Български  |  English

Бъдещето на социалните науки I

 

Между емпиричното и нормативното[1]
 За мен е чест, че съм поканен от Висшето училище за социални науки (Ecole des hautes études en sciences sociales) да изнеса днешната лекция. Хората, които преди мен са говорили от тази трибуна, са измежду най-ярките представители на социалните науки. В своята история Висшето училище включва сред членовете си едни от най-големите имена, които са допринесли за неговия престиж и световна известност. Най-голямата привилегия за мен обаче е поканата да говоря под патронажа на Марк Блок, чието творчество е пример за ерудиция и научна взискателност, а целият му живот е демонстрация на смелост, с която трудно можем да се мерим. За всеки американски изследовател от моето поколение Блок, Висшето училище, неговата VI секция и плеядата от видни имена, с които тя се свързва, притежават митична аура. Но въпреки стеснението, трябва най-сетне пристъпя на сцената. Единствената ми надежда е, че предизвикателствата пред социалните науки днес налагат изказване, което ще съумее да намери, макар и съвсем скромно, място в тази дълга интелектуална традиция.
Да се говори за бъдещето на социалните науки днес, означава да се сблъскаме със ситуация, която сериозно надхвърля кризите, които вече познаваме. Като теоретик от традицията на процесуализма[2], аз тръгвам от аксиомата, че светът е съставен от събития и социалният живот непрестанно бива конструиран и реконструиран. Тъй като от моята перспектива социалният свят винаги е в процес на промяна, съвсем не съм изненадан от честите възгласи за поредната настъпила криза. Големият въпрос засяга момента, в който всекидневните кризи откриват възможност за действителна и широкомащабна промяна. Отговорът на този централен въпрос изисква да разберем защо е необходимо да тръгваме от аксиомата, че социалният свят винаги е в процес на промяна.
Към подобна аксиома ни води простата логика. Социалната промяна е винаги очевидна и ако мислим, че една стабилна социална система би могла случайно и по неизвестни причини да доведе до промяна, би означавало да предпоставим онова, което искаме да докажем. Следователно, единственият възможен начин да схванем социалната промяна, е да предпоставим, че тя е постоянна, а стабилността е само привидност. Ето защо аз се противопоставям както на онези, които приписват социална стабилност на механизмите за възпроизводство, сякаш те са почти безпогрешни, така и на техните сродници, които надаряват със стабилност механизмите на йерархично господство. Всички техни аргументи тръгват от логически невъзможната позиция, че промяната произтича от някакъв случаен – и следователно непредвидим – разрив в нормалното и стабилно възпроизводство.
Моята позиция е, че промяната е естествено състояние на социалния процес и, следователно, тя се различава радикално от позициите на Толкът Парсънс и на Пиер Бурдийо. Тази позиция обаче тутакси се сблъсква с една очевидна трудност. Ако социалният свят винаги е в процес на промяна, тогава как е възможно той да изглежда относително стабилен през по-голямата част от времето? Отговорът на този въпрос е, че съществуват множество локални механизми на възпроизводство, които са разпръснати по протежение на социалния процес – на различни негови нива и с различна степен на ефикасност. В емпиричен план е видимо, че нито един от тези механизми не е ефикасен през цялото време. Всъщност, повечето от тях най-често не са ефикасни. Но въпреки че за мнозинството системи на възпроизводство са характерни отклонения и неефикасност, те все пак са многобройни и широко разпространени, а връзките между тях са хлабави. Случват се множество повторения и връзки, които създават привидността за стабилност; също както една купчина дървени трупи затлачва коритото на една река. Никой не го е планирал, а трупите, от една страна, постоянно се скупчват и затлачват течението, но, от друга, всяка от тях може да се отскубне от купчината. Независимо от всичко обаче, реката е затлачена. В действителност, социалният процес постоянно се променя и реорганизира, но по този начин все пак изглежда стабилен и то до такава степен, че води Карл Маркс до идеята, че социалният живот почива върху мощни и неизбежни сили, които не могат да бъдат повлияни от свободното действие на хората.
И все пак, понякога всички тези разнообразни механизми на възпроизводство отслабват по едно и също време. Също както една ключалка се отключва, когато всички зъбци съвпаднат, или затлачената река се освобождава, щом всички трупи тръгнат по течението, така и социалният процес достига състояние на действителна криза, когато всички негови хлабави механизми на възпроизводство случайно излязат от строя. В такъв случай промяната може да дойде внезапно и вследствие на незначителни действия. Подобна теория, разбира се, се корени в разбирането на Фернан Бродел за „конюнктурата“. За „събитието“ е важна подредбата на различните аспекти от конюнктурата: само когато се установи определено съотношение между цената на житото в Леванта, изчезването на горите в Илирия и променения път на търговията с подправки, тогава може да настъпи събитие, което да преоформи отношенията между всички тези елементи и евентуално на още много други.
 
Днешното положение на социалните науки
Струва ми се, че социалните науки са в криза от двайсетина години насам. Днес нашите дисциплини претърпяват множество общи за тях преобразувания, въпреки че самите те си остават отделени една от друга. Едновременното случване на тези преобразувания предсказва несигурно бъдеще и това донякъде ни безпокои. Пред нас се откриват толкова много възможности, че се налага да правим трезви избори от страх, че случайността и историята ще ни лишат от тези възможности, а интелектуалният хабитус в нас ще изчезне след трийсетина години.
Днес в ход са четири преобразувания, които се случват едновременно и поради това създават условията за дълбинната промяна, която споменах. Две от тях са конюнктурни в смисъла на Бродел. Първото преобразувание е свързано с развитието на неолибералния мениджмънт в университетите. Второто произтича от появата на единен и стандартизиран модел на знание – научният модел. Третото преобразувание е от структурен порядък, ако си послужа с термините на Бродел. Иде реч за фундаменталното сътресение, което преживяхме, когато печатните издания бяха заменени от образи, на мястото на дискурсивните символи дойде непосредственото възприятие, а сложната аргументация бе заменена от схематични твърдения. Четвъртото преобразувание също е конюнктурно, но, обратно на първите две, засяга социалните науки отвътре. Тук имам предвид постоянно растящата дистанция между усъвършенстването на емпиричните подходи, от една страна, и простотата, дори наивността на нормативните съждения, които крепят социалните науки, от друга. За съжаление, времето, с което разполагам, налага да се съсредоточа само върху едно от тези преобразувания. Спрях се на онова от тях, върху което имаме най-голяма способност да въздействаме, а именно на вътрешно присъщия на нашите дисциплини проблем за отношението между емпирични и нормативни хоризонти. Преди да се съсредоточа върху четвъртото преобразувание обаче, трябва да резюмирам накратко моите аргументи относно останалите три.
На първо място, ако се позова още веднъж на Бродел, неолибералните администратори не могат да бъдат възпрени от някаква своеобразна битка при Лепанто и техните антиинтелектуални галери няма да престанат да ни атакуват. По-конкретно, те ще продължават да насърчават безполезните и безсмислени публикации и по този начин ще подтикват социалните учени към унищожение на собствената им система на научно общуване. Губим си времето да пишем безполезни статии и като резултат, нямаме време да четем статиите на своите колеги, независимо дали те са полезни или не. В отговор на това, трябва или да създадем нова система на общуване, или да въведем система на академично оценяване, която да не допуска сметкаджийските намерения на администраторите. Не ще и дума, това са фундаментални задачи, но въпреки това, техните залози са ясно определени.
На второ място, атаката по адрес на нашата научност е отколешна и онези глупаци, които идват от физиката и информатиката и си въобразяват, че могат да отговорят на всички въпроси на социалните и хуманитарните науки с помощта на своите модели на експоненциални графики и терабайти от текстове, ще свършат на същото бунище като социометриците и социалните физици от 30-те, социобиолозите от 60-те и теоретиците на игрите от 50-те и 90-те години. Щом интелектуалният климат се влоши, и те, подобно на османците, ще прекратят обсадата на Виена и бързичко ще слязат по течението на Дунава, за да се приберат зад Железни врата, преди да е дошла зимата. Те са фактор на дразнение и дори нещо повече от това.
Що се отнася до третото преобразувание – структурното изместване от печатното слово към образа, – на него най-малко можем да се съпротивляваме. По този въпрос нищо не може да се направи. От моя гледна точка, непосредственият проблем тук е, че докато онези, които мислят в образи, не признаят, че сложните аргументи не могат да се представят чрез някакви размити образи, младите ще растат в свят, беден на сложна мисъл. Те няма да влизат в университета с нашите способности за аргументация, въпреки че ще бъдат по-добри на видеоигрите, отколкото ние бяхме на флипера. Може би след петдесет или сто години ще се изнамери начин сложните аргументи да бъдат представяни единствено чрез образи; но до тогава ще трябва да издърпваме нагоре нашите наследници с помощта на някакво допълнително образование. И тъй, това са трите прехода, които според мен или са дребни грижи, които заслужават малко внимание, или пък са толкова сериозни проблеми, че усилията, които изискват за своето решение, в най-добрия случай са само временни.
Четвъртият ключов преход за социалните науки, струва ми се, предоставя истинска възможност за интелектуално действие и развитие. Става дума за разминаването между емпирично и нормативно измерение на социалното изследване, което съпътства социалните науки от самото им раждане и оттогава не спира да нараства. Впрочем, откакто глобализацията се превърна в предизвикателство пред нашите науки, това разминаване става все по-видимо и открои нормативния аспект в недрата на социалните науки от метрополиите. Тази динамика показа, че нормативните ценности ще бъдат толкова по-оспорвани, колкото повече социалните науки се отдалечават от либералните западни общества, в които са се зародили.
Преди да започна моето изложение, трябва да уточня смисъла на две думи: под „емпирично“ разбирам нещо, което в социалните науки произтича от режима на разделение между истина и неистина; под „нормативно“ разбирам нещо, което в социалните науки произтича от режима на разделение между добро и зло. Така например, точният брой на хората, които се намират на територията на континентална Франция, по принцип е емпиричен въпрос. В същото време обаче въпросът дали в този брой ще включим неродените деца или хората, чийто живот е изкуствено поддържан в болница, е от нормативен порядък. По същия начин фактът, че един младеж рисува на стената, е емпирично наблюдение; обратно, да се каже дали това е произведение на изкуството, младежка престъпност или символизира принадлежността към някаква банда, означава да се произведе нормативно твърдение. В нашите общества много ценности от нормативен порядък до такава степен са кристализирали и все по-рядко биват оспорвани, че са възприемани като de facto емпирични. Доскоро една от тях беше категорията пол, която отново може да се превърне в такава. Перипетиите, през които премина тази категория обаче, показват, че границите между нормативно и емпирично постоянно биват преначертавани.
 
За произхода на социалните науки
Сложните отношения между емпирично и нормативно се раждат заедно със самите социални науки. Всъщност, въпреки претенцията им за универсалност, последните имат доста специфичен произход. Те са интелектуален отговор на проблемите, поставени от цяла съвкупност социални феномени, които разтърсват западноевропейските и американските общества през XIX век. За да проумеят тези феномени, социалните науки са се опитали да уловят и да измерят „модерността“, да създадат теории за социализма и капитализма, да замислят проекти за социални реформи, да регулират все по-независимите пазари и оттук - все по-нестабилните икономики. Тези проблеми и различните техни решения водят до зараждането на социалните науки – такива, каквито ги познаваме днес. Успоредно с този процес, правенето на история като академична дисциплина се формализира все повече. Самата история също се посвещава на търсенето на основанията на модерността, но, при все това, бива здраво прикрепена към възхождащите националистически проекти. И ако социалните науки се превръщат в политически проекти посредством своите предложения за реформи, то историята от самото начало се намира в сърцевината на западните държави. По този начин буржоазните сили в тези държави се заемат със създаването на онзи тип нация, който вече имплицитно се съдържа във философиите на обществения договор, предначертали техния триумф. Ето защо социалните науки винаги са били едновременно емпирични и нормативни начинания.
Ограниченията, които налага публичният дебат, правят така, че дебатите в социалните науки и историята първоначално се съсредоточават върху вътрешнонационални проблеми: труд и капитал, икономически растеж и криза, ляво и дясно, социални конфликти и социална мобилност... списъкът е дълъг. Всички тези теми на свой ред зависят от преплетените отношения между огромните империи и презокеанската търговия. Евтините суровини и обширните нови пазари, които те доставят, осигуряват просперитета на Европа и оттук - възможността й или да разреши без големи разходи вътрешнонационалните социални проблеми, или пък да остави това разрешаване за по-нататък. Една от последиците е, че чрез империите и техните специфични проблеми се оформя изцяло нов научен корпус от текстове. По това време се появяват антропологията и част от историята, както и едно специализирано разклонение на политическата наука, което по-късно ще оформи полето на „сравнителната политика“. В институционален план тези второстепенни области често са концентрирани извън университетите – в колониалните администрации на Великобритания, Франция и Холандия, в техните министерства на икономиката, както и в тези на други колониални държави. В Съединените щати глобалната социална наука не се появява чрез колониалните администрации: както може да се очаква, нейните начала се коренят по-скоро в имиграцията, етничността и асимилацията поради заселването на милиони работници, които изиграват съществена роля за икономическото развитие на страната.
Така че социалните науки са родени в люлката на модерността и получават доста особена интелектуална форма. И тъй като се концентрират върху социалните проблеми, те няма как да не смесват нормативно и емпирично. Интелектуалното им ядро е изтъкано от интелектуални преобразувания и сътресения и те почиват върху хипотезата за разграничението между вътрешни и външни държавни дела. Понятията нация и национализъм вече са предпоставени и не само са съвместими с идеята за разграничение между вътрешнонационален и международен мащаб, но и правят границите между тях още по-непропускливи. Въпреки това, твърдото ядро на социалните науки е заобиколено от периферни разработки, които са много по-малко институционализирани. Тази периферия единствена прекосява националните граници и се занимава не толкова с Европа и нейните непосредствени проблеми, колкото с проблемите на империите и останалата част от света.
В днешния свят, обратно, тъкмо отдалечените провинции представляват ядрото на социалните науки. Наистина, понастоящем хората и стоките се движат в свят, в който властва международното разделение на труда. Колкото до „нациите“, между които пътуват тези хора и стоки, те са много по-разнообразни в сравнение с европейските държави от XIX в., за които било характерно споделеното наследство на римското право и контрактуалистките[3] политически теории. Дори и да оставим настрана нормативните аспекти, емпиричните предизвикателства вследствие на тази промяна са вече значителни. Днес живеем в свят без стабилни опори: всичко, което по-рано смятахме по навик за вътрешни дела и национални проблеми, днес вече е виждано като международно. Такъв е случаят например с международното разделение на труда. Успоредно с това, всичко, което по-рано е било международно, днес вече е вътрешно национално, като например йерархиите, предизвикани от масовата имиграция. Подобно преобръщане на двата плана поставя емпирични въпроси, които са колкото очевидни, толкова и централни.
 
За разминаването между емпирични и нормативни аспекти
Нормативните въпроси, които произтичат от това преобръщане, са от такова голямо значение, че изискват веднага да се спрем на тях. Всъщност, смяната на местата между национално и международно проблематизира предимството на гражданите пред поданиците в рамките на бившите империи. Това предимство (което, разбира се, е от нормативен порядък) характеризира империите от XIX в. и постоянства в колективното въображаемо дълго, след като самите империи са изличени от паметта ни. Заедно с това – и много преди глобализацията от последните години – тогавашните социални науки, които се интересуват от националните проблеми, вече изпитват последиците от разделянето между емпирични и нормативни аспекти. Ето защо това разделяне трябва да се превърне в наша първостепенна задача.
Разминаването между емпирични и нормативни анализи изпъква особено отчетливо, когато социалните учени си поставят за цел да преценят степента на справедливост в социалния свят. Разбира се, извършването на подобна преценка не е единствената роля на тези учени: те често процедират и като инженери. Те вземат социалната система за емпирична даденост, възприемат начина, по който тя мисли себе си, и развиват социалните науки, за да усъвършенстват изпълнението на задачите, които самото общество изтъква като непосредствени. Така повечето икономисти действат като инженери. В други случаи социалните учени се явяват като съдници: те оценяват социалната система спрямо някакъв аршин, който най-често е абстрактен, с дългосрочен план и е много по-неясно дефиниран в сравнение с конкретните цели на социалните инженери. Голяма част от нашата работа се състои в оценка на това дали обществата са отворени, справедливи и егалитарни; дали приемат имигранти и бежанци; дали толерират различието; дали населението работи здраво. И що се отнася до американската социология, която добре познавам, основният продукт от нейния труд се състои именно в изработването на подобни оценки. Повече от половината статии в най-важните научни списания съдържат думата „неравенство“; понеже критериите, според които оценяваме обществата, рядко биват поставяни под въпрос. Днес бих искал да покажа, че нормативната криза, в която се намират социалните науки, произтича от прекалено опростената онтология, върху която почиват нашите нормативни съждения, когато оценяваме социалния живот. Социалните науки и онези, които ги практикуват, са затворници на една неизменна нормативна система. Следователно, ние сме далеч от това да разрешим проблемите, които поставя модерността, а още по-малко пък тези, които поставя глобализацията.
Ще разгърна моите аргументи в три стъпки. На първо място, бих искал да припомня, че всяка социална наука е поне отчасти нормативна. След това ще разгледам в дълбочина онтологията, която крепи нормативността на западните социални науки, а именно контрактуалисткия либерализъм. Ще се спра на неговите основни постулати, на отношенията му със социалните науки и в частност - с емпиристките онтологии, на които се позовават тези дисциплини, когато обясняват някакъв феномен; тъй като емпиристките онтологии са много различни от нашата нормативна онтология. Накрая ще ви занимая с важните предизвикателства, пред които е изправен контрактуалисткият либерализъм. Те се появяват през XIX в. и глобализацията само ги е изострила. В заключение ще анализирам един очевиден проблем: става дума за това, че може би по-голямата част от света не споделя нашата нормативна онтология. Това разминаване обаче е не само проблем, но може да бъде и възможност. Ако успеем да я уловим, няма да имаме друг изход, освен да се обърнем към процесуалните видове социална теория.
 
Нормативността на социалните науки: необходимост, онтология и предизвикателства
 
Постулатът за нормативност в социалните науки
Нека започнем от постулата, че по принцип всяка социална наука е поне отчасти нормативна. Това общо правило почива на един емпиричен опит от историята на социалните науки. Лесно е да покажем нормативната позиция на някое произведение: социалните науки винаги се пишат от някаква особена гледна точка, която е разположена в социалния процес. В такъв случай те по необходимост възприемат нейния нормативен оттенък.
В действителност, причината за нормативността на социалните науки е по-обща и има по-дълбинни основания. Социалният процес е образуван от човешки дейности, а последните преследват in fine някакви ценности. Следователно, социалният процес като цяло – от демографията до културата, от отделния индивид до обществото – е процес, изтъкан от ценности. Някои от тях се опредметяват в социални структури, които вече никой не оспорва, като например класата на държавните служители, католическата църква или юридическата категория „младежка престъпност“. Други ценности са всеобщо приети и като такива влизат в съперничество с алтернативни на тях. Но дори и най-стабилните социални структури са основани върху ценности, които и днес продължават да бъдат подлагани на преоценка. Ето защо, когато изследваме и най-опредметените социални ценности, не можем поне отчасти да не се позовем на собствените си ценности. Католическата църква в някакъв смисъл е абсолютно опредметена и обективно дадена социална структура. Само че тя непрестанно се променя и никой – бил той неин приятел или враг – не би могъл да я изследва, без да заеме нормативна позиция спрямо тези промени, било то и само за да ги характеризира като съществени или не. Противно на известната формулировка на Макс Вебер, според която социалните науки могат да бъдат чисто научни, т.е. свободни от ценности, трябва да се съгласим с очевидното: подобно твърдение е не само невъзможно, но и логически абсурдно.
И така, социалните науки неизбежно са нормативни. Какво можем да кажем за съдържанието на тази нормативност? Можем да си представим, че поради очевидното разнообразие в тях, нашите общества покриват целия спектър на нормативното и съумяват да представят всички ценности, които съществуват в света. Икономиката и свързаните с нея области са крепости на онтологическия индивидуализъм: съществуват единствено индивиди, социалните феномени са само привидност и на всичкото отгоре, значение има само индивидуалният избор. Обратно на това, Емил Дюркейм и неговите последователи в социологията поддържат нещо като социален емержентизъм[4], според който големите социални структури се просмукват в самите индивиди и определят средните форми на поведение, върху които индивидуалните избори нямат почти никакво влияние. Що се отнася до марксизма и близките до него теории на историческия детерминизъм, те пък поемат по трети път: те схващат света като завършек на трайното действие на велики исторически сили, които преобразяват всичко, до което се докоснат, както индивидуално, така и обществено.
Нека обаче надскочим привидното разнообразие от емпирични онтологии и се запитаме какви са нормативните онтологии, които лежат в корените на различните дисциплини. С изненада откриваме, че навсякъде е употребяван един и същи нормативен речник: в обръщение са едни и същи термини, като неравенство, господство, равенство на шансовете, равнопоставеност, включване и др. Техните емпирични онтологии за социалния свят изглеждат напълно различни една от друга, но под повърхностните вариации тези дисциплини изглежда споделят един и същи нормативен хоризонт, спрямо който съдим дали емпиричната реалност е добра или лоша. Според мен, този хоризонт идва директно от нормативната вселена на контрактуалисткия либерализъм като при Хобс, Лок и Русо. Струва ми се, че тъкмо тази вселена е поддържала проектите на национализма и империализма, чрез които са възникнали различните социални науки през XIX век. Всъщност, наследството на този либерализъм се отпечатва трайно върху социалните науки, независимо от техните моментни политически ориентации: дейностите по преброяване и категоризиране на населението, например, доставиха надеждна информация както на проектите за полицейско наблюдение, така и на проектите за социално включване. По същия начин, волята за осмисляне на „мощните обществени сили“ може да обслужва както проекта на Дюркейм за заздравяване на националната солидарност, така и марксисткия проект, който се стреми да я срине. Ето защо нормативната система на социалните науки в западните метрополии се характеризира не с някаква особена политика, а с нещо, което можем да наречем подстояща нормативна онтология на социалното. На първо място, става дума за концепция, която приписва определена ценност на различните същества и елементи; на второ място, за концепция за отношенията между тези елементи и същества. Нека в такъв случай се спра на нормативната онтология на контрактуалисткия либерализъм, която споделят всички социални науки.
 
Онтологията на контрактуализма
Тя разделя света на нации или – ако си послужим с терминологията на Дюркейм – на „общества“. Така, една нация или общество съответства на една общност от индивиди, които са равни в политическо отношение и по имплицитен начин са свързани помежду си чрез обществен договор. Публичните (или „политически“) индивиди са взаимозаменяеми и почти нямат собствено съдържание. Зад кулисите на публичния живот се простира частният, който представлява област, в която различията между отделните личности са съвсем конкретни. За контрактуалистите най-разпространените разграничения засягат възрастта, материалното богатство, талантите, ресурсите и религията. По-късно към тях ще прибавят пола и расата. По този начин контрактуалистите си дават сметка, че тези променливи могат да влияят на публичната сфера и понякога се опитват да ги ограничат. Русо например настоява на факта, че нито един индивид не трябва да бъде толкова богат, че да може да купи или да продаде друг. Частната сфера трябва да бъде регулирана от закони, прокарани от законодателно тяло, въз основа на конституционен текст.
В своите произведения контрактуалистите ясно показват, че тяхната основна грижа са разликите в имуществото между отделните индивиди. Всички предпоставят правова защита на материалните блага в степента, в която всеобщият закон включва частната собственост и корпус от правила, които да я регулират. Собствеността е виждана като „универсално“ и публично измерение на обществото. В тази връзка е изработен кратък списък с отрицателни явления, които всички определят като противоречащи на обществения ред: това са различните престъпления срещу личността и срещу собствеността. Така, заедно с двойките нация/гражданин и публично/частно, третият аспект в контрактуалисткия модел се отнася към нещата, които са защитени или забранени от закона, на който се подчиняват всички свободни граждани.
Но ако тези аспекти, свързани с различията и особеностите, сякаш произтичат от частната сфера, все пак, според контрактуалистите, те лежат в рамките на универсалното, т.е. на публичното. Тяхната цел е да съгласуват тези публично валидни частни измерения; признаването на публичната сфера обаче не било възможно, без да се признае и различието между индивидите. Нека наречем този списък от различия и особености „признати партикуларности“. Става дума за такива частни специфики и правно регулирани различия, които са признати като универсални от юридическата система на частната сфера и, следователно, са включени в правните универсалии на публичната.
Нормативната система на либерализма изобщо не се интересува от институциите, които посредничат между индивида и обществото. За повечето контрактуалисти дори семейството има само ограничена значимост в либералното общество: то е схващано единствено като някакъв примитивен модел или микрокосмос на това общество. Посредническите институции будят само открита враждебност към себе си. В крайна сметка, целта на Френската революция е да ги унищожи, а авторите на „Федералистът“[5] осъждат всяко сдружаване на политически актьори като „фракция“, която представлява опасност. На теория, всички посреднически институции за контрактуалистите произтичат от частната сфера и държавата трябва да се занимава с тях само доколкото те се намесват в нейното функциониране и застрашават равенството между гражданите. На практика, разбира се, много от тези посреднически структури, наследени от миналото, – например семейството, църквата, предприятията или сдруженията – съществуват в обществата, които контрактуализмът легитимира. И политическите последствия от това са изключителни.
Като цяло, фундаменталната нормативна онтология на либерализма е съставена от четири елемента. Първо, това е единната нация, образувана от равни помежду си граждани. Второ, разделението между публична и частна сфера, като последната е регулирана от публично взети решения. Трето, установяването на списък с непозволени или гарантирани партикуларности, които трябва да бъдат признати като публични. Накрая, четвърто, липсата на теоретизиране върху посредническите институции или върху каквито и да е вътрешни солидарности. Тези четири елемента си остават фундаментите на нормативния модел, съгласно който социалните науки оценяват социалния живот. Доброто общество съответства на този модел, лошото не.
 
Annales. Histoire, Sciences sociales. № 3, юли - септември 2016
Превод от френски Момчил Христов


[1] Тази статия е леко преработена версия на доклад, изнесен на 37-та конференция „Марк Блок“ във Висшето училище за социални науки, Париж, през юни 2015 година.
[2] Процесуализъм или процесуална археология (наричана още „нова археология”) е идейно течение, зародило се в англосаксонския свят в края на 50-те и развило се през 60-те години на ХХ век под влиянието на археолози, като американецът Люис Бинфорд и британците Колин Ренфрю и Дейвид Кларк. Той е реакция на историко-културния подход и иска да въведе както хипотетично-дедуктивния метод в областта на археологията, така и да наложи нова парадигма, крепяща се на няколко теоретични стълба, като функционализмът и културната екология - всичко това с цел да се подчертае ролята на културните, икономически и социални процеси в живота на обществата и индивидите. Процесуалната археология е много продуктивна и иновативна, но бързо става обект на критики от най-различни сфери, които се обединяват около ново идейно течение – постпроцесуалната или постмодерната археология. Накратко казано – процесуализмът е методологичен анализ на процесите в социалните науки. (бел. ред.)
 
[3] Контрактуализъм – теория за договора, според която никой не може да бъде принуждаван да извърши нещо срещу волята си, както и че всеки доброволен ангажимент е легитимен. Контрактуализмът е важно идейно течение в политическата философия, според което политическото общество трябва да се изгражда върху основата на споразумение между отделните му членове. В исторически план контрактуализмът има две крила: 1. демократичен контрактуализъм, изповядван от Русо, Кант, Спиноза и Джон Ролс, според които договорът се сключва между отделните членове, без някой да е упълномощен от властта. Държавата е народът. 2. абсолютистки контрактуализъм, застъпван от Хобс, според когото гражданите формират общество с цел да предадат властта си на Левиатан (абсолютният монарх), срещу което получават гаранции за сигурност. (бел. ред.)
 
[4] Емержентизъм – теория, според която цялото е повече от сбора на отделните му части и че именно от цялото (цялата система) произлиза новото, неочакваното. (бел. ред.)
[5] „Федералистът : Записките на Федералиста” представлява поредица от 85 статии (есета) в подкрепа на ратификацията на Конституцията на САЩ. Тъй като авторите използват псевдонима „Publius“ в чест на римския консул Публий Валерий Публикола, едва по-късно се разбира, че това са Александър Хамилтън, Джеймс Мадисън и Джон Джей, смятани за бащите на американската Конституция. На български книгата е издадена от Университетско издателство „Св. Климент Охридски” (1997) в превод на Владимир Атанасов. 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”