Български  |  English

Спомен за човека с мисия

Из непубликувано интервю с Иван Спасов

 
Двайсетата годишнина от смъртта на големия български композитор, диригент, педагог Иван Спасов (1934-1996) събра на 31 януари в Полския културен институт приятели, колеги, съмишленици, почитатели... Недялчо Тодоров беше водещ на събитието. Йордан Дафов – композитор и диригент, председател на журито на Международния конкурс по композиция „Проф. Иван Спасов“, припомни страници от живота и творчеството му, говори за уникалността на твореца, „изравнил името си с могъщите планети на съвременната музика – Константин Илиев, Лазар Николов“ – водачи, истински възрожденски личности. „Не просто голям български композитор, голям композитор от световен мащаб е Иван Спасов“.
Имаше и музика, и слово, почит и преклонение, спомен за никога не избледняващото въздействие на творбите му. Звучаха и фрагменти от прекрасните му книги „Небесносиньо утро, пладне, път след пладне“ и „Животът ми – опит за реконструкция на една разпиляна мозайка“. Иван Спасов имаше тънък усет за словото – не само това, което използваше във вокалната си музика, а и онова, което излизаше изпод перото му.
Аз признавам написаното. Винаги пиша и преписвам, както композициите си. Вярвам на написаното слово. То остава, аз поемам отговорност. Обичам да поемам отговорност и да я защитавам – независимо спрямо кого и спрямо какво. – това е откъс от мой разговор с Иван Спасов в дома му в Пловдив в края на ноември 1991 г. Записът се пази в Златния фонд на Националното радио. Повече от четвърт век след това – колко точно, категорично и универсално звучи казаното от него! Затова влагам в рефлексията си за вечерта в Полския културен институт откъси от това интервю, които придобиват особено значение в спомена.
Полският културен институт беше избран неслучайно за събитието: Иван Спасов смяташе Полша за своя втора родина. Именно в Полша – зона, свободна за новата музика, след завършване на Българската държавна консерватория в класа по композиция на Владигеров, той отива да разгърне онова, което диктува талантът му. Учи композиция при Шикорски, дирижиране при Вислоцки, общува с Пендерецки, Лютославски, диша свободна атмосфера... Впрочем, той никога не се е съобразявал с никаква конюнктура. „Никога не съм се чувствал несвободен“ – Йордан Дафов припомни това негово изказване. Иван бе убеден, че истинският творец не може да бъде възпиран:
- Композитори като Константин Илиев, Лазар Николов, Васил Казанджиев, Иван Спасов пишеха музиката си. Изпълняваха се, защото се намираше някой смел да ги изпълни. Тоталитарната машина не може да спре творчеството.
- Но творчеството е двустранен процес – трябва да има и публика. А когато няма или има ограничен достъп до художествените факти, се нарушава балансът.
- В преломни моменти да си духовен лидер е важно – хората виждат, че все някой държи на собственото си достойнство и, макар и не всичко да стига до публиката, достатъчно е един човек, втори, трети... да повярва, да се зарази от смелостта – това има огромно значение. В България, а и навсякъде творецът винаги върви напред и оформя обществения вкус.
Може цялата българска критика, всички мои колеги композитори да предпочитат едно мое произведение и да критикуват друго – аз ще отстоявам моето лично мнение като композитор. Никой истински творец не може да си представи, че може да твори по друг начин, освен по своя. Аз съм търпял много горчивини като композитор, които са рефлектирали и върху дейността ми като диригент. Много мои произведения са изпълнявани чак след години, но никога не съм казвал или писал, че съм репресиран. И сега правя това, което и в ония времена – просто с течение на времето го усъвършенствам. И тогава съм заявявал и то официално в СБК: дори пленум на ЦК на компартията да се събере да ми нареди как да пиша, иначе няма да ми изпълняват произведенията, ще държа на своето мнение – и съм правил това.
Нямаше хронология в концерта на 31 януари. Защото творчеството на Иван Спасов се развива в една определена от него ясна посока. И еднакво силни са както първите, така и последните опуси.
 - Пътят ми може да не е прав като творческа линия: имал съм периоди на абстрактност, на връщане към фолклора, след това – нещо като универсалност на стила със съчетаване на елементи на българската музика, но всичко, което съм правил и правя в момента, е в една обща линия и никога не е било повлиявано от някого.
Програмата започна с две песни (може би по-отговорно трябваше да се избере изпълнителката!): „Минавам като всички минувачи“ по Иван Радоев – първият вокален опус, написан от 19-годишен младеж, запленен от силата и красотата на словото, магия, която ще продължи до края на живота му, и 9 години по-късно създадената „Самата нощ...“ по Николай Лилиев. “Четири миниатюри за цигулка и пиано (1982 г.), посветени на Недялчо Тодоров и изпълнени от него и Даниела Андонова, и сега зазвучаха като фантастични звукови полета, които невидимо чертаят форми. Подобни усещания внушава и Триото за цигулка, виолончело и пиано (1981 г.) – варианти и движения на различни темброви съчетания и форми. Дафов обърна внимание на детайла – тоналността, баграта, защото музиката на Иван Спасов е изтъкана от багри, които се преплитат в пространството. Анжела Тошева изпълни прекрасно последния клавирен опус на композитора – Малка пиеса във фолклорен стил (1995 г.) - отражение на това, което типизира отношението му към фолклора и което няма нищо общо с клишираните представи за народност, достъпност и прочее. То е импресия, вдъхновена от уникалността, от красотата на българския фолклор. И в това отношение неговите решения бяха оригинални, неподвластни на никакви модни течения – приливи и отливи от определени музикални и извънмузикални влияния или авторитети.
- Понякога ми се сърдят млади композитори, че не съм бил ценял творби на някой много нашумял и т.н. Наблюдавал съм как даден автор постоянно се обръща напред-назад, на изток, на запад, наляво, надясно – в зависимост от това кое е модерно в момента, за да подчини композицията си на това. Сигурно идва и с възрастта, смея да твърдя, че в момента не ме интересува нито как пише Лютославски, нито Пендерецки, нито Х, нито Y, мога да слушам музиката им като нещо извън мен. Моето мнение за музикалния процес е вече оформено, по-скоро продължавам да усъвършенствам това, което вече съм постигнал, а не да лепя кръпки от различни влияния.
- В „Небесносиньо утро...“ говориш за възрастта 33 като гранична. В библейски смисъл или тогава нещо се е случило?
 - Просто на тая възраст човек загубва илюзията, че може да е втори Моцарт, Бах, Тосканини...Това е наистина горчива възраст, човек трябва да разбере, че той си е той, да обърне гръб на световна и национална слава, и на градската слава, и на парите; и да прави това, в което е лично убеден. На 28 години на всеки млад музикант му се струва, че е призван от Бога да е най-добър. Това е най-хубавата илюзия за младия човек: творческата енергия, която подклажда тази илюзия. На 33 е длъжен да направи равносметка. Виждаш, че всичко зависи от твоите ръце. При всеки млад, здрав човек мечтите летят винаги най-високо, това е хубаво. Но трябва да има момент на отрезвяване – на 33.
- Как ще опишеш личното си работно пространство: пианото, малкия кът за уединение, залата за репетиции, мястото, където оставаш насаме със себе си?
- Аз съм най-малко претенциозният човек в това отношение. Никога не съм разполагал с обширни лични пространства за работа. Във Варшава живеех в стая с картонени стени: докато композирах, в съседната стая свиреше кларнетист, в другата се свиреше на тромбон. Когато има шум, изолирам съзнанието си по-остро, по-силно и оставам сам. Втора симфония съм я писал на един хотелски балкон в Слънчев бряг.
Винаги пиша направо на партитура. Ако човек седне на пианото и започне да измисля, от това произведение не става – поне за мене е така. Творческият процес е главно в мисълта. Със зараждането на смътните контури, форма, средства, кулминации, движения, атмосфера... И когато човек седне на пианото, основните линии вече са оформени. Което трябва да се измисли, вече е измислено предварително. И сядам да го реализирам. Това е друго – работа над детайла, запълване на пространства. Затова мога да работя и в шумна обстановка. Композицията може да е готова абсолютно в главата ти, а за професионалния композитор да изпише нотите е най-лесният процес.
- Значи творческият процес е в самотата.
- Точно това е! Човек може да изпадне в такова състояние и на улицата. И да забрави всичко съществуващо. Аз най-добре композирам на разходка или вечер, като си легна и угася лампата. Тогава композирам, а сядането на пианото или на масата не го считам за композиране, защото всичко вече ми е в главата. Подсъзнанието много точно определя връзки, пропорции, съотношения.
- Самотата и дирижирането – схващаш дирижирането като мост за излизане от понякога плашещата самота.
- Аз съм затворен човек, сигурно заради подсъзнателната работа на мисълта - дори в компания... Много обичам да се събера с приятели, да си говорим глупости – това е изпразване на главата от всичко; да се появи там отново бял лист, на който после можеш да работиш. Работата с оркестъра има общо с това: да забравиш за даден момент. Защото композиторът действително може да стигне до дадена точка, от която не може да продължи. Поетите пишат: вдъхновението е спряло. Не е спряло, просто съзнанието не знае накъде да продължи и му трябва време. Забравянето, съзнателното отвличане с друга дейност – преподаване, дирижиране – помага.
- В „Небесносиньо утро...“ пишеш за себе си като за композитор, който в свободното си време дирижира. И че диригентът общува с чуждата партитура, защото се страхува от самотата.
- Доколко един композитор е диригент и обратно – това са различни работи. За мен въпросът от първата секунда е ясен: аз съм композитор и посвещавам цялата си дейност на това. Обичам да дирижирам, смятам, че имам талант и изпълнявам честно задълженията си. Посветил съм се по-скоро на диригентско-педагогическа дейност, за да докажа, че в един провинциален град, съставен не от виртуози, а от добри музиканти, може да се създаде симфоничен апарат на високо ниво. Но ако имаше закон, който да забранява практикуването на двете дейности, бих останал в къщи като гладен композитор, но бих бил композитор. Обичам контакта с оркестъра, по време на репетиция изпитваш еуфорията, че лично беседваш с Моцарт, Бах ...Само един диригент може да разбере вътрешния патос, когато свириш, например, симфония от Моцарт и виждаш, че всичко върви по най-добрия начин – това е върховна наслада за диригента. По време на репетиция диригентът е, който налага общото изискване, за да се получи единство на изпълнението, но на сцената ролите се изравняват. Голям диригент е този, който не се стреми на всяка цена да наложи предварително измислената в къщи концепция, а като види, че изпълнението върви добре, да остави оркестъра свободен и спокоен да прави музика. Никога не съм противопоставял диригента на оркестъра. Разбира се, във всяко организирано общество има разграничаване на професиите. На диригента са гласувани правата да ръководи оркестъра. Пълна глупост е това, което днес се наблюдава у нас: гласуване на недоверие на даден диригент, изгонване от пулта. Естествено, в един голям състав ще има различия в мненията. Диригентската професия е на единоначалието. В това няма нищо лошо: един художествен съвет или група хора не могат да наложат концепция друга, освен неговата. През цялата си работа диригентът трябва да търси консултации и с колектива, но всеки диригент е загубен в момента, когато почне да изпълнява нарежданията на оркестъра.
- В съзнанието на слушателя е останало впечатлението, че Иван Спасов е най-добрият интерпретатор на българска музика. Няма твои студийни записи на небългарска музика.
- Защото съм искал да правя записи само с Пазарджишкия симфоничен оркестър, отказвал съм на Радиооркестъра. Но считам, че Пазарджишкият оркестър е най-добрият интерпретатор на Моцарт в България. Има една представа за Моцарт – и дано прекрасният филм „Амадеус“ я е разчупил, че Моцарт е блед, туберкулозен, елегантен... Не! Да интерпретираш Моцарт – това е шампанско, тапи, веселие!
- Това е заради митологизирането на известни личности. В литературата това се отнасяше за известните ни доскоро политически лидери: винаги от много бедни семейства, отличници, с престарели майки...
- ...цепят дърва, учат есперанто и стенография... Умрях от удоволствие от „Амадеус“! Точно така си представях Моцарт. Живи светци няма, освен ако не са се обрекли на Бога. Но да се обречеш на изкуството, не значи да се откажеш от живота. То трябва да е живо, разнообразно, трагично, трагикомично! Митомания е творецът, когото харесваш, да е идеален.
Човек не може да е идеален. Аз съм склонен да прощавам недостатъците. Едно не мога да простя: предателството. Да знаеш, че си правил нещо за някого или за група хора, лишавал си се по тоя повод от много неща и в момент, когато очакваш съответен жест – не може, защото ще ни удари по джоба или ще си навредим пред обществото. Моралното предателство за мене е най-тежко.
Моралната отговорност... към състава, към диригента. Чувал съм от моя професор Вислоцки да разказва за първия корнист на Берлинската филхармония. Първата година след войната Германия е в разруха – там най-напред са възстановили църквите, оркестрите и музеите. Та, пристига американски импресарио и предлага на първия корнист договор за 5 хиляди долара за НюЙоркската филхармония. Германецът, който получава 500 марки, отказва, държи на честта да бъде първи корнист на най-добрия оркестър в света. Аз съм получавал предложения за Пловдив (от Добрин Петков), за Бургас... но съм поел ангажимент към един състав, на когото посветих 20 години. Отказвал съм през това време всякакви предложения – замените може да са донякъде полезни за оркестъра, но по същество са сметкаджийски. В оркестъра са дирижирали най-добрите български диригенти – Константин Илиев, Йордан Дафов, Васил Казанджиев. В личен ущърб съм правил най-доброто за оркестъра.
- По време на студентската стачка те видях в двора на Пловдивската академия в нова роля: стожер на стачката – присъствието на проф. Иван Спасов й придаваше легитимност.
- Понякога се бъркат понятия политичност и обществена отговорност. Не съм членувал в партии, но винаги съм вземал отношение и съм обичал да поемам отговорност. В студентската стачка може не всичко да е ясно, обмислено, но това са младите хора, които ще ни представят утре. Кой проведе националноосвободителната революция в България? Белите глави или Волов, Каблешков, Ботев... Младежите са донесли освобождението. Младежта създава България. Те може да нямат опит, опит е липсвал и на нашите революционери...
Въпросите на деня влязоха естествено в темата ни. Това показва, че и композиторите, които търсят самота, не стоят настрана, борят се, колкото могат, за пълна свобода на индивида. В една държава свещен е човекът, не колективът, както се казваше, той е безличен.
- Интересите на индивида – тогава цялото ти творчество до този момент е духовно дисидентство. Монолозите на една самотна жена – в центъра е самотният човек с цяла гама от чувства...
- Всеки човек е отделен свят, бездна от чувства, качества, характер, у всекиго се срещат и положителни, и не дотам положителни страни. Трябва да умеем да приемем, малко или повече, човека с всичките му черти, даже малки пороци. Стига да са малки пороци, а не престъпни наклонности, каквито, например, забелязваме у отделни политици, които искат на всяка цена да са начело на армията...
Словото на Иван Спасов е актуално и днес, а творчеството му доказва това, в което композиторът вярваше: че в изкуството всичко върви закономерно, че всяко явление в някакъв момент ще бъде възприето – и така е от свободния полифоничен стил до днес.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”