Български  |  English

Н’иубходими съ пиправки*

Приказките на Братя Грим отново на български

 

С радост посегнах към така широко рекламираното от всички медии ново издание на приказките на Братя Грим[1] и, ще си го призная още в началото, много бързо го изоставих с разочарование.
Започнах чинно с предговора, като за момент си помислих, че преводачът също го посвещава на Бетина фон Арним, разбрах бързо грешката си, но не и логиката на изтеглянето на посвещението на Братя Грим преди предговора на преводача. Още на първата страница се сблъсках с онзи патетичен стил, който добрите учители по литература подчертават с червено и предупреждават учениците, че така не трябва да се пише. Научаваме на тази първа страница, че немците, „тия люде”, бродели в мрак. Вероятно още не са познавали огъня. После се стреснах, като научих пак там, че има работи, които „историците отдавна не знаели”. И накрая на страницата текстът потъна в конкуриращи се и преливащи една в друга светлинни метафори: от една страна, греят братята и тяхната звезда, от друга – книгата им и нейното слънце. По-нататък изненадите продължиха, научих, че „амт” (Amt) е „административно-териториална единица в Германия”. Наистина, не е лесно да преведеш и обясниш какво е Amtsmann, но поне в наличната бележка под линия можеше да се посочи, че става дума за служител на административна институция със средновековни корени. Истинският шок дойде обаче, когато прочетох, че семейството се преместило да живее в Кесел. И наистина се запитах може ли преводачът на приказките да чете немски. Установих, че в цялата книга, във всички бележки, предговори, следговори и приложения се твърди, че в Германия има град Кесел (59, 421, 427, 820, 823 и т. н.). Има се пред вид, естествено, Касел, града, който изцяло свързваме с дейността на двамата братя. Преминах набързо към последната страница на предговора и там пък научих, как при Бисмарк Германия „отново била цялостна страна” (42).
Издателският проект е представен след предговора на преводача. Той предвижда превод на приказките на Братя Грим по първото издание на двата тома през 1812 и 1815 г. Очевидно амбицията е да бъдат представени не само не превеждани до момента на български език приказки, но и да бъде въведен „оригиналът”. Идеята да се преведат отново и в по-пълен вариант приказките на Братя Грим може само да бъде поздравена и има своите основания. За съжаление, отсъства нейното прецизно обяснение и аргументиране. Би било подходящо проектът да бъде поставен в контекста на дългогодишния опит с издаването и преиздаването на приказките. Да отбележа също, че всички издания от едно до седем са „оригинални”, защото всички са подготвени и издадени от двамата братя, поради това намирам, че в медийното пространство има известна спекулация с тази дума. От уводната „бележка за превода и изданието” (стр. 45 и сл.), посветена на самото издание и също изготвена от преводача, разбираме, че много от първоначалните приказки липсват в седмото им издание, последното, подготвено от двамата братя. Че тези приказки, които липсват в седмото издание, са обозначени в настоящото със звездичка, и че „те са преведени на български за първи път”. Излиза, че само невключените в седмото издание приказки не са превеждани на български, което е спорно. Тази информация остава да виси във въздуха, но е последвана бързо от друга: Голяма част от останалите приказки са били променени от братята в последващите издания. Кои са „останалите приказки” – тези, които са включени в седмото издание ли? Защо паралелът между първото и седмото издание е толкова важен, че трябва специално да бъде маркиран? Какво се случва с изданията между първо и седмо? Неяснотите тук са породени от факта, че само с няколко изречения е трябвало да бъде описана една изключително комплицирана материя, над която вече два века се трудят изследователи и издатели. Събираческата дейност на Братя Грим не спира с първото издание на приказките, всяко следващо съдържа нови приказки и непрестанна редакторска работа над вече издадените, отпадане на определени текстове и заместването им с други. Така че и с този проект българският читател не получава достъп до всички приказки на Братя Грим, първото издание не е „пълното издание”, в седмото някои текстове липсват, но са добавени много нови. Читателят не научава и какъв източник е използван за превода, дали преводачът е работил с истинското оригинално издание, което е на готически шрифт, или се е позовавал на Уикисорс, където са дигитализирани всички издания на приказките, подготвени от двамата братя, заедно с коментарите към тях. Не получава и обяснение защо не са използвани компетентно изготвени издания в Германия от последните десетилетия (не само в ГДР са издавани приказките на Братя Грим, стр. 45). Бележките на Братя Грим в оригиналното първо издание следват всяка отделна приказка. В следващото издание те са изведени в отделни томове към приказките. В настоящото българско издание е работено по примера на по-късните и бележките са изведени след всички приказки. От друга бележка на преводача, на друго място, стр. 682, научаваме единствено, че добавените във втори том коментари към приказки от първи са обединени с тези от 1812 г. Не е споменато никъде, че такъв подход е приложен в дигиталното издание.
При това пестеливо изложение някой доверчив журналист може спокойно да си помисли, че цялата тази трудоемка научноизследователска и редакторска работа е била извършена от издателя и преводача. Всичко това би трябвало да намери своето място и прецизно изложение в уводната бележка. Приложенията към приказките в новото българско издание също не са споменати в нея и не е обоснована потребността от тях, а те са три и всичките са дело на преводача. Изобщо той е натоварен с твърде много задачи в това издание и част от тях видимо надхвърлят компетенциите му. Така или иначе, имаме работа с някакъв вид коментирано издание на приказките, а изготвянето (и преводът) на коментирани издания изисква огромен труд, изключителна прецизност, познания за езика и епохата и чисто филологически усет.
За функцията на Приложение 1 научаваме между другото на стр. 417 в бел. 10 под линия, която ни информира, че то съдържа втори вариант на приказката „Старият парцал”. Приложението се оказва подробно обяснение на преводача поради каква причина е включена приказка, отсъстваща в изданието от 1812 г. Всичко това би трябвало да бъде обяснено още там, където българското издание прави опит да дефинира себе си, в началото. Включително и че използваното тук решение е възприето и при дигитализирането на изданието от 1812/1815 г. в Уикисорс.
Цялата коментарна част е силно проблематична. В бележките към приказките, а също и в приложенията отново имаме много поводи да се чудим и да се маем: например, на въвеждането на транскрибираните съществителни „хер” и „фрау” в комбинация с име. На български употребата на съществителните „господин” и „госпожа” плюс име се използва за изразяване на отношение, най-често на уважение и респект. Прието е немските съществителни „Herr” и „Frau” в комбинация с име да се превеждат на български. Тяхното транскрибиране в текст на български му придава определено ироничен оттенък. В приложенията към настоящото издание, където дори не става дума за превод, читателят проследява какво е направил „хер Арним” (784) и какво се е случило с „фрау Виман” (822, чете се и се изписва Фиман). Ироничният ефект е крайно неуместен и едва ли е търсен, но се появява. Нищо не налага употребата на тези съществителни на посочените места, освен може би тревогата, че разсеяният читател може да забрави къде се развива действието и от какъв език точно превежда този преводач. На други места преводачът не вижда смисъл да се превеждат някои думи, напр. „мерхенфрау” (823). Думата си стои така, прилича на някаква официална титла (вж. особено стр. 822). Тя, разбира се, не е титла, а Братя Грим са наричали „мерхенфрау” (Märchenfrau) жената, от която са чули и записали много приказки, буквално означава „приказна жена”, тук обаче трябва да се преведе подходящо според контекста. Безгрижно е подходено и към Оберст Вилхелм Егелхардс (827), който всъщност е полковник Вилхелм Енгелхардс. Сигурно на преводача Лудовика му звучи много обикновено, та е станала Людовика (818), а Лудовине – Людовине (824). А в случая с Йохан Хердер би било препоръчително, просто от респект, да се употреби името, с което философът, писател, преводач и теолог се среща в немскоезичните текстове – Йохан Готфрид Хердер. И още – Кайзер е името на писателя, а не Кейзер (726, бел. 224), както чете преводачът. Естествено, че е възможно да възникне проблем с правилния прочит на исторически имена, но Зойст и Зост могат да бъдат правилно прочетени и да не остават в текста като като Зозт и Зоезт (773). И Мария Ана (с едно „н”!) е фон Дросте (а не Дозте, стр. 825) цу Хюлзхоф.
Бележките под линия също са проблем на това издание. Заглавието на стихотворния епос на Волфрам фон Ешенбах на български е прието да се изписва като „Парцифал” (в преводи на Борис Парашкевов, също и на Венцеслав Константинов), едноименната опера на Вагнер в София е поставена под името „Парсифал”. Незнайно защо в бел. 208 се сблъскваме с варианта „Персивал”. И също така е странно, че Мелузине се явява като Мелузийн (бел. 282, стр. 775).
Съществуват и основни съдържателни проблеми. Читателят се натъква на неистини и непроверени твърдения. Да се оповести, например, че „Турандот” е една от най-известните драми на Шилер, е силно пресилено и всъщност невярно (бел. 277, стр. 771).
Бел. 279, стр. 773 обяснява: „Зауерланд – местност в провинция Северен Рейн-Вестфалия в днешна Западна Германия.” Е, ако допуснем, че територия от 4400 кв. км може да се нарече местност, нека бъде местност. Освен това обаче, остава впечатлението, че това, на което преводачът лично не е присъствал, не се е състояло. Например обединението на Германия през 1990 г.
Бел. 242 на стр. 741: „Майстергезанг – в немското народно творчество така се наричат творбите на народните композитори. Терминът е особено популярен през ХVІ в.” Бележката намеква, че извън немското народно творчество, творбите се наричат по друг начин, което не е вярно. Единиците от това лексикално гнездо и до днес не могат да се заместят с други, казва се майстерзанг, майстерзингер. На руски се използва и „майстергезанг”, приемам, че може да бъде въведено така и на български, ако не искаме да усложняваме с „песните на певците занаятчии/ на майсторите певци”, но поне да бъде прилично обяснено. Нека си припомним, че операта на Вагнер е придобила гражданственост като „Нюрнбергските майстори певци”.
Преводаческите бележки към самите приказки учудват със своята филологическа некомпетентност. Напр. бел. 10, която обяснява, че „в оригиналната приказка славеят е в женски род, но понеже това не е популярно в България, съм го превел така” (разбирай, в мъжки род). Както се казва, коментарът е излишен.
Но да допуснем, че слабостите в по-академичната част на изданието ще бъдат компенсирани от добрия превод на самите приказки. В уводната си бележка преводачът е обяснил, очевидно без грам съмнение, че всички приказки на диалект са „преведени на еквивалентен български диалект, за да изпита читателят същото чувство, което завладява и немския читател при прочита им.” (46). (Остава отворен въпросът кой е немският читател и по кое време чете.) По никакъв начин не е тематизиран същественият преводачески проблем. Оставям на хората, които се занимават с превод и теория на превода, да обяснят доколко е приемливо един диалектен текст да се превежда на диалект в целевия език. Но по този път се е стигнало до „Емало нявга ядин рибарин…” и „Крушито не ще да пада”.
Прочетох някои от неиздаваните приказки на български език, сред тях и „Храненицата на Дева Мария” и бележката към нея. Преводът на приказката ми хареса, но логиката в добавения в бележката неин вариант внезапно се изгуби и поради това направих справка с оригинала. Преводачът е объркал роднинските връзки: не злата мащеха, а злата свекърва е трябвало да бъде наказана.
Може да се възрази, че всеки превод има пропуски. Все пак, в случая говорим за том от 800 страници! Дори и да допуснем, че е така, упрекът остава и единствено може да бъде пренасочен към редактора: внимателният редакторски прочит би трябвало да открие и отстрани грешки като тази. И нейното повторение при приказка 84 от първи том, стр. 414, озаглавена „Мащехата”. Иде реч за свекървата. (Пропусната възможност да се спечели друга немалка целева група!)
Заех се на случаен принцип с по-кратката приказка 68 от т. 2, носеща хубавото заглавие „Дитмарски небивалици”. В превода четем: „После малоумният викна сакатия и той хвана заека за шлифера.” Оказва се, обаче, че тримата герои в оригиналната приказка са сакатият, слепият и немият, а изречението е „Слепият пръв видял заека да тича през полето, немият извикал на сакатия, а той сграбчил заека за яката.” Никой не е хванал никого за шлифера, най-малко преводачът Братя Грим, макар че, като слушах някои интервюта, си помислих, че той си го е помислил. Но да останем при превода „…а немият хвана заека за яката.” Така би гласил той, ако следваме съвременното значение на използваната дума „Kragen”. Но понеже „яката” някак не ни върши работа в случая, поглеждаме в дигитализирания речник на същите Братя Грим и откриваме, че в ранния ХІХ в. е актуално и значението „гърло” на същата дума, с което става ясно, че сакатият е хванал заека за гърлото, още по-добре – за гушата. При сравняване на текстовете продължиха да изникват отклонения и редукции на оригиналите. Само един пример с добавения вариант на приказката „Старият парцал”, стр. 785. В оригинала се казва: „Като се върнала у дома, по-голямата сестра казала: „Малко пари се изкарват с шиене, я да си направим, къде ни е парцалът?” (Парцалът е вълшебен и превръща всичко в злато.) В изданието четем: „Щом по-голямата шивачка се върнала у дома, заговорила на сестра си: „Трябват ми малко пари, де е парцалът?”). Ето тук би било интересно да прочетем и коментар на преводача във връзка с уеднаквяването на различните заглавия на двата варианта на приказката, в първия заглавието е „Das gute Pflaster“, а при втория - „Der gute Lappen“. И в двата липсва прилагателното „стар”. Освен това, в речника на Братя Грим е отбелязано, че използваната дума „Lappen“ в определени региони (в Хесен) е означавала „кърпа за врата”, по-общо е означавала и просто „дреха”. „Парцал” е превод на думата от съвременен немски.
Прочетох предговора към първия том, звучи добре на български, но оригиналният немски текст е по странен начин разчленен и наново сглобен. Първият абзац съдържа оптимистичните мисли на двамата братя в момента, в който вече виждат и оглеждат готовия си труд. В началото на дейността им тези мисли съвсем не са били така ведри. Преводът обаче ни разказва нещо друго. Оригиналният стил на двамата братя се е изплъзнал, има и други смислови несъответствия освен посоченото.
Попаднах, разбира се, и на много добре преведени текстове, с подходящо римувани стихчета (приказки 8, 16, 17), с остроумни заглавия. Може би целият проект е трябвало да заложи просто на приказките и да зарадва читателите с пълнотата им, а не да се захваща с превода на цялото първо издание и коментарите. Приказките като книжно тяло са издадени луксозно, с компилация от сами по себе си прекрасни илюстрации и хубава корица, поздравления за художника Христо Чуков. Би било добре да имаме и списък, по който конкретните илюстрации в книгата да могат да бъдат проследени. Интелигентният коментар на илюстрациите в контекста на времето на създаването им липсва, а също и информация за самите издания на приказките, от които са взети илюстрациите. Вместо това (отново) преводачът ни е предложил набор от биографични бележки за илюстраторите.
За финал съм избрала цитат от приказката „Рибаринът и не’в’та жина”: „Емало нявга ядин рибарин, дет жи’еел с жина си в мизерна съборетина край морето. ’Секи ден рибаринът оти’ал на риболов и тей рибарствал ли, рибарствал. ‘Яднъж седял с въдицата ….” (135). Да спомена, че английският превод на приказката от 1823 г. изобщо не се е заиграл с диалектите, а е използвал хубав и разбираем английски.
Но сега вече всички идеи едва ли вършат работа и едва ли помагат… Стореното е сторено: едно повече претенциозно, отколкото компетентно издание на приказките на Братя Грим!
 
* Ако се чудите какво е това: превод от померански диалект (ранния XIX век)


[1] Издателство Deja book, София 2016, преводач Слави Ганев, отговорни редактори Благой Иванов и Христо Блажев, редактор и коректор Ива Колева.
още от автора


1 - 25.02.2017 20:44

Крайно време е
От: Penka Angelova
Поздравления към проф. Разбойникова-Фратева. Първо: крайно време е да се пише съдържателна критика на превода от специалисти. Второ: крайно време е по въпросите на немската литература и култура да се чува мнението на германисти.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”