Български  |  English

Изложба
на липсващото голо мъжко тяло

 
„Голото мъжко тяло 1856 – 1944”, СГХГ, куратори: Аделина Филева, Рамона Димова, Пламен В. Петров, 21 февруари – 26 март 2017 г.
 
Похвално е желанието на екипа на Софийска градска художествена галерия да представя в залите си изложби, посветени на неизследвани теми в българското изкуство. Дори може да се каже – на теми с леко скандален привкус. Един известен художник, седмица преди откриването, ми каза, че в София вече се правели гей изложби. Предполагам, че той не е единственият, който е прочел заглавието на изложбата по този начин. Затова експозицията, без значение дали кураторите са го целили или не, е и малък тест за предразсъдъците на обществото ни.
Голото мъжко тяло за първи път е тема на изложба, посветена на историята на българското изкуство. Извън България подобни изложби са правени, и то не съвсем отдавна. През 2012 г. в Leopold Museum във Виена беше показана изложбата „Голи мъже в изкуството от 1800 до днес“, а през 2013 г в Париж в Musee d’Orsay можеше да се види изложбата „Мъжко/мъжко. Голият мъж в изкуството от 1800 г. до днес“. Началната времева граница и на двете изложби ясно показва, че голото мъжко тяло става нещо необичайно в изкуството - и в този смисъл заслужаващо тематизация, едва през XIX век. Оттогава датира и широко разпространеният все още предразсъдък, че голото тяло в европейското изкуство е преди всичко женско. Ако кураторите на изложбите във Виена и Париж бяха решили да покажат голото мъжко тяло в изкуството на Античността, Ренесанса или Барока, това нямаше да учуди и скандализира никой. През XIX век обаче доминацията на женското голо тяло в европейското изкуство е тотална. Дори в художествените академии, където мъжкото голо тяло все още се изучава, под етюд на голо тяло започва да се разбира преди всичко голо тяло на жена.
Времевият обхват на изложбата в СГХГ е от 1856 г. до 1944 г. Кураторите обещават и втора изложба, която ще включва произведения, създадени след 1944 г. В периода до 1944 г. голото мъжко тяло е изключителна рядкост в произведенията на българските художници. Това не е изненада за никой, който има някаква представа за историята на българското изкуство. Причините са свързани със спецификите в развитието на нашето изкуство и култура от този период, но и, както вече стана ясно, с тенденции, характерни за цялото европейско изкуство.
В изложбата са включени около двайсетина живописни платна, скулптури и рисунки, в които самостоятелно или като част от фигурална композиция е изобразено голо мъжко тяло. Три пъти повече са академичните етюди и рисунки. Баналният извод е, че в изследвания период голото мъжко тяло в българското изкуство присъства преди всичко като учебна задача. Тогава възниква резонният въпрос: защо, след като в този период няма достатъчно материал за цяла изложба, кураторите не са разширили времевия обхват на изложбата и след 1944 г., а са предпочели да направят две отделни изложби по темата? Напълването на експозицията с академични етюди не добавя нищо съществено към основния извод от изложбата, но, за сметка на това, я прави леко досадна. Разбира се, и сред етюдите могат да се посочат такива, в които личи индивидуален почерк и надскачане на учебната задача, като тези на Христо Цокев, Никола Петров, Илия Петров, Елисавета Консулова – Вазова, Иван Ненов, но те са изключения на фона на купчината безлични и скучни тела, повечето от които в гръб.
Извън академичните етюди, в изложбата могат да се видят познати и знакови за творчеството на авторите им произведения, като „Сатир” (1896) на Жеко Спиридонов, „Исихаст” (1919) на Иван Лазаров, „Демон” (1925) на Христо Станчев. До тях се нареждат по-малко или почти непознати живописни платна, като „Игра на вълните” (1926) на Михаил Лютов или „Бран” (1923) и „Житейски вихри” (1924) на Желю Тачев. Това, че в тези платна има изобразени голи мъжки тела и са непознати на широката публика, според мен, не е достатъчно основание да бъдат включени в експозицията, защото художествените им достойнства са, меко казано, съмнителни, а работата на Лютов е чист кич. За сметка на това, в този дял на експозицията липсват важни произведения, които кураторите на изложбата със сигурност познават, като „Праведният Йов” (1926) на Борис Денев, „Вечният път” (1925) на Борис Георгиев, „Разпятие” (1920) на Николай Райнов, „Седящ мъж” (1935) на Кирил Шиваров. Първите две работи се намират в постоянната експозиция на Националната галерия в Квадрат 500 и е възможно да не са били предоставени за участие в изложбата. Работата на Николай Райнов се намира в Пловдивската галерия, а тази на Шиваров - в галерията във Варна. Включването на тези, а вероятно и на други произведения в изложбата нямаше да промени съществено разказа за липсата на голото мъжко тяло в нашето изкуство, но щеше да направи експозицията много по-интензивна естетически.
Въпреки някои дефицити и спорни решения, кураторите на изложбата са свършили ценна работа, като са поставили началото на обособяването и систематизирането на корпуса от произведения, върху които техните колеги в бъдеще ще могат да разгърнат своите интерпретации по темата.
още от автора


1 - 02.03.2017 18:29

g
От: kolio kolev
Супермен "с гей привкус" цепещ дърва съжалява,че "повечето от които в гръб".
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”