Български  |  English

Уроци по бавно четене

 
„Бавното четене” е рубрика в „Библиотеката”, предаването на Българската национална телевизия за литература и книжна култура. В нея проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев разговарят по повод значима нова книга.
К
 
Васил Георгиев, „Екс орбита”, ИК „Хермес”, Пд, 2016
 
Водещ Андрей Захариев: Ще кажете ли няколко думи за изминалата 2016 година?
Миглена Николчина: Не би могло да се обхване всичко. Все пак, не може да не припомним, че тази година мина и под знака на доста вредоносни скандали, които в някакъв момент се съсредоточиха до голяма степен върху личността и творчеството на Георги Господинов. И тук иронията е, че като компенсация, сякаш отгоре, Господинов получи какви ли не награди. Откъде ли не, за какво ли не: т.е. никаква конспиративна теория не може да издържи пред това, което се случва. Това ми се вижда важно и само по себе си, но и с оглед на атмосферата и етоса на литературния живот.
Другото, което за мен лично беше важно, е появата на „Трусът“, един роман на баща ми, Илия Николчин, който е завършен 1975 г. Чела го бях като 20-годишно момиче. Аз вече четях Джойс и Вирджиния Улф в оригинал, това беше моята форма на съпротива към режима, а романът на баща ми ми се видя прекалено селски, прекалено част от селската българска литература. Сигурно не съм му казала, че не ми харесва, обаче той може би е усетил... Романът е и драматичен, и поетичен, и смешен, и, в крайна сметка, много по-смел от моите младежки усамотявания с модернизма. Той не излиза тогава, понеже е проблемен, занимава се с тежките събития около колективизацията на земята в Северозападна България. Не излиза и в първите години на промените, а чак сега, 41 години след завършването си. Казвам, че това е лично удовлетворение за мен, но мисля, че за всеки писател би трябвало да я има тази утеха и тази надежда – че трудовете ни няма да отидат напразно.
И най-сетне, една трета важна тема – надявам се да я зачекнем днес: Боян Пенев навремето се оплаква, че българската литература е прекалено заземена, прекалено реалистична, прекалено забита в земята, все с някаква емпирия се занимава... Няма въображение, няма размах. А 2016 г. показа, според мен, точно такава промяна - която отваря литературата и към фантастичното, и към прогностичното, и към едно по-интелектуално осмисляне на глобални процеси. Хем става дума за България, хем става дума за света като цяло. Ние ще говорим днес за Васил Георгиев и „Екс орбита”, но има и други, към които се надявам да се върнем - един изключително мощен роман е „Последната територия” на Момчил Николов, страшно интересен е и един много фин, изящно написан поетичен роман на Владимир Полеганов, „Другият сън”. „Другият сън“ е забележителен като стил, това е стилът на едно нечовешко мислене, необикновен поглед към антропоцена. Събитие.
Александър Кьосев: Без съмнение, появиха се едни уникални хора, те създадоха Нова социална поезия, обещаха окървавяване на мирния преход. Оттогава аз ходя по улиците и гледам за кървави локви, нищо не съм видял... Искам да кажа, че в целия скандал имаше и нещо изкуствено. Въпреки това обаче, Миглена е права, че той е важен. Защото той е знак, симптом за нещо, което аз бих нарекъл "увеличаване на процепите". Ние днес ще говорим за един постфеодален свят, много странен свят, антиутопичен. Българската литература ми се струва, че се намира в сходно състояние. Тя се състои от отделни групи, от отделни секти, от отделни чаши вода, в които се случват бури, както го казах преди време веднъж. И между тези групи дистанцията нараства, представата за добър или лош вкус се разбягва и общият език изчезва. Което означава, че изчезва самото поле на българската литература. На всичкото отгоре, се увеличава процепът между т.нар. българска литература и т.нар. глобална литература. Успехът на Георги Господинов е глобален успех. Той в България има други измерения. И когато аз казвам глобална литература, не го казвам непременно като нещо позитивно. Тя е много сложен, амбивалентен феномен. Така че, едно усещане за разбягване на галактиките, увеличаване на разстоянията и разрушаване на общите езици, на които да се говори – това ми се вижда най-важното, случило се в последно време В конкретен план, освен това, което Миглена каза, аз бих изтъкнал няколко стихосбирки - да не е само романът. На първо място, стихосбирката на Надя Радулова; и на второ място, за мен изключителна е стихосбирката на Бойко Ламбовски „Аутисо”. Книгата, за която говорихме, на Пламен Дойнов, с всичките й проблеми, които аз смятам, че има, също е много интересна. Т.е. има явления, няма комуникация.
Миглена Николчина: Боряна Кацарска...
Александър Кьосев:  Боряна Кацарска, да.
Миглена Николчина:  Цочо Бояджиев, Камелия Спасова...
Водещ Андрей Захариев: Отделните клубове се капсулираха и губят вече съвсем езика, на който могат да се разбират помежду си, така ли?
Александър Кьосев:  Това ми се струва всеобщ процес, той е политически процес на увълчване и втвърдяване на езиците; и той засяга и литературата. Тя не е външна на тия неща.
Миглена Николчина: Според мен (понеже следя читателски групи във Фейсбук и на други места), по-скоро основният процеп се появява между книгите, за които ние, хората, които по-професионално се занимават с литература, говорим, макар и скандално - и това, което хората масово четат.
Александър Кьосев: О, за това да не говорим. Всъщност, огромна част от българското младо население чете фентъзи на английски.
Миглена Николчина: Четат лични истории, изповеди...
Александър Кьосев: Естествено, разбира се. Аз говоря за преобладаващата част от интелигентните младежи, които са престанали да четат на български език.
Водещ Андрей Захариев: И все пак, това каране около литературата, около писането и, разбира се, около наградите не е ли симптом за това, че отново си струва да се караш за литературата?
Александър Кьосев: Интересно, ако отменят наградите, дали ще има скандали? Това е много интересен въпрос. Аз съм за забраняване на всички награди.
Миглена Николчина: Ще има публика и ще има битка за нея. Но да говорим за днешната книга - романът, за който решихме да говорим днес. Докато вървях през снега, помислих си колко подходящ е денят за разговор за този роман. Той разказва една история, която се случва, както беше казал Манол Глишев някъде – след шеверсет години. Т.е. някъде към края на XXI век, в бъдещето, когато в резултат на глобално затопляне България се е оказала в една особена ситуация. Глобалното затопляне, както знаете, ще доведе до застудяване в Европа, това е една от прогнозите, и до заливане на големи части от нея. България обаче няма да бъде залята и студът ще е сравнително по-поносим. Така че тя внезапно се е оказала изключително привлекателно място и обсадена отвсякъде от градове на преселници. Самата основна, централна територия обаче е федералистки разцепена.
Александър Кьосев:  Феодално разцепена.
Миглена Николчина: По-скоро феодално. Освен това, на практика българите, навярно поради самоубийствения комплекс, който ни е обхванал напоследък, всъщност са изчезнали. Всичко това, което се представя за българи, са най-различни хора с най-различни имена, дошли 50-60 години преди събитията в романа от най-различни места. Така че, парадоксално и противно на онова, което обикновено си мислим, е, че не българският народ като ген е оцелял, а е оцеляла българската философия, българската култура е оцеляла...
Александър Кьосев: Ако това е философия.
Миглена Николчина: … и българското име. Оказали сме се, така да се каже, духовни колонизатори.
Александър Кьосев: Миглена преразказва романа, който е много труден за преразказване, впрочем. И хората, които не са го чели, не могат лесно да си представят за какво става дума. Тя го преразказва през неговата екологична, климатологична и глобална проблематика, в бъдещето, като една дистопия и т.н. Той има една друга мощна линия и тя пак е свързана с българското. Въобще България по пародиен начин е много централна за целия свят. Оказало се е, че т. нар. философия на България, на т. нар. княгиня, зад която интелигентният читател веднага разпознава Людмила Живкова; нейното учение за единство, творчество и красота, зад което се крият Блаватска, Рьорих, Агни йога и разни други полумистики – всичко това се е оказало истина. И целият свят е осъзнал, че е истина; и целият свят е осъзнал, че всъщност Разумът с главно „Р”, Световният дух е български. И всички са осъзнали своята българскост и са се приравнили към България, мечтаят да бъдат българи. Разбира се, има едни истински, баш българи, аристократи, така да се каже, духовни аристократи... С две думи казано, учението на Людмила Живкова шества по целия свят и го преобразява, като се превръща в обща религия на този свят. Заедно с това, тази религия (понеже се водят спорове) е сектантски разделена на различни части. И те воюват помежду си, и има направо религиозни и военни, и феодални конфликти вътре в романа.
Миглена Николчина: Като са вплетени и други неща. Действително, изключително много е почерпено от собственото ни духовно наследство – но в онези фантасмагорични форми, които е придобило в масовите представи днес. И отново подчертавам – на практика генетически българи не са останали, а са останали такива, които са конвертирани в българскост, защото всъщност прачовекът е българин и всеки жител на земята трябва да получи шанс да се върне към българските си корени – това е идеята, която, разбира се, е поднесена в романа забавно и иронично, но в публичното пространство днес се лансира от разни посоки съвършено сериозно. Романът е страшно четивен.
Александър Кьосев: Прекалено четивен, бих казал.
Миглена Николчина: Да. Но това, което Сашо нарече феодално разпадане, е също забавно.
Александър Кьосев: Най-важният град е Перник, който се казва Света Петка.
Миглена Николчина: Има територии, контролирани от еколози, които са милитаристични и са въоръжени, доста особен вид еколози.
Александър Кьосев: Освен това, има протестанти, окултисти, трансменталисти, кюмюрджии, контрабандисти. Невероятна феерия от групи... Аз изключително много се зарадвах, като видях, че самият Васил Георгиев в едно свое интервю казва, че това е един постфеодален свят. Аз си го мислех, преди да го бях прочел интервюто. Така че, в някакъв смисъл намерението на автора и моето четене съвпадат. Какво значи постфеодален свят? Един свят, разпаднат на микротеритории, на феоди, на отделни региони, контролирани от различни групи. Едните са религиозни сектанти, другите са еколози, третите са някакви странни технократи, четвъртите са контрабандисти, патронажи... Въобще, странни образувания от типа на цеховете и гилдиите, които контролират микротеритории и водят помежду си война. Това, ако не сте забелязали, идва от фентъзи жанра… Обща територия няма, но има за сметка на това идея за България – така, както в реалния феодален свят е имало идея за Свещена Римска империя. Авторът хваща някаква тенденция в съвременния свят. Ние живеем в свят, който е застрашен от нов феодализъм, това за мен е почти сигурно.
Миглена Николчина: Да не забравяме и темата за т.нар. конструкти – има я моята любима тема за роботи, които са лоши, естествено. Но има и нещо друго симпатично в романа – основният персонаж, главният герой Пемпо, е тип Кандид - наивното простовато момче, през чийто непредубеден поглед е показано всичко, което се...
Александър Кьосев: Минал е покрай „Кандид”, според мен. Забравих ли да кажа, че не харесвам романа? И ще кажа защо, но нека Миглена първо да разкаже историята.
Миглена Николчина: Не, няма да разказвам историята.
Александър Кьосев: Да… тя разказва не историята, тя разказва света, света, който създава романът. Той наистина е интересен, провокативен, забавен и смешен. Обаче интересно ми е как ще разкажеш историята? Ама бързичко.
Миглена Николчина: Историята, първо, няма да я разкажа бързо, защото действително би било трудно. И второ, няма да я разкажа, защото се надявам хората да я прочетат. Дали тя се разказва трудно? Разказва се трудно всеки роман от този тип, за който отново „Кандид” бил добър пример, въпреки че „Екс орбита” не е философски роман в точния смисъл на думата. Но това е тип авантюрен роман...
Александър Кьосев: По-скоро пикаресков, бих казал.
Миглена Николчина: Пикаресков, както го описва Бахтин и както го познаваме от други примери. В който има навързване на множество различни епизоди, поредица от приключения. Това го прави труден за разказване.
Александър Кьосев: Това навързване на различни епизоди не спазва никакви закономерности на сюжета. За моето бавно четене това е един много бърз роман, който скача от едно към друго. Сюжетът се движи от сензационен епизод към нов сензационен епизод и, така да се каже, елементарната драматична динамика на сюжета не е постигната. И това е по-малкият проблем. По-големият проблем е това, че персонажите са кукли. Те са кукли в буквалния смисъл, защото са машинни конструкти, но това не ги прави по-добри литературни персонажи. Те са много неубедителни и са само нещо като знаци на този антиутопичен свят, симптоми на това, че той се е променил. Всъщност са много, много бледи и на нищо не приличат. И аз четох и литературната критика за Васил Георгиев, който, както е известно, е култов автор, младежта го харесва много и т.н. Сериозни хора като Милена Кирова и Бойко Пенчев са писали за него и са писали позитивно, много позитивно. И от време навреме в техните рецензии се промъква странна фраза, че той комбинира нееднородни фантастични елементи. Бойко Пенчев казва: „Това е една неравномерна книга” – за предишния му роман „Апарат”. „Но по-скоро е по-добре за бъде неравномерна, отколкото да бъде монотонна”. Тази неравномерност и тази нееднородност тук е произвела обратния ефект, според мен. На нивото на сюжета и на нивото на персонажите романът се разпада. А най-лошото е, че се разпада и на нивото на жанра. Защото той се колебае дали да бъде философска притча от типа на Волтер, дали да бъде реалистичен фантастичен роман от типа на „Соларис”, дали бъде някаква странна пародия от типа на фантастичен хумор... И въобще, люшка се между тези жанрови схеми и не знае какво да избере. На всичкото отгоре, досажда на читателя от време навреме с безумни реалистични детайли за природата, пейзажите, подробности как ядат скакалци, как си мажат филиите с гъсеници и други такива работи.
Миглена Николчина: Аз мисля, че това, което ти каза като критика, поне отчасти беше отново позитивно. Нормално е в такъв тип романи персонажите да са схематични и без дълбочина – това е характерно за жанра. Бих наблегнала върху хумора, той също налага определена стилистика... Ако искаш различен вид роман, отново те предизвиквам за „Последната територия” на Момчил Николов.
Александър Кьосев: Оставам на същото мнение.
Миглена Николчина: Хубаво, пак ще поспорим.
7 януари 2017
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”