Български  |  English

Не ставам за врачка

 

„Еквус“ от Питър Шафър, превод Здравко Митков, сценична версия и режисура Стайко Мурджев, сценография и костюми Елица Георгиева, музика Петър Дундаков, хореография Станислав Генадиев. В ролите: Малин Кръстев, Александър Хаджиангелов, Ния Кръстева, Светослав Добрев, Станка Калчева, Юлиян Петров, Петър Дочев, Гергана Христова, Ярослава Павлова, Николай Луканов, Живко Сираков, Йордан Ангелов, Калоян Минев, Петър Данов, Филип Буков, Явор Вълканов. Младежки театър „Николай Бинев“, премиера на 18 февруари 2017 г.
 
Случва се, тръгне ли нещо зле, така да си отиде до края. Точно такова беше усещането ми за сегашния театрален сезон. Бях вече примирен – колко му е да се оттече. И не познах. Време е да приема, че не ставам за врачка.
Нищо по-лесно от това да се провалиш с „Еквус“. Най-малко по две причини.
Втората е местната му история. През 1981 г. Гриша Островски поставя преведената от Здравко Митков пиеса в Младежкия театър. Спектакълът влиза в легендариума на българското сценично изкуство. Там имат мястото си както режисьорската интерпретация, така и силното присъствие на Николай Бинев, Никола Стефанов, Георги Кадурин. Далеч не съм единственият, който продължава да е под тяхно въздействие. Митков също режисира „Еквус“ и то два пъти – в “Армстронг тиътър“ – Колорадо Спрингс (1997 г.) и в софийския „Сълза и смях“ (1998 г.).
Първата причина е самата пиеса. Тя е, редом с „Амадеус“, шедьовър на без друго звездния Питър Шафър. След появата си в Лондон през 1973 г., „Еквус“ е отрупан с отличия, поставя се постоянно и навсякъде. Ролите са поемани от актьори, като Антъни Хопкинс и Том Хълс, Ричард Бъртън и Питър Фърт, като последните двама играят главните роли и в едноименния филм от 1977 г. Но не в това е същинският риск.
Голямото предизвикателство е интензивното натрупване и кръстосване на свръх съществени теми, за които по консенсус се мълчи. Шафър пита в упор за границите между нормалното и абнормалното: кои и колко сигурни са критериите за нормалност. За личното, уникалното и публично приемливото. За условностите и безусловното. За страховете, за кошмарите, за несъзнаваното и неговата сила. За любовта, за еротичните патологии и проблемите при тяхното определяне. За верското и религиозното. За божественото и неговите заместители. За лесните преходи на слабата вяра към фанатизма и унищожението. За страстта и заслеплението. За истинското и фалшивото. За човека в голотата на неговата душа.
Стайко Мурджев се справя с всичко това. Не просто се промъква през сложнотиите, а извежда самостоен и качествен театър. Постановката отчетливо се различава от досегашните тълкувания на пиесата, при което резултатът е съвсем не по-малко внушителен. Решението на Мурджев е колкото категорично, толкова и правомерно. В този наситен с психологически анализи текст той се отказва от психологизма.
Ако някой иска, може да определи режисьорския подход като „формален“. Това обаче ще трябва да означава единствено, че Мурджев цели изчистване на „материалните“, веществените налепи, между които и криво разбираното „преживяване“ на ролите с прилежащите му външни средства, заигравки и бъбривости. Изисква се пълно прибиране на външното навътре, максимална съдържателна концентрация, изразявана в интензивно и насочено действие и взаимодействие. От „снемането“ на психическото в така разбираното физическо зависи успеха или неуспеха на представлението.
В голямото и главното то е постигнато. Решаващ принос за това имат и музикалната картина на Петър Дундаков, и изчистената сценография на Елица Георгиева. Лекарският кабинет, „полето“ на действието, е арена, стадион, обрамчен от зрителски трибуни. На тях се разполагат действащите лица във времената на тяхното „бездействие“. Кавичките тук са задължителни.
Всички са активни свидетели на цялото действие. Натрупваното знание влияе или следва да влияе върху собствените им действия. Затова Мурджев има свободата да си позволи включване на персонажи в „не техни“ сцени, да търси по-масови пластични решения, да въвежда танцови поанти (добре свършена работа на Станислав Генадиев).
Възлово за цялото е присъствието на Малин Кръстев. От доста време не бях виждал този талантлив актьор толкова концентриран, така събран и прецизен. От първостепенна важност е, че Александър Хаджиангелов овладява бързо началното си напрежение и изгражда образа с неумолима динамика. Решаващо е, че и Ния Кръстева се справя убедително с иначе по-едноплановата си роля. Това трио изгражда носещата ос, гръбнака на действието, който удържа здраво представлението и устоява на спорадичните турбуленции.
Те идват, от една страна, поради някои не докрай изчистени режисьорски решения. Защо например Кръстева трябва да влезе с цяла песен на уста? Само защото може да пее ли? Има пластични знаци, които биха могли да се доизбистрят. Бих помислил още малко върху осветлението. От друга страна, става дума за актьорски проблеми. Не за всички са характерни високата дисциплина и действената категоричност на тримата носещи изпълнители и на студентите от „миманса“, видими освен това при Светослав Добрев, Петър Дочев, Ярослава Павлова и Николай Луканов.
Юлиян Петров например внася, поне в началото, една излишна нервност. Още по-необяснима е неовладяната религиозно-морална агресия при Станка Калчева. Нейният „хъс“ в конфликта с автоиронично релативиращия позициите си Добрев увисва и дисбалансира действието. На Калчева и Петров им предстои по-плътно да интериоризират своите каузи. Позитивното, което пък има да се каже за Гергана Христова, е, че ролята й бива сведена до безвреден конферанс. Нямаше как да е така при по-мощна актриса.
Представлението има какво да доизгражда, но именно разгръщайки собствения си потенциал. То недвусмислено заяви себе си като високо постижение. Най-силното през софийския сезон досега. „Много добро за немска публика“, подхвърли в тази връзка един профилиран театрал, намеквайки, че българската ще остане дистанцирана. Не мисля, че е прав. Все още има в България достатъчно зрители, които не стават за подценяване.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”