Български  |  English

Притча за света без вяра

 
“Вълци” по “Трънски разкази” от Петър Делчев. Драматизация Александър Секулов. Режисура и костюмография Диана Добрева. Сценография Петър Митев. Музика Петя Диманова. Участват: Ивана Папазова, Добрин Досев, Ивайло Христов, Герасим Георгиев-Геро, Венелин Методиев, Красимир Василев, Димитър Банчев, Алексей Кожухаров, Димитър Димитров, Троян Гогов, Симеон Алексиев, Мария Генчева, Анелия Ташева, Русалина Чапликова, Костадинка Аратлъкова, Иван Костадинов. ДТ “Н.О.Масалитинов” – Пловдив. Гастрол - НТ “Иван Вазов” на 13.02.2016.
 
Когато Диана Добрева прави театър, става дума обикновено за големите въпроси пред човешкото съществуване – за любовта, за смъртта, за вярата. Така е и в този спектакъл по “Трънски разкази”. Сух, пуст, оголен, оръфан и злостен е светът, който създават тя, Петя Диманова и трупата на Пловдивския театър. Той не е трънски, макар диалектът, който трудно достига до ушите на зрителя, да е трънски. Този свят е ярко метафоричен и чувствен.
Тя се оттласква от разказа за живота на хората и вълците, които ги нападат, за да го превърне в притча за увълчилите се хора. И тази притча разказва живота им като живот без вяра, без надежда, без любов. Живот на уж християни, но без вяра в бога, в който границите между добро и зло са завинаги загубени. Затова се казва “Вълци”.
За да постигне такова внушение, режисьорката изтегля няколко чисти, основни линии в притчата. Първата е на бащата, който е готов да венчае дъщеря си с мъртвец заради накърнената й чест и погребението на загиналия й любим. Втората е на битката за “воловете на Гьоката” и за жена му след неговата смърт при срещата с вълците. Третата линия е на отец Никодим, който се моли за душите им и се опитва да ги спаси, но те го убиват. Трите линии се преплитат в действието, но в сценичния им разказ всяка има своята кулминация. Тази кулминация е точката, в която главните герои достигат пълното оскотяване, загубват дори интуиция, че стоят пред избора между доброто и злото. Това е точката, в която тържествуват и танцуват мъртвешки танц злостта, честолюбието и самодоволството. Например, когато Цеко заповядва на Никодим да венчае мъртвеца с дъщеря му Ягода или когато трите старици в черно-златни носии заплюват с кръв бялата риза на Ягода. Или когато на финала Никодим – попът на селото, представен като юродив, отритнат в чистотата на вярата си от всички - е обруган и умъртвен в ритуално разпъване на кръст като божия син.
Режисьорката рисува тези сюжетни линии в едри и ярки цветове, в една съзнателно свръхакцентирана метафорика, настоявайки на чистите значения на всеки от символите, с които борави. Разчита на ритъма на действието в спектакъла си и на музиката на Петя Диманова, която отключва звуците на природата, на животинското в хората. Преработката на известната песен “Венчай, куме, Ягода/Венчай, куме, Ягодица” в ритуално убиване/оплакване на Ягода е прекрасно хрумване. Изобщо музиката е активно действащо лице наравно с актьорите в представлението.
А актьорите, от своя страна, следват безупречно притчовата режисьорска логика в изграждането на образите. Без нюанси очертава Досьо Досев Цеко - озверелия баща на Ягода. Така еднозначно плътен в изработването на образа си е Геро. Групата на мъжете е добра. В нея всеки от актьорите води в същата чиста пластична логика изразяването на отключените диви емоции. Същото е валидно и за жените. Никакъв психологизъм няма в работата им, но има ярко изтегляне на една емоция, която е водеща за образа. Такава е например изсъхналата в мрак жена на Гьоката (в изпълнението на Ивана Папазова), която предпочита смъртта пред онзи, който е спечелил облога срещу мъжа й. Такива са и трите жени, охрачващи с кръв Ягода.
Върху историята, която разказва в стройна, скромна и гладка фабула драматизацията на Секулов, Диана Добрева строи всъщност едър притчов сюжет, далеч надхвърлящ скромните измерения на разказите от новелите на Делчев. Тя се опитва да накара сцената, театърът да отскочи от “трънските истории” в жанра на моралитето, без да морализаторства. И за да накара зрителите да почувстват, не да разберат, празнотата на този озверял свят, обезлюден от безверие.
Макар разказите на Делчев, чиято сила е предимно езикът, съвсем да не предлагат нито драматургичните възможности на пиесите на Лорка, нито измеренията на образите и на света на Маркес, Добрева и актьорите все пак успяват да ги преобразуват в посока, която настоява зрителят да ги търси в асоциациите си. Подобно театрално усилие, дори само да е провокирано от този текст, пак заслужава адмирации. И много се надявам това да не е последната работа на Диана Добрева с българска драматургия, защото повече от всякога, в своята оръфаност и свитост, българската култура се нуждае от едри театрални (само)рефлексии.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”