Български  |  English

Берлинале – специалното издание

 
За мен 67-мото издание на международния кинофестивал Берлинале (9-19 февруари) беше по-различно. От една страна, продължих да бъда (верен) наблюдател на официалния конкурс. От друга - станах пряк участник във фестивала, тъй като, заедно с останалите продуценти, представих игралната копродукция между Сърбия, България и Македония „Реквием за г-жа Й“ на Боян Вулетич в престижната програма Berlinale Special. Както се казва на популярен език, работата беше „две в едно“. От опит знам, че прескачането от единия „двор“ в другия не само не е противоестествено, то дори е много полезно. Най-малкото, защото удовлетворението от това, което са направили другите, и от това, което си направил ти самият, става двойно. Особено когато и в двата случая става дума за кино, което вълнува.
 
Вълнение в Берлин тази година имаше в изобилие. То извираше от чувствени и искрени истории, от мечти за любов, приятелство и разбирателство между различни хора при необикновени обстоятелства. Изкуството бе не само фон, но и смисъл на някои от важните заглавия.
Джанго“, игралният дебют на френския продуцент и сценарист Етиен Комар, постави първия акцент. Емоционалната биография на гениалния цигански китарист Джанго Райнхарт показа окупиран Париж (1943 година) с разпореждащи се нацисти. Някои от тях посещават еуфоричните концерти на Джанго и търсят начин да използват таланта му, за да „повдигнат духа на немските войници“. Но без безподобен суинг джаз и цигански извивки. Неравностойната съпротива на музикалния гений по щастлива случайност завършва с успешно бягство в Швейцария. Сам по себе си, филмът не е толкова неистов, колкото е възпроизвеждането на оригиналните музикални пиеси на Джанго от австралийския композитор и джазмен Уорън Елис и от холандската джаз банда „Розенберг трио“. Но безрезервната отдаденост на французина с алжирски корени Реда Катеб в главната роля ме завладя изцяло, не само защото над година се е обучавал в свиренето на китара.
После дойде „Фелисите“ (Голямата награда на журито) на Ален Гомис, роден и израсъл в Париж, но със западноафрикански корени. С пределна искреност и специфичен африкански темперамент, режисьорът дава простор на оригиналното пеене на млада жена, която пък излива душата си в невзрачен бар от покрайнините на Киншаса. На пръв поглед мелодраматичната история, в която единственият син на Фелисите става жертва на катастрофа, а лекарите бързо ампутират възпаления му крак, всъщност внушава красиво преклонение пред куража на хора, оцеляващи сред хаос и поезия. Постоянно удряни от живота, те се учат да не бъдат сами.
Рисуването или по-скоро радикалното визуално себеизразяване във физическото и интелектуалното пространство на миналия век дойде с филма „Бойс“ на уважавания немски документалист Андрес Файел. Наред с невероятните архивни кадри от публичните изяви на не вписващия се в стандартите на времето немски авангардист Йозеф Бойс, в продължение на 107 минути от екрана на Filmpalast се чуваха острите препирни на художника с консервативно настроената критика.
Свирене, пеене, рисуване – тези артистични умения съградиха красивата рамка на повечето от филмите от официалния конкурс, които тази година търсеха най-вече любов, приятелство и солидарност.
Точно на този терен „От другата страна на надеждата“ на Аки Каурисмаки се извиси над всички останали филми. Тематичното продължение на замислената трилогия, снимана на пристанища, в която не официалните власти, а обикновените хора помагат на изпадналите в беда, този път бе завъртяно около премеждията на сириец в Хелзинки (в „Хавър“, 2011, младежът бе чернокож). Шест години по-късно представителят на „новото“ поколение бежанци успява да оцелее благодарение на собственика на малък ресторант и на неговите работници. А историята става възможна заради всичко, което Каурисмаки е: неподражаема ирония, ретро аксесоари от средата на миналия век, меланхолични рок парчета с провинциален привкус от същата епоха. И още, заради аматьорския мулти-култи ресторант, който никога не заработва като хората, но, за сметка на това, удобно прикрива бежанеца, а също и любимото на всички куче (най-вече на самия Каурисмаки). В прекрасно хиперболизирания наивитет на филма, както можеше да се очаква, няма традиционен конфликт между добри и лоши герои. Всички, дори националистите с черни якета и остри ножове, са някак смешни и незлобливи. Така е, гледаш Каурисмаки и си в света на Чаплин…. или на Бъстър Кийтън…. или на който и да е от големите неми… „От другата страна на надеждата“ стана естественият победител тази година - не защото е строг и аналитичен, а защото, без да се взема насериозно, казва доста смислени неща. А това точно не го умее всеки…
Веднага след обявяването на наградите в Берлин в интернет пространството се разрази остра полемика около лишаването на Каурисмаки от „Златната мечка“ (председател на международното жури беше холандският режисьор Пол Верховен). „Сребърната мечка“ за режисура определено не се оказа достатъчна за най-запалените фенове на гения от Финландия. Те изтъкнаха, че е пропусната „златна“ възможност един от най-талантливите живи режисьори на съвременното кино да се сдобие със своята първа голяма награда от сериозен фестивал. Напълно споделям енергията „в полза“ на Каурисмаки. В същото време обаче, не мога да приема енергията „против“ прекрасната унгарска режисьорка Илдико Енеди, която няма никаква вина за това, че се е оказала предпочетена за „Златната мечка“. Нейният любопитен и странно красив филм - „За тялото и душата“, е историята на силно травмирана жена и доста по-възрастен мъж с парализирана ръка, които блуждаят из стряскащия интериор на грозна кланица с трупове на животни. Без никога да са се виждали, двамата сънуват един и същи сън - елен и кошута край скована от ледове река. Когато е будна, жената демонстрира свръх развита памет и изключителна математическа дарба. Но в същото време, възприема света и хората от разстояние и на фрагменти. „Еднаквото“ сънуване успява да я излекува и тя приема любовта като контакт, включително и физически.
И „Ана, моя любов“ на Калин Петер Нетцер се занимава с любовната обвързаност на двама души, само че от гледна точка на психопатологичната ексесивност. Филмът се очакваше с интерес, тъй като преди три години румънският режисьор се пребори за престижната „Златна мечка“ със силно драматичния си „Позиция на дете“. Новата румъно-немско-френска копродукция е обединила енергиите на трима сценаристи: писателят Чезар-Паул Бадеску, чийто роман „Луминица, моя любов“ е послужил за основа на сценария, Юлия Лумънаре и самия Нетцер, чийто интерес към темата датира още от 2010. Та, ако в „Позиция на дете“ ставаше дума за майка, до крайност обсебила единствения си син, то в „Ана, моя любов“ акцентът е поставен върху млад мъж на име Тома, който непрекъснато „пази“ Ана, защото и искрено, и дълбоко я обича. Филмът проследява зараждането на романтичната връзка между двамата по време на студентството им и дълбае в съвместното им съществуване. Ана страда от страхова невроза, а Тома току-що е излязъл от разочароваща емоционална връзка с друга жена. Оригиналното тълкуване на темата за (пределната) обич, която бавно, но сигурно деградира в трудно контролиран егоизъм, e показана чрез силна актьорска игра, този път на Мирча Постелнику и Диана Кавалиоти. Те се появяват заедно или поотделно почти във всеки кадър на филма. Като почитател на румънското кино, високо оценявам степента на реализъм, постигната и в този филм. В зигзазите на максимално наситения психологизъм няма празно място, всяка секунда героите зависят един от друг. Журито високо оцени отсъствието на хронология на разказа и присъди „Сребърна мечка“ за монтаж на Дана Бунеску. Лично аз напълно се солидаризирам с тази награда. Защото точно чрез монтажа се определя времетраенето на всеки квадрат, което пък предопределя „дишането“ на целия филм и цялостното му емоционално въздействие. „Ана, моя любов“ на Калин Петер Нетцер ме развълнува така, както навремето „Животът на Адел“ на Абделатиф Кешиш („Златна палма“, 2013).
Що се отнася до финеса на внушенията, полският „Следи“ (наградата „Алфред Бауер“ за новаторство в киното) на другата жена режисьорка в конкурса Агниешка Холанд, той се оказа на противоположния полюс. Не особено млада, но решителна жена, с уклон към астрологията и безрезервна любов към животните, се активира на макс, когато убиват любимите й кучета. Предизвикана, тя тръгва да мъсти и като резултат селото, в което живее, бързо се изпълва с трупове на мъже, всичките ловци. Филмът е агресивен, но приятно ироничен трилър със страхотен ритъм и силови епизоди, които лесно могат да бъдат обикнати от която и да е публика на света.
Силно драматичният „Фантастична жена“ („Сребърна мечка“ за сценарий) на родения в Аржентина, но израснал в Чили Себастиан Лелио и на съсценариста му Гонсало Маса предизвика хор от адмирации. Филмът подвеждащо започва като щастлива любовна история, в която мъж на почтена възраст (Орландо) и много по-младата му любовница (Марина) празнуват рождения й ден. Двадесет минути след началото мъжът получава инфаркт и умира. И така на преден план излизат законната му съпруга и бившето му семейство. Всички повеждат унищожителна война срещу Марина и с религиозен фанатизъм тъпчат човешкото й достойнство. Интересната особеност на филма е, че Марина е трансполова жена, а Даниела Вега, която изпълнява ролята, също е сменила пола си преди време. Заради куража, интелигентността и не на последно място - елегантността си, тя се превърна в естествената любимка на фестивала.
Светли нощи“ („Сребърна мечка“ за мъжка роля на Георг Фридрих) на немския режисьор Томас Арслан се оказа минималистичният филм на конкурса. В рамките на час и половина един баща и неговият малолетен син се изкачват по високите планини на северна Норвегия, като плахостта е изцяло от страната на бащата, който не знае как точно да убеди момчето си, че наистина го обича и има нужда от него.
Пак за копнеж по истинска любов става дума в „Сама на нощния плаж“ („Сребърна мечка“ за женска роля на Ким-Мин-хи) на талантливия южнокореец Хон Сан Су. Известен кинорежисьор (също на средна възраст, но семеен) има интимна връзка с много по-млада от него актриса. Жълтите медии принуждават жената да замине за Европа. В градските паркове край Хамбург тя се опитва да направи равносметка на преживяното до този момент и да постави ред в емоционалните си приоритети. След завръщането си у дома преживява втори срив, който, макар и под формата на сън, показва трудността да бъдеш себе си в консервативно общество с традиционни кодове на поведение.
Харесах още киното на португалската режисьорка Тереса Вилаверде и пределно аскетичния й „Colo”. В него, през очите на 17-годишно момиче, се усеща нивото на емоционалния срив на различни поколения, които трудно понасят последствията от тежката икономическа криза в Португалия.
Единствената анимация в конкурса - „Приятен ден“ на китайския режисьор Лю Цзян, показа неудачните приключения на пишман крадец (или по-скоро на неговата чанта, пълна с пари). Беше ми и смешно, и забавно, в някаква степен дори поучително, защото специфичният стил на анимация, който на моменти действа почти документално, отразява реалния живот в съвременен Китай. С корупцията, с бандитизма, със замърсяването на околната среда…
Защо обаче тазгодишното издание на Берлинале стана толкова „специално“, не само за мен, но и за българското кино? Сръбско-българо-македонската копродукция „Реквием за г-жа Й“ на Боян Вулетич бе приета с овации от публика и критика. Всички участници бяха лично поздравени от директора на фестивала Дитер Кослик, който съвсем не беше забравил 2006, когато изключителната Миряна Каранович, заедно с босненската си режисьорка Ясмила Збанич, получиха „Златна мечка“ за „Гърбавица“. Тогава филмът беше копродукция с други държави и в него нямаше българи, а днес, в „Реквием за г-жа Й“, участието им е налице. Който каквото и да си говори, без нашия принос, включително и художествен, този филм нямаше как да се случи. И Берлинале е наясно с това!
Така че усещането ми за празник продължава. Заради смисленото говорене на умния Боян Вулетич, заради бурните аплодисменти след премиерната прожекция на „Реквием за г-жа Й“ в Zoo Palast, заради високите оценки в Screen International, Hollywood Reporter, Tagesspiegel и в много други престижни издания… А също и заради фантастичното дефилиране на прекрасната Анжела Недялкова на „червения килим“ в Берлин за „Трейнспотинг 2” на Дани Бойл, което ме накара да се чувствам горда.
Беше прекрасно, беше зареждащо!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”