Български  |  English

Ротердам 2017 отвъд конкурса

Съзерцание, стоицизъм, автентизъм

 
Тазгодишните ми 5 дни на фестивала в Ротердам бяха десетите. За първи път от средата на фестивала, освен 8-те филма в главния конкурс за Hivos Тигър, успях да видя още тринайсет от различни програми. За пореден път Ротердам утвърди статута си на най-радикалния фестивал на световния артхаус.
 
Филмите бяха дръзки и безкомпромисни. Както винаги, доминираха камерни сюжети, ситуирани в съвременността. Някои – прекалено лични. Младите независими автори изследват човешките колизии в разни ситуации – всекидневни и екстремни, независимо дали са свързани с любов, самота, старание, безхаберие, постоянство, мъст, порок, дискриминация, хомосексуализъм... Дори някои филми да стигат до негледаемост, в Ротердам почти всичко е експеримент и нихилизъм. Разбира се, наред с тематичните, сексуални и естетски екстремности, се открояват и вълнуващи автентични истории, където се оглежда объркаността – обществена и индивидуална, независимо дали е разказана в сегашно или в минало време. Различните паралелни програми на Ротердам представят богат паноптикум от екранни буйства или тихи терзания. Освен в кината, филми можеха да се гледат и в будки – архивни холандски.
 
Светло бъдеще
От м. г. главният конкурс за Hivos Тигър вече е част от огромната програма „Светло бъдеще“, побрала визии и гласове на младото алтернативно кино (още 56 пълнометражни филма плюс средно- и късометражни). За пета година е със състезателен статут – журито на ФИПРЕССИ оценява световните премиери в нея. Успях да видя 5 филма.
„Вой в гората“ на Багане Фиола (Филипини) бе първата ми прожекция от тазгодишния Ротердам. Разказва за неимоверно тежкия живот на племе в джунглата, където баща с кучето си търси прехрана за семейството, а междувременно се развиват паралелни събития, свързани с изневери, мъст, смърт, съзряване... Полуголи, героите са натуршчици, които „играят“ изключително достоверно и интересно преживяванията си и примитивизма на битието си.
„Парк“ на София Екзарху (Гърция, награден в секцията „Нови режисьори“ в Сан Себастиан 2016) е темпераментен и отчаян портрет на тийнейджърите в южната ни съседка. На фокус е олимпийското село в Атина, днес окупирано от вилнеещи деца. Игрища, съблекални, бани са така запуснати, разбити и окаяни, сякаш 2004 е била най-малко преди век. Момчешки залози с кучета, момичешки еротични пози, семейни разпри, товарене на мрамор, младежки секс, руска реч, оглозган плаж, гръцки домогвания до чужди туристи чрез разсъбличане... Олимпийското село и днешните млади си приличат в липсата на перспектива. Едновремешната гръцка гордост е превърната в обиталище на безхаберни тийнейджъри. Решен в документална стилистика, филмът крещи с тишината си.
Не по-оптимистичен е и съвсем тихият„Всички градове на севера“ на босненския дебютант Дан Комлен (Сърбия/Босна и Херцеговина/Черна гора). Започва със задкадрово морско вълнение, мъжко спане и протегната ръка към другия. Те са млад и по-възрастен. Всъщност, спят в палатка в порутено помещение – бивша почивна станция, например. Битът им е жалък. Наоколо – ветрец поклаща клони, мъж пикае на стена, две магарета пасат, две крави преживят, две кучета се боричкат, море с постройки по брега... Задкадровият глас на по-възрастния: „Всичко това е строено през 70-те от югославската строителна компания. Много югославски строители са работили в Африка. Строили са в Бразилия. Нова икономика тук не се е появила“. Мъже наливат бетон. Птички се надпяват. Зеленина, пущинак. Подводни кадри – тухли, бълбукане, стъргане, дъски, миди... Пристига трети мъж. Спомня си войната. Тримата край огън. Хармоника. Отново задкадровият глас: „Съзнаваме ли колко градове има на север – нов Белград, ново Сараево, нов Загреб. Трябва да идем на юг, като птици“. В леглото на пода мъжете сменят местата си. Хъркане. Посягане. Лодка. Нощ. Кучешки ласки. Едва на финала се появява музика. Медитативен филм за страховито почти нищо не-случване. Дивно заснет в дълги статични кадри с акценти върху зелено, бяло, червено, непрогледно и неоново, той не прилича на балкански – всичко е застинало, безлично и сънно. Дори хомосексуализмът. Дрънчаща и ръждива празнота. Омаен филм. Но ми се струва леко разтеглен.
Спечелил награда за първи филм от Локарно, самостоятелният дебют на германката Неле Волатц „Перфектното бъдеще“ (Аржентина) се оказва напълно на място в Ротердам. Той е радикална докудрама за 17-годишната китайка Хсиаобин в Буенос Айрес. Идва при семейството си от Китай. Не знае и дума испански. Тръгва на уроци – групово учат езика, в метрото зубри думи, опитва се да говори в супермаркета, където започва работа. В курса се нарича Беатрис. На излизане от работа млад индиец й иска фейсбука. Той е IT специалист. Започват да се срещат. Семейството й има ресторант и пералня. Води затворен живот, говори се на китайски. Хсиаобин иска да се интегрира. Напредва с испанския. Когато са на кино с индиеца, той й предлага брак. После заминава за Индия. Тя си сменя името – вече е Сабрина. Започва да си представя различни вариации на бъдещето с него – ако разберат родителите й, ако е женен, ако е убит, ако са щастливи заедно... Заснет с реални персонажи и с трескава камера, филмът изследва адаптацията на различния в новото обкръжение, мотивациите в консервативна среда, устрема към щастие.
„HEIS (хроники)“ на младата Аниес Волпе (Франция/Китай/САЩ) се състои от три сегмента: филм, сериал (5 епизода от 11 минути) и инсталация. Разказва за 25-годишната Пиа, изиграна от режисьорката, която се връща в дома на майка си и брат си, за да започне всичко наново. Рисува, изрязва, разпитва, снима и мечтае да се еманципира. Най-предвзетото и логорейно нещо, което бихте могли да си представите. Нетърпимо.
В секцията „Черни бунтовници“ от програмата „Перспективи“ бяха показани независимите американски хитове в надпревара за „Оскар” „Лунна светлина“ на Бари Дженкинс и „Ловинг“ на Джеф Никълс. Първият е по пиесата „На лунна светлина момчетата изглеждат сини“ на Таръл Елвин Макрейни и разказва за патилата и израстването на клетия Шайрон (още Малкия и Черньо) в три възрасти – от дете през тийнейджър до млад мъж. И филмът е разделен на три глави. Започва с гоненето на Малкия (Алекс Хибърт) от други момчета след училище в Маями. Детето се шмугва в барака, където го открива наркопласьорът Хуан (Махершила Али), нахранва го, но то отказва да говори. Завежда го при любимата си Тереза – красива и блага мулатка (Джанел Мона). Тя успява да разприказва Малкия. Майка му (Наоми Харис) се друса. Всъщност Хуан й продава наркотиците. Но той се грижи за Шайрон, учи го да плува, дава му съвети, съобщава му, че е от Куба и че възрастна жена му казала: „На лунна светлина всичко е синьо“... Малко по-светлият съученик на Шайрон Кевин го настига с думите: „Ти си странен, човече, защо позволяваш да те тормозят?“. Малкият пита Хуан: „Какво е педераст?“. Онзи отговаря: „Лоша дума, която кара гейовете да се чувстват зле“. Гоненията в училище продължават и когато са поотраснали. Шайрон (Ащън Сандърс) се чувства дискомфортно, когато Кевин му говори за мацки и секс. Веднъж на плажа той идва при него и след цигара – прегръдка, целувка и взаимно мастурбиране. На Шайрон му е за първи път. Конфуз. Противен съученик с раста подкокоросва Кевин да удари Шайрон. Речено-сторено. Шайрон е смазан от ритници. На другия ден в училище най-сетне избухва. Идва полиция... Вече е мъж (Треванте Родес) с бръсната глава, брада, обица, ланец и злато в устата. Кара скъпа кола, звучи рап, виждаме пистолет. Класически наркопласьор. Както си спи самотно в Атланта, телефонът звъни - Кевин. Бил готвач в закусвалня и песен му напомнила за него. Шайрон запалва колата. Отива... Създаден от и за чернокожи, филмът е строен, гледа се леко, актьорите са чудесни, заснети са често в гръб, хомосексуализмът е засегнат дискретно. „Лунна светлина“ внушава безприютност и безпътност. Не ме докосна особено. Но публиката в Ротердам полудя по него и му даде наградата си. Той всъщност е основният конкурент на „La La Land” за „Оскар“.
„Ловинг“ (САЩ/Великобритания) е създаден по действителен случай. Синеокият и рус строител Ричард Ловинг (австралиецът Джоел Етгертън) и тъмнокожата Милдред с нетипично гърбав нос (прекрасната ирландка Рут Нега, родена в Етиопия и номинирана за „Оскар“) са влюбени в щата Вирджиния. Там междурасовите бракове са престъпление. Тя забременява и на 2 юни 1958 се женят във Вашингтон. Междувременно Ричард й показва парче земя, което е купил за тяхна къща. Нощем нахлуват в дома им и ги затварят в ареста. Следва дело. По съвет на адвоката се признават за виновни. Присъдата е една година затвор или 25 години далеко от щата. Те заминават. Но когато на Милдред й идва терминът, предпочита да е при майката на Ричард, която е акушерка. Връщат се. Детето се ражда, а адвокатът едва ги спасява. Следват още години далече от дома – раждат им се още един син и дъщеря. По телевизията предават новини и сред тях – поход за свободата във Вашингтон. Хазайката съветва Милдред да пише на правосъдния министър Робърт Кенеди. Тя се вслушва. След време по телефона я намира адвокатът Коен от Съюза за граждански права и й обещава да ги спаси. Семейството се връща във Вирджиния и заживява в самотна къща. Междувременно ги снимат за Life... Най-сетне, благодарение на Коен и млад адвокат, през 1967 делото стига до Върховния съд. Той се произнася в тяхна полза... Ричард започва да строи мечтаната къща, децата тичат на воля... Скромен, изящен, емоционален и удивително актуален днес филм с приглушена музика, разказан през дърветата в различни сезони и порастването на децата, заснет предимно в нисък ключ. Героите се обичат нежно и минават през изпитанията някак между другото – всеки си гледа заниманията. Заглавието „Ловинг“ е избрано находчиво - и като „да обичаш“, и като семейната фамилия. Прочее, филмът се оказа най-любовният в Ротердам, както миналата година – австралийският „Тана“ (вж. бр. 7 от 2016), сега номиниран за чуждоезичен „Оскар“.
В утвърдената вече секция Limelight (32 купени в Холандия филми) от програмата „Гласове“ с луд успех минаха „Американски мед“ на Андреа Арнолд (вж. „Култура“, бр. 37 от 2016) и „Патерсън“ на Джим Джармуш (вж. бр. 1 от 2017), вече видени у нас. Въодушевено бяха приети и две копродукции, свързани със страната ни: „Белгийският крал“ на Петер Бросенс и Джесика Удуърт (Белгия/Холандия/България), удостоен с наградата на холандските филмови журналисти, и „Кучета“ на Богдан Мирича (Румъния/Франция/България). Първият ще открие 21. София Филм Фест, а втория вероятно ще видим по време на форума.
„Лейди Макбет“ (Великобритания) е филмов дебют на британския театрален и оперен режисьор Уилям Олдройд. Поредна чужда екранизация по руската повест „Лейди Макбет от Мценска губерния“ на Николай Лесков, той е ситуиран в Англия през 1865 и проследява бесовете, мъстта и страстите на младата Катрин (Флорънс Пю), омъжена без любов. Тъмен и тежък, филмът е изпълнен с въздействащи детайли. Особено интересна е привнесената чернокожа прислужница, отказваща да говори в знак на несъгласие със зловещите действия на господарката си.
„Джаки“ на чилиеца Пабло Ларейн (САЩ) проследява дните между убийството и погребението на 35-ия президент на САЩ Джон Кенеди през преживяванията и спомените на съпругата му Жаклин (Натали Портман). Обрамчен с мъчително интервю по-късно, филмът се опитва да представи в цвят и в черно-бяло трагичните дни на семейството и страната, последвали гибелта на любимия президент. Като контрапункт на болката, във флашбек показва как първатадама развежда телевизионен екип из Белия дом или танцува със съпруга си. Но, въпреки че залага на достоверността (виждаме и прословутия розов костюм на Шанел, опръскан с кръвта на Кенеди, който тя отказва да свали) и на видимото старание на Натали Портман да се превъплъти в легендарната Джаки Кенеди (дори се опитва да артикулира като нея), филмът е объркан и повърхностен, а актрисата не успява да постигне и една трета от харизмата на героинята си, макар и да е номинирана за „Оскар“.
Пак не ми стигна мястото за всички изгледани филми – дано скоро тук дойде страховитият и експресивен документален експеримент „Децата не се страхуват от смъртта, децата се страхуват от призраци“ на Ронг Гуанг Ронг (Китай) за самоубили се четири братчета и сестричета на село, други деца и играчки, който получи наградата на FIPRESCI. И още – „Манифест“ на Джулиан Розенфелд (Германия), където Кейт Бланшет играе 12 различни роли по манифести, а аз не успях да го видя.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”