Български  |  English

Всичко, което искам,
е да разказвам истории

 
Меир Шалев е един от най-известните съвременни писатели в Израел. Възрастта му съвпада с възрастта на самата държава. Пише в различни жанрове: романи, публицистика, литература за деца, коментар върху Библията. Негови книги са преведени на двадесет и шест езика и се радват на голяма популярност сред читателите, както и на високи оценки от критиката. Прописва късно: първия си роман („Руски романс“, 1988) публикува на четиридесетгодишна възраст. Международно признание му донася вторият – „Исав“ (1991), който е публикуван и на български език (превод Емилия Юлзари, „Колибри”, С., 2013). Най-популярен обаче е романът „Момчето с гълъбите“ (2006), публикуван в края на миналата година на български език (превод отново на Емилия Юлзари за „Колибри”). На голямо внимание се радва и последният роман на Шалев, „Две мечки“ (2013), появил се след седемгодишно затишие в този жанр: разказ за метаморфозите на отмъщението и насилието в човешкото поведение.
Книгите за деца, написани от Меир Шалев – вече петнадесет, също се радват на голяма популярност и множество преводи. Увлекателни и предназначени за широка публика са неговите есета върху истории от Еврейската Библия: „Библията днес“ (1985) и „Първите неща в Библията“ (2008). Шалев поддържа ежеседмична колонка в израелския всекидневник Йедиот Ахронот: вече двадесет и пет години споделя в нея разсъждения върху най-разнообразни (но не политически) теми. Що се отнася до политическата му позиция, той (както много други писатели в Израел) подкрепя възможността за мирно и взаимно изгодно уреждане на израелско-палестинския конфликт – два народа, две държави, отношения на добри съседи. (Тази позиция се смята за лява в Израел.)
Наградите, международни и национални, с които е бил отличен Меир Шалев през трите десетилетия на неговия писателски път, са много и не могат да бъдат изброени тук. Обикновено се посочват най-големите като Националната американска награда за еврейска книга (2007), италианската Джулиета за любовен роман (1999), най-високото израелско отличие - Бренер (2006), и званието Кавалер на ордена за изкуство и култура на френското Министерство на културата. В края на ноември 2016, по покана на издателство „Колибри” и на израелското посолство в България, Меир Шалев гостува у нас, изнесе лекция в Софийския университет и взе участие в представянето на своя роман „Момчето с гълъбите“. Оттогава е и това интервю.
М.К.
 
Разговор с Меир Шалев
 
- Вашият баща е бил писател, майка ви – детска поетеса, ваша братовчедка пише романи, един от които дори е преведен на български… Изглежда така, сякаш съществува някаква традиция на писането във вашия род. Откъде може да идва тя?
- Може би наистина има нещо генетично, но мисля, че става въпрос най-вече за възпитание. Ние всички сме възпитани в интерес към писаното слово, бяхме научени да четем и пишем на много ранна възраст, вкъщи винаги е имало голяма библиотека, родителите ни окуражаваха да четем и често разговаряха за литература, за Библията… От страна на майчиния ми род пък има традиция да се разказват забавни истории. И досега преразказвам в книгите си някои от тези истории, които съм чул от вуйчо ми.
- През 80-те години бяхте сред онези писатели, които създадоха израелския постмодернизъм в литературата.
- Не съм добре започнат с названията…
- Имам предвид практиката, защото вашият роман „Исав“ беше типичен постмодерен роман.
- Публикувах го през 1991 г., след първия ми роман – „Руски романс“ от 1988. Може ли да ми кажете какво имате предвид?
 - Типа наратив най-вече: разпадане на традиционната романова форма, особено на жанра, известен като семейна сага, безкрайна поредица от вложени една в друга истории, иронична употреба на библейски асоциации, игра с ефектите на факта и фикцията…
- Това можете да го видите още в „Том Джоунс“ на Хенри Филдинг, т.е. в книга, написана преди повече от двеста години. Става въпрос за стил. Във всеки случай, когато пишех „Исав“, нямах съзнанието, че съм част от някакво течение.
- Значи не бяхте част от някаква група писатели?
- Не, никога не съм бил част от някаква група. Не членувам в писателско сдружение, не ходя да дискутирам с други писатели какво съм написал.
- Искате да кажете, че писането за вас не е повод да общувате с конкретни хора?
- Понякога говоря с някого сред близките ми хора за това, което пиша. Този човек обаче не трябва да е писател или критик, изобщо – литературен човек.
- Ако ви попитам какво се случва с постмодернизма в израелската литература днес, ще получа ли отговор?
- Просто не знам, съжалявам.
- Всички ваши романи, а най-много последният, „Две мечки“, се занимават с проблемите за отмъщението и насилието. Какво прави отмъщението и насилието толкова важни за вас?
- Това са всеобщи човешки черти. Желанието за отмъщение е нещо, което всички познаваме. Малко хора го извършват наистина, но всички си фантазират възможността да си отмъстят на един или друг човек. То е чувство, което всички познават и не може да им бъде забранено. Всъщност единственият известен ми закон, който забранява желанията, е десетата заповед на Мойсей: „Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си…“ И тъй като е невъзможно да се проследи изпълнението на тази заповед, според мен лично тя е поставена там, за да няма нито един евреин, който може да каже: Спазил съм всички закони докрай. Религията обича да кара хората да се чувстват малко виновни.
- Като се имат предвид и други наредби на Мойсей от типа „око за око, зъб за зъб, ръка за ръка“, мислите ли, че има някаква специална връзка между насилието и еврейското мислене?
- Мисля, че в библейски времена всички са били жестоки и брутални. Хората са се избивали в обикновени войни, в свещени войни… Така е било и в Сирия, и в Египет, и в Израел. Един библейски пророк дори казва, че би искал всеки израелтянин да убие по едно вавилонско бебе.
- Виждате ли следи от мисленето на древните времена в Близкия Изток днес?
- Да, сякаш се възражда нещо примитивно. Виждаме го във взаимното изтребление на мохамеданите в Сирия например или в поведението на израелски екстремисти. И винаги има нещо общо с религията. Защото ако мислиш, че си подкрепян от Бог, преставаш да имаш задръжки.
- Да минем към нещо по-весело. Автор сте на петнадесет детски книги. Какво ви кара да пишете за деца? Какво различно бихте искали да кажете на децата в сравнение с посланията ви към възрастни хора?
- Не искам да пращам послания на никого. Всичко, което искам, е да разказвам истории, особено на деца. Обичам да пиша за деца. Първата си детска книга написах, преди аз самият да имам деца. А когато вече имах, започнах да им разказвам истории, после реших, че това са добри истории и трябва да ги запиша. Моите детски книги са много харесвани в Израел, чете ги вече второ поколение. Родителите, които са ги чели като малки, сега ги четат на своите деца. Моите детски приказки са винаги смешни, малко поетични, никога – политически коректни; не се грижа за „добрите обноски“…
- Май не обичат да ги превеждат в Съединените щати?
- Само една са превели, от детските книги имам предвид. Когато бях малък, между шест и дванадесет години, детските книги, които четях, оказваха върху мен ефект, какъвто не е оказвала никаква класика по-късно, след като вече пораснах. Когато си малък, нещата ти правят много по-силно впечатление.
- Последен въпрос. Във вашите романи отвреме-навреме се срещат „български“ препратки. В „Исав“ например си спомням една любопитна сцена. Скитащият в пустинята Аврам дочува писъци на преследвани газели: „сякаш хиляда български девственици крещяха в един глас”. Възможно ли е да сте чули някога как викат хиляда български девственици? Откъде идват тези „спомени“ у вас?
- „Българското“ при мен беше нещо като семейна шега. Имах съпруга еврейка с български корени. Родителите й всъщност бяха от Пловдив. Така се научих да познавам и харесвам българската храна. Жена ми беше добра готвачка: сарми, гювеч, десерт, наречен ашуре, разни видове чорба…
- Малко е иронично, но нито едно от имената на тези храни не е българско.
- И туршия, и ракия, и мезета… Научих и някои поговорки. Тогава разбрах за Борис Първи, българския цар, когото включих в един роман. Познавам и доста българи в Израел. Харесвам ги, защото са от хората, които умеят да се радват на живота. Те не мислят, че работата е най-важното нещо на света.
- Такива сме, наистина.
Разговаря Милена Кирова
още от автора


Ние, гълъбите
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”