Български  |  English

Приятелят ми, руският посланик

 
В понеделник, 20 февруари, почина Витали Чуркин, който в последните 10 години беше постоянен представител на Русия в ООН и бе един от най-успешните дипломати в света.
Аз заемах длъжността постоянен представител на САЩ в ООН от 2013 година до момента на встъпването в длъжност на президента Доналд Тръмп и през последните няколко години бях, вероятно, най-видимият противник на посланик Чуркин. Той защитаваше добросъвестно престъпните действия на президента Владимир Путин в Украйна и в Сирия.
В същото време Витали беше майстор-разказвач с невероятно чувство за хумор, добър приятел и една от най-добрите надежди за съвместна работа между САЩ и РФ. Смъртта му разби сърцето ми.
И съм много огорчена, че в нашата прекалено поляризирана среда, една похвала по адрес на Витали – като дипломат и като човек – се тълкува като отстъпка пред руската агресия.
Когато разбрах за кончината му, аз го нарекох „маестро на дипломацията” в Туитър и върху мен се изля поток от критики, че съм се опитвала да оправдавам престъпленията на Русия и „оплаквам главния съучастник в тях”. „Питайте сирийските и украинските деца какво мислят за това” - се казваше в един от постовете.
Аз смятам, че Русия на г. Путин е сериозна заплаха за американските интереси и онези, които като президента Тръмп хвалят г. Путин (и приравняват дестабилизиращата роля, която играе Русия в света, с ролята на САЩ), дълбоко се заблуждават. Руското правителство убиваше своите политически опоненти, завземаше територии, които принадлежаха на суверенни съседи, убиваше безброй мирни граждани в Сирия и се намесваше в процесите на демократическите избори, включително и в САЩ.
Обаче аз смятам също, че ние сме задължени да изграждаме отношения с конкретни руснаци, независимо от тяхната сложност и противоречивост. Нашата сигурност всъщност зависи от способността ни да преодоляваме идеологическите бариери, да се разбираме един друг и да се опитваме да решим проблемите с общи усилия.
Когато пристигнах в Ню Йорк, предшественичката ми Сюзън Райс ми каза: „Опитайте се да оправите отношенията с Чуркин. Той ще ви побърка, но ще сте си нужни един на друг”. По това време Витали беше вече заемал длъжността постоянен представител на Русия в ООН шест години, а дипломатическият му стаж беше четири десетилетия. Тъй като Русия е една от петте страни, които могат да използват правото на вето в Съвета за сигурност на ООН (и това й дава възможност да блокира всяка резолюция), на мен ми беше необходима поддръжката на Витали, за да постигам приемането на важни резолюции в Съвета за сигурност, за изпращане на миротворци в конфликтни зони, за въвеждането на санкции срещу враждебни лица и страни.
Ние често се сблъсквахме в горещи - и понякога саркастични – дискусии по основополагащи проблеми за фактите и справедливостта. Около незаконната окупация на украинския Крим официалната руска версия толкова силно се разминаваше с истината, че аз го обвинявах, че пише романи по-добре от Толстой. Колкото до Сирия, аз се опитвах да го накарам да отговори по някакъв начин за тази кланица, като го попитах по време на съвместното настъпление срещу Алепо на войските на Сирия, Русия и Иран: „Вие наистина ли сте неспособен да изпитвате срам?”.
Той на свой ред умееше майсторски да избягва отговора, наричаше ме „майка Тереза” и прехвърляше разговора от Украйна и Сирия към войните на Америка във Виетнам и Ирак.
Понякога, както когато например той заяви, че мирните граждани на Алепо нарочно се валят в прахта, за да изглеждат пред камерите като жертви на бомбардировка, моето отвращение пречеше на нашите работни отношения.
Но ние знаехме, че ни е необходимо да работим заедно и работехме заедно. Успяхме да се договорим за съвместно въвеждане на най-тежките санкции от цяло поколение насам срещу Северна Корея, помогнахме за мобилизиране на реакцията срещу епидемията от ебола и за избора на нов генерален секретар.
И по време на неколкомесечни продължителни преговори, и в суматохата няколко минути преди гласуване, ние можехме да спорим ожесточено по основополагащи моменти, но в същото време да намираме начин да се чуем и разберем какво е необходимо на другия. Щом успявахме да съгласуваме един или друг план, останалите страни по правило се съобразяваха, очевидно предполагайки, че щом ние сме намерили общ език, ще го намерят и те.
Мисля, че най-добре опознах Витали именно благодарение на въпросите, при които не можехме да стигнем до единно мнение. Двайсет години, след като босненските сърби убиха осем хиляди мюсюлмански мъже и момчета при очевидния акт на геноцид в Сребреница, Великобритания поиска да отбележим годишнината от това престъпление с резолюция, която го осъжда. Скоро стана ясно, че г. Путин, който искаше да се сближи със Сърбия, бил решен да попречи на Съвета за сигурност да нарече тези убийства „геноцид”. Ние с Витали изгубихме няколко дена да разработим такъв проект за резолюция, който би задоволил неговия президент. В сутринта на гласуването Витали не можа да скрие разочарованието си, когато ми написа мейл ”не стана”. И наложи вето на тази резолюция.
Всички знаят, че именно Витали Чуркин вдига шест пъти ръка, за да налага вето на резолюции за Сирия, но много малко е известно, че тъкмо Витали с всички сили се стараеше (безрезултатно, за съжаление) да направи така, че Москва да подкрепи текста на тези резолюции.
Независимо че Витали бе лицето на множеството престъпни деяния на г. Путин, той искрено вярваше в отношенията между нашите две страни. Когато държавният секретар Джон Кери и министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров се опитаха да разработят съвместен план за борба с терористите в Сирия, Витали беше много радостен от подобни партньорски отношения. Когато този опит се провали, той ни призоваваше да подновим работата. Често ми разказваше разни истории от времето на преводач на преговорите за контрол над въоръженията по време на Студената война, като наблягаше на това, че независимо от сложностите в отношенията, ние можем да започнем да си сътрудничим, като намерим конкретните области, в които заедно можем да успеем.
Даже в моментите, когато нашите позиции бяха диаметрално противоположни, ние винаги се вслушвахме в призивите на другия. Когато го молех да се срещне с работници в хуманитарни мисии, станали свидетели на жестоки престъпления (в това число и такива, извършени от руските служби за сигурност), той като правило се срещаше с тях или пращаше някой високопоставен чиновник от руската мисия на тази среща. Когато в Сирия изчезваха журналисти или правозащитници и аз го молех да натисне режима на Асад, за да окаже помощ в диренията, той винаги търсеше повече подробности, за да окаже помощ в рамките на неговата система.
Без значение колко силно се развалиха отношенията между нашите страни – а наблюдавахме рядък спад по времето, когато бяхме заедно – ние имахме много общо помежду си. И двамата обичахме спорта и единствения път, когато не можах да се свържа с него по телефона, беше, когато Русия се бореше за олимпийски медал. Ходехме заедно на мачове (той обичаше хокей и тенис, а аз предпочитах бейзбол, но така и не можах да го убедя, че бейзболът е интересна игра - съгласихме се да ходим на баскетбол).
Той и съпругата му Ирина обичаха театър. Когато поканих група посланици на представление на Шекспир, той първи скочи на крака да аплодира Цимбелин. Не ме упрекна, когато медиите обсъждаха факта, че съм завела руския посланик да гледа Fun Home с ЛГБТ тематика. Като гледахме „Хамилтън”, той разпитваше мъжа ми, професор по право, за източниците на конституцията. Сигнализирах му за сериала „Американци” по Фокс, той го нарече „малко нелеп”, но въпреки това го гледаше с интерес.
Поканих Витали и Ирина в къщата на родителите ми в Деня на благодарността, той стана единственият ми колега от ООН, който е пристъпвал прага на моето ирландско семейство. А по време на една от последните ни срещи той засия, когато му предложих заедно да водим магистърска програма, след като излезем в оставка, а може даже и да си разменяме ролите, представяйки гледната точка на другия.
Витали прекара професионалния си живот, защитавайки страната, чиято култура и традиции обичаше изключително много. Независимо че никога не възприе моята гледна точка за неговия президент, чувствах, че той ценеше Путин заради това, че възстанови авторитета на Русия на световната сцена, но би предпочел това да ставаше с мирни средства. Доколкото ми е известно, той никога не е разглеждал възможността да си подаде оставката в знак на протест срещу престъпленията на г. Путин. Обаче ако го беше направил, на негово място най-вероятно щеше да дойде друг дипломат, по-малко склонен към компромиси, което би отслабило способността на ООН да работи за идеите на мира и сигурността и още повече би влошило отношенията между САЩ и Русия.
Докато ние, останалите дипломати, идвахме и си отивахме от Ню Йорк, там имаше един постоянен елемент – Витали Чуркин: страшен като противник, грижлив като приятел и яростен като защитник на Русия, страната, която обожаваше и искаше да се гордеят с нея. Ако искаме да оправим отношенията между нашите страни, което е задължително условие за успешното решаване на глобалните проблеми – ние, американците, не трябва да пренебрегваме своите принципи. Трябва да пазим твърдостта си и в същото време да не забравяме за нуждата да се изграждат човешки отношения с тези, с които ние решително не сме съгласни.
 
The New York Times, 25 февруари 2017
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”