Български  |  English

Вечните директори

 
Приморско празнува
24 май 2015 г. беше специален ден за гражданите и гостите на Приморско. В крайморското градче отвори врати мечтаният от години местен музей. Обновената сграда на старата градска баня се оказа тясна за гражданите и гостите, дошли да се срещнат с културни светини, завещани им от знайни и незнайни предшественици. На официалната церемония беше представен и директорът на новата институция, регистрирана по надлежния ред в Министерството на културата – Даниел Пантев, млад колега, но вече разпознаваем в археологическата гилдия. Скоро след откриването на музея ми се обади Елена - бивша моя студентка от Приморско, с интерес към музейната професия и с опит в сектора. Запита ме по какъв начин господин Пантев е станал директор на новата институция, защото тя е имала интерес да участва в конкурса за това място, но назначението се е осъществило по незнаен начин от работодателя – кмета на община Приморско. Отговорих й, че това положение е временно и че според действащото законодателство, в обозримо бъдеще би трябвало да се обяви редовен конкурс за директорското място. За почуда на Елена и на всички останали потенциални кандидати за директорски конкурс, обозримото бъдеще се оказа необозримо. И към момента Исторически музей – Приморско се ръководи от директор, който е назначен без конкурс. Което ще рече, и без мандат за реализиране на определена програма в законоустановения петгодишен срок.
Ако описаният казус с адрес община Приморско беше единичен и случаен, не бих си позволила да отворя темата за неспазването на действащото законодателство по отношение конкурсната и мандатна длъжност директор на музей, художествена галерия или национален културен институт в България*. Случаят обаче не е продукт на уникална локална административна практика. Той е част от системен проблем на българските институции на паметта, свързан с несъблюдаване на основополагащи законови положения по отношение кадровото обезпечаване на ключовите за функционирането на културната ни инфраструктура директорски длъжности. За съжаление, този проблем е валиден както за големи и представителни национални институции, така и за по-малки и привидно периферни общински музеи и галерии. Навсякъде обаче общественият ефект от нелегитимните директорства е негативен – както върху работещите в съответната институция, така и върху по-широки обществени кръгове. По отношение на младите хора, свързали съдбата си с професията на музейния експерт, добре известните случаи на безконкурсни назначения имат силно демотивиращо въздействие. А без мотивация в нашия ценностно ориентиран занаят няма как да очакваме креативни проекти, атрактивни експозиции, интригуващи образователни инициативи.
 
Правната рамка
Конкурсното начало при назначаването на директорите на културните институти беше въведено през 1999 г. със Закона за закрила и развитие на културата. Задавайки обществения модел на освобождаващия се от рецидивите на държавния социализъм сектор, този закон постанови, че правоотношенията с директорите на държавните, ведомствените, регионалните и общинските музеи възникват въз основа на конкурс съгласно Кодекса на труда за срок от четири години, освен ако друго не е предвидено в специален закон (чл. 5, ал. 3; чл. 6, ал. 3; чл. 7, ал. 4). Влезлият в сила през 2009 г. Закон за културното наследство в случая изпълнява ролята на специален. Той препотвърждава конкурсното начало, като променя срока на мандата от четири на пет години (чл. 28, ал. 6).
С цел осигуряване на по-голяма прецизност при реализиране на конкурсното начало, Законът за закрила и развитие на културата постанови въвеждането на специална наредба за провеждане на конкурсите за директори на държавните културни институти. Макар и с голямо закъснение, Министерството на културата разработи и издаде през 2007 г. въпросната наредба, която през 2013 г. беше приведена в съответствие и със Закона за закрила и развитие на културата. Така, устройствените правила за подбора и назначаването на ръководните фигури в бюджетните културни институции придобиха осезаема системност и кохерентност. Постепенно започна и прилагането на описаните норми чрез провеждане на конкурси за директорски позиции на национални, ведомствени, регионални и общински музеи. Колебанията в част от принципалите относно необходимостта да обявят конкурси за местата на дългогодишни директори, които дотогава са били с постоянни трудови договори, постепенно бяха преодолени. Все по-силен престиж придоби и представата, че не политическата целесъобразност, а експертният капацитет е водещ фактор при подбора и назначаването на музейните директори.
 
Стандартната процедура
Петгодишният мандат на директорите се реализира на основа на срочен трудов договор, който спечелилият конкурса кандидат сключва с принципала на съответната институция – министъра на културата (за държавните), ръководителя на ведомството (за ведомствените) или кмета на общината (за регионалните и общинските) музеи и/или галерии. В хронологическия обхват на този период директорът има възможност да реализира представената в хода на конкурса концепция и да управлява институцията в съответствие с нейния профил, мисия и устройствени правила. Мандатността има и предимството да защитава директора от своеволно освобождаване от длъжност – ако, разбира се, не е извършил закононарушения или не е създал предпоставки за сериозни сътресения в ръководената от него институция. За разлика от други системи, предвиждащи мандатност на ръководните длъжности, при директорите на културните организации няма ограничения в броя на петгодишните мандати, в рамките на които един експерт би могъл да ръководи даден музей или галерия. Следователно, може да се приеме, че при успешна и конструктивна дейност, даден ръководител би могъл да стои начело на организацията в продължение на десетилетие и повече. Да, но само след спечелване на конкурси, които работодателят е длъжен да обяви веднага след изтичане срока на петгодишния трудов договор, сключен въз основа на резултатите от предходния конкурс.
В масовия случай работодателите на музейните директори съблюдават конкурсното начало. Голяма част от директорите на действащите към момента в публичния сектор около 200 музеи и галерии са заели длъжностите си след конкурс. Има общини, които са изключително стриктни в спазването на законността в тази сфера – Габрово, Варна, Русе, Враца, Добрич, Казанлък, Шумен, Асеновград, Горна Оряховица, Панагюрище, Лом, Стрелча и др. Там конкурсите се провеждат веднага след създаването на музея (Стрелча), след пенсионирането на предходен директор (Габрово, Панагюрище) или след изтичането на петгодишния мандат на директора, спечелил предходния конкурс. След 2009 г. конкурсното начало беше пренебрегнато в някои областни центрове – Хасково, Плевен, Сливен, Бургас. Управляваните от временно изпълняващи длъжността директори или от неоснователно назначени на безсрочни трудови договори ръководители осезаемо изгубиха динамиката на своето предходно развитие или потънаха в тягостни съдебни дела на претенденти за престижния пост. Но след провеждането на легитимни конкурси за директори в Бургас (2013), Сливен (2013), Хасково (2015), Шумен (2015), Плевен (2016) големите средищни музеи в тези градове получиха нов тласък в развитието си под ръководството на млади и енергични нови директори. Аналогични примери са налични и в сектора на общинските музеи – Етнографският музей на открито „Етър”, Литературно-художествен музей „Чудомир” (Казанлък), Исторически музей – Трявна, Исторически музей – Елена, Художествена галерия „Станислав Доспевски“ – Пазарджик, Исторически музей – Петрич, Исторически музей – Малко Търново и др. Като цяло, може да се приеме, че след въвеждането на конкурсното начало и на мандатността в ръководните структури на музеите и галериите, по-голяма част от принципалите им създадоха не само добри практики в подбора и назначаването на директори чрез конкурси, но и предпоставки за реален достъп до управленски позиции на експерти от поколението, формирано в края на ХХ и началото на XXI век. Последното обстоятелство е от особено значение за отваряне на относително консервативните ни музеи и галерии към по-широки публики, към по-креативни и атрактивни дейности и към нов тип екипност в текущата работа и при реализирането на дългосрочните проекти.
 
Нестандартните подходи
В противовес на общата тенденция, в определени структури (сред които и Министерството на културата) конкурсното начало и мандатността все още не се прилагат стриктно – така, както повелява законът. Редица работодатели на музейни директори допускат подведомствените им институции да се ръководят от временно изпълняващи длъжността директор или от директори, които в грубо нарушение на действащите норми са назначени на безсрочни трудови договори**. Казусът безсрочен трудов договор при длъжност, за която специалният закон изрично предписва мандат след конкурс и срочен трудов договор, не подлежи на коментар.
По-сложен от правна и фактическа гледна точка е казусът, при който на освободени по различни причини директорски позиции се назначават ръководители с договор по чл. 68, ал. 1, т. 4 от Кодекса на труда. Това е договор за назначаване на конкурсна длъжност до заемането на длъжността въз основа на конкурс. Разбира се, подобни назначения са неизбежни, тъй като движението на кадрите не може да се ограничи изцяло, а понякога настъпват и непредвидени обстоятелства, при които работодателят трябва да реагира своевременно. Подобен беше случаят със Старозагорския музей, чийто директор беше освободен от кмета на областния град през август 2015 г. за превишаване на правомощията и злоупотреба с доверието на работодателя. Успоредно с акта на освобождаването, кметът на Стара Загора назначи временно изпълняващ длъжността директор, който и към момента ръководи регионалния музей.
И ако в Стара Загора се наложи работодателят да действа при екстремни обстоятелства, то при много други казуси назначаването на временно изпълняващ длъжността е форма за избягване на конкурс и за пренебрегване на мандатността. Без претенция за пълна изчерпателност, ще спомена само част от случаите, които създадоха и създават напрежение в колективите и негативни нагласи в обществеността. Исторически музей – Чирпан, Исторически музей - Котел и Исторически музей – Нова Загора години наред са управлявани от безконкурсни директори. И трите културни института през последните години са във видим упадък, като трудно изпълняват дори основните си функции. В Карнобат, Гоце Делчев, Берковица, Банско, Свищов, Велики Преслав, Брацигово, Несебър през последните пет години не са провеждани конкурси за директори на местните музеи. Част от големите музеи с регионални функции се ръководят от директори с изтекъл мандат – Видин, Велико Търново, Пазарджик, Разград, Ямбол, Монтана, Пловдив (археологическият, етнографският и историческият).
Неприемливо е положението на някои държавни културни институти, чиито директори също са с временен статут – Националният институт за недвижимо културно наследство, Националният парк-музей „Шипка-Бузлуджа”, Националният исторически музей. Проявявайки логична нетърпимост към дългото отлагане на конкурсите за ръководители на трите споменати институции, депутати от 43-то Народно събрание неколкократно отправяха питания към министър Вежди Рашидов за състоянието и управлението на подведомствените му структури. При все, че тези питания дадоха тласък за провеждането на единични конкурси (Културен център "Двореца" – Балчик, Националния музей "Христо Ботев" – Калофер, Националния литературен музей в София, Центъра за подводна археология в Созопол), упорството на бившия министър по отношение на конкретни звена беше пословично. В един от отговорите си от парламентарната трибуна министър Рашидов открито заявява, че няма готовност да обяви конкурс за директор на Националния институт за недвижимите паметници на културата: „Госпожа Джуркова [временният директор] не я сменям – пледира министърът, докато не се промени Законът [за културното наследство]; [тя] в момента си върши прекрасно работата и нямам основание да сменя един професионалист, защото искам да направим нещо в културата, а не да сменяме хора.” Доводите по отношение на непровеждания от 2007 г. конкурс за директор на Националния исторически музей също не бяха прикрепени към нормативни текстове, а към битовото съображение, че конкурсите създават драми, за които моментът не е подходящ. Като професионалист, за когото драмата не е страховита перспектива, а художествен жанр, новият министър на културата Рашко Младенов показа, че не се страхува от драми и преди дни обяви, че ще насрочи конкурси за всички директорски позиции на държавни културни институти, при които ръководителите са с изтекъл мандат или са назначени като временно изпълняващи длъжността.
 
Пловдив тъгува
На 20 август 2016 г. четири емблематични сгради с дълга история и специфично архитектурно очарование в Пловдив бяха унищожени от страховит пожар. И към момента специализираните органи все още не са се произнесли кои са преките и косвени виновници за кощунствения акт, погребал по особено брутален начин част от вещественото минало на културната столица на Европа (2019). Експертизата за статута на станалите трагично известни тютюневи складове, (не)осъществена от Националния институт за недвижимо културно наследство навреме, внася допълнителни неясноти в казуса. Това, за съжаление, не е единственият случай на недобре свършена или изобщо несвършена работа от експертите на подведомствения на Министерството на културата Институт, който години наред тъне във вътрешни конфликти и неефективни дейности – естествен резултат от лошо управление. Една от причините за констатираното състояние е неприлагането на Закона за културното наследство в частта му, предписваща ръководството на държавните културни институти да се възлага на директори, назначени за петгодишен мандат след спечелен конкурс. Да се надяваме, че ангажиментът на настоящия министър да обяви конкурс за въпросната длъжност ще създаде предпоставки за преодоляване на тежката криза, в която се намира националната структура по опазване на недвижимото културно наследство. Това обаче не решава проблемите на останалата част от сектора – в регионалните музеи във Велико Търново, Пловдив, Пазарджик, Ямбол, Пловдив, Видин, Перник, Стара Загора. В общинските музеи в десетки селища. Добрата воля на новия министър няма да легитимира и новия музей в Приморско, по отношение на който така и не съумявам да обясня на възпитаната в духа на респект пред законността млада колежка Елена как така се е получило, че Министерството на културата е разрешило да се създаде музей в родния й град, а не е проконтролирало процедурата по назначаване на директора. Силно би ми се искало и на Елена, и на всички мотивирани и активно работещи колеги от музейната колегия да заявя, че проблемът с безконкурсните директори и некоректното прилагане на мандатността в скоро време ще се реши. Гаранция за добра перспектива в споменатата посока би дала малка поправка в Закона за културното наследство, чрез която (по подобие на мандатните структури във висшите училища и в Българската академия на науките) да се въведат рестрикции спрямо работодателите, които не обявяват своевременно конкурси за свободните директорски позиции. Сроковете за назначаване на временно изпълняващи длъжностите директори трябва изрично да се ограничат максимум до шест месеца, в рамките на които да бъдат проведени конкурси за свободните позиции. Разбира се, всички подобни мерки биха били ефективни, само ако Министерството на културата изпълнява контролните си функции по законосъобразно реализиране на дейностите за опазване и популяризиране на културното ни наследство. Дейности, чиято основна тежест в страната ни лежи върху многоликата и жизнеспособна мрежа на българските музеи и галерии.
 
5 февруари 2017
 
 


* Законът за закрила и развитие на културата (1999) въвежда конкурсното начало при директорските длъжности във всички бюджетни културни институти – национални, регионални, ведомствени и общински. В тази статия се позовавам на примери и практики, свързани основно с музеите, с художествените галерии на бюджетна издръжка, както и с националните културни институти с музеен профил. Обществените библиотеки, театрите и другите културни организации, които също влизат в приложното поле на споменатия закон, не са специален предмет на настоящия текст, тъй като нямам достатъчно наблюдения върху тяхната дейност.
** В тази част на статията, а и като цяло съзнателно пропускам да споменавам имена на директори и формата, под която е осъществено нелегитимното им назначение – постоянен договор или продължаващ повече от разумните 6-8 месеца договор за временно изпълнение на конкурсна длъжност. По принцип, трудовите договори са индивидуални административни актове, свързани с правния интерес на конкретната личност и на назначилата го институция, и професионалната етика не предполага разпространение на информация за пълното им съдържание. А и патосът на настоящия текст е насочен не срещу конкретни административни решения и назначения, а срещу системния проблем при управлението на българските държавни културни институти, музеи и галерии.
още от автора
Вера Бонева е преподавател по История на България и Музеология в Университета по библиотекознание и информационни технологии, професор, доктор на историческите науки. Основател и съпредседател на Института за приложна музеология. Научните ѝ интереси са фокусирани върху проблемите на българския обществен и политически живот през XIXи ХХ век. Музейните институции и практиките за опазване на културното наследство също са обект на академичната и експертната ѝ дейност. Автор е на 16 книги и над 180 статии и студии, както и на публицистични текстове.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”