Български  |  English

Бъдещето на социалните науки II

 
Между емпиричното и нормативното[1]
 
(Продължение от миналия брой)
 
Предизвикателства пред нормативната онтология на контрактуализма[2]
От XIX век насам три предизвикателства заплашват нормативния модел[3]. Те засягат въпросите за партикуларността, историята и различието. В края на ХХ век, с превръщането на глобализацията в световен феномен, тези проблеми изпъкват с още по-голяма острота.
 
Партикуларизмът[4]
Преди всичко, налице е предизвикателството на партикуларизма. Контрактуалисткият либерализъм предлага визия за общество от универсални същества, които са лишени от особени качества. Те се развиват както в публичната и политическата сфера на равноправните, така и в частната сфера, където царстват неравенствата и различията. Тази частна сфера преднамерено е държана в сянка, но върху нея се упражнява външна намеса веднага, щом тези различия се разраснат до степен, че започнат да застрашават равенството между гражданите в публичната сфера. В съвременните социални науки нормативният статут на тези частни социални партикуларности си остава също толкова неясен, колкото е бил и у контрактуалистите от онази епоха. Въпросните партикуларности са засенчени от общи термини, като „неравенство“ и „изключване“. Тези мъгляви термини могат да значат всичко и нищо - както стъкления таван в най-престижните предприятия, така и ужасите на всекидневния живот в американските гета. Така контрактуализмът като нормативна онтология се крепи на два основни стълба: разграничението между общество и индивид, от една страна, и разграничението между публично и частно, от друга. Теоретичната стабилност на тези стълбове обаче се дължи на нестабилността на един трети стълб, който съдържа списъка с позволените и забранените неща: признатите партикуларности. За контрактуалистите този списък е нещо като килер: в него те складират всички теми, които не могат да се закачат на първите два стълба. Конкретната политическа история на големите либерални държави е история на включване на хора и неща в този списък или на тяхното зачеркване от него. Първата защитена партикуларност била притежанието на материални блага. След това към нея се присъединяват: категории личности (жени, деца, работници и др.), типове организации (университети, църкви, болници), групи със споделен опит (миграцията) или с приписани характеристики (раса, етничност). В крайна сметка, всички тези категории си осигуряват защита от страна на държавата в качеството си на „жертви“. Парадоксално, тук откриваме същия аргумент, който използват федералистите, за да защитят собствениците, които се страхуват, че ще бъдат нападнати от демократичните маси.
Много коментари са били изписани за този режим на партикуларностите. Това се отнася най-вече до произведенията на феминистки, постколониални и queer автори, както и до други полемични корпуси от литературни текстове. Изглежда обаче, че същите тези писания до голяма степен отново се вписват в логиката на контрактуализма. Тяхната единствена цел е или да пренапишат списъка със защитените личности и начините на тяхната защита, или пък просто да го променят. Проблемът за партикуларностите засяга контрактуализма по три основни начина.
Първо, тези партикуларности са от най-разнообразен характер: някои от тях като възрастта, например, постоянно се променят, а други като биологичният пол си остават статични. Някои от тях като професията или местоживеенето са въпрос на избор, докато други като вероизповеданието или идентичността на родителите често са налагани на отделните индивиди. Някои партикуларности си имат точно определение като индивидуалният ръст, например, други си остават относително неопределени (като расата или етничността). Често говорим за тях като за различни форми на стратификация, но това, че заемат общо място в нормативната онтология на контрактуализма, не трябва да скрива от погледа ни тяхното изключително разнообразие.
Второ, всеки индивид и всяка социална група имат не една, а безброй партикуларности. В следствие на това, частната сфера на социалния свят е съставена от главозамайващо преплитане между актьори и социални групи, които са свързани помежду си по множество различни начини. Една жена никога не е само жена; тя е също и личност на тридесет и пет години, нечия дъщеря, разведена, адвокатка, любителка алпинистка и бежанка. Подобно на всеки друг актьор или социална група, тази жена не се свежда само до една от своите характеристики.
Трето, повечето партикуларности надхвърлят „националните“ граници, които са в сърцевината на контрактуалисткото понятие за социален свят. Това, например, важи за жените, възрастните хора, чернокожите и работниците: нито една от тези групи не е единствено и само национална. Очевидно е, но рядко обръщаме внимание на този аспект. Въпреки това, би било уместно да си спомним, че до самия край на военната мобилизация през 1914 г. е имало сериозно опасение относно реалното желание на работниците да вземат участие в националистическата война на капиталистите.
Тези три причини – сложността, взаимната преплетеност и интернационалността – показват, че е неразумно да мислим партикуларностите единствено през понятия, като включеност и неравенство. Разбира се, обществото смята, че разполага с достатъчно средства за управление на всички тези частни партикуларности и си мисли, че ще успее в това начинание с помощта на инструментите на контрактуалистката теория, а именно на законодателството и закона. Всички смятат, че проблемите ни се дължат или на нашата липса на усилия, или на собствената ни неспособност; и заедно с това виждат изхода в закона и в понятия като „неравенство” и „включване”, които произтичат от него. В действителност, само малко на брой социални учени виждат закона като решение на социалните проблеми, които поставя режимът на партикуларността. По различни причини и левите, и десните изследователи на социални науки като цяло схващат закона по-скоро като причина, отколкото като решение на тези проблеми. Нормативният репертоар на тези изследователи рядко е черпенот сферата на правото. И това е още по-изненадващо, като се има предвид, че в западната юридическа традиция един от централните предмети на изследване е тъкмо природата на човешките ценности.
 
Историята
Ако най-голямото предизвикателство пред нормативната онтология на контрактуализма идва от сложната природа на партикуларностите, то второто голямо предизвикателство идва от историята. С течение на времето повечето партикуларности претърпяват най-различни преобразувания. Съществата се променят, организациите еволюират, етничността се предефинира, трудът приема нови форми. Всички тези промени могат да се случат рязко и внезапно или пък да дойдат бавно и постепенно. В продължение на няколко десетилетия те се съчетават и обуславят криволиците на значими трансформации. Въпреки това, нашите аналитични подходи си остават слепи за тази история. Когато контрактуалистите си представят индивида, те го виждат като изпразнен от съдържание. Никакво събитие не смущава съществуването му, той не сменя работа, религия или семейна общност. Когато контрактуалистите си представят частното разделение на труда, върху него няма и помен от калейдоскопичната история, през която е преминало то, нито белег от някакви международни процеси. Всички тези промени са предмет на множество емпирични изследвания, но в нормативната онтология на контрактуализма си остават непризнати.
Освен това, конрактуалистите не теоретизират посредническите институции и, следователно, и идея си нямат как да третират историческата сложност, когато става дума например за църкви, етноси и синдикати. Още веднъж, всички тези елементи са налични в нашите емпирични анализи; те обаче напълно отсъстват от нормативните речници, които използваме, когато изказваме оценки за света. В индивидуален план все още говорим за включване и неравенство, сякаш тези термини са непоклатими констатации. По този начин пренебрегваме факта, че в определен момент един човек може да бъде равен и все пак изключен, а в друг момент може да бъде включен, но в ситуация на неравенство. Във връзка с обществото, когато обсъждаме помощите, които правителството отделя за мигрантите, забравяме, че днешните мигранти не са като вчерашните и че потоците на миграция от постоянни могат да се превърнат във временни и обратно.
Неисторичността на нашата нормативна онтология създава проблеми и в международен план, както сочи примерът с глобализацията. Днешният свят не се състои от стабилни нации, населени от граждани, които са свързани от обществен договор. През ХХ век повече от половината от световното население е изпитало тотални преобръщания в режима на суверенитет; страни като Русия и Китай са свидетели поне на две такива. Следователно, в наши дни хората като цяло се раждат в един тип суверенитет и умират в друг. Войните и търговските взаимоотношения, миграциите и империите допринасят за по-голямото отслабване на националните граници, а към тяхното дело се причислява и развитието на комуникациите, транспорта, мобилността. Както знаем, самата идея за нация и за общество се измества исторически. Странно е в такъв случай, че когато съдим за справедливостта и несправедливостта на нашата планета, вземаме за еталон контрактуалистките представи.
На това възражение, разбира се, се отговаря, че като цяло контрактуалистките държави представляват идеал и е само въпрос на време той да се разпространи по всички краища на планетата. В крайна сметка, „нациите“ в света ще се превърнат в „действителни“ нации, както са предвиждали и самите контрактуалисти. Не мога да се стърпя да не реагирам на това твърдение по същия начин, по който реагирах преди трийсет години, когато четях стотици академични работи върху професионализацията. Авторите на тези текстове твърдяха, че всички занаяти, в които експертизата играе важна роля, са в процес на професионализация и независимо че някои от тях все още са далече от този етап, то един ден всички ще достигнат до него. Моите заключения бяха напълно противоположни. Историята на професиите е пълна с мъртви професии, които са били в упадък; и след като внезапно вече не е имало работа за тях, те са се разпаднали. Накратко, в полето на професиите могат да се открият всички случайности на една сложна история. Същото важи и за нациите. Идеята за прогрес не ни освобождава от дълга да създадем обща теория на историята и случайността или нормативна онтология, която взема за отправна точка тази случайност.
 
Различието: партикуларизмът на контрактуалистката идея
Тази събитийност ме води до един по-важен проблем, който също изпъква, когато социалните науки, споделящи нормативната онтология на контрактуалисткия либерализъм, се сблъскат с глобализацията на своите дисциплини. Тук трябва да направя една лична бележка. Подобно на повечето граждани на нациите, основани върху този идеал, и аз смятам либерализма за едно от големите постижения на цивилизацията. Въпреки че рядко се реализира на практика, за мен той представлява един красив идеал. Независимо от това обаче, милиарди хора по света не живеят в либерални общества, основани на договор, и много от тях биха гледали с лошо око на всеки опит за приплъзване към такъв тип общество, което биха възприели като диаболично. Бихме били доста наивни, ако си представяме, че тези хора са готови да изоставят своите нелиберални вярвания и да се втурнат към либералния свят на модерния Запад веднага, щом някой им предостави възможността да направят подобен „рационален избор“. В моите студентски години, по време на златната ера на изследванията върху модернизацията, познавах не малко от тези наивни оптимисти. Последните петдесет години показаха, че те са грешали от начало до край. Не ще и дума, светът се е развил, националните икономики са станали много по-взаимнозависими и още по-„либерални“ в смисъла на XIX век и дори на XVIII век, но въпреки това, много страни не са се приближили към модела на контрактуалисткия либерализъм. Ние само наложихме неговите форми на общества, империи и цивилизации, които са фундаментално нелиберални. Милиардите хора, за които споменах, не са някакви изолирани индивиди, а най-често принадлежат на важни и мощни държави с непоклатими религиозни водачи. Историята им понякога е крайно нелиберална и най-често е по-дълга от тази на Запада. Още по-важното е, че те не виждат света – дори и либералния свят – като представителен за либералните теории, а често като нещо съвсем различно. Техните схващания за човешката природа, поведение и цели са фундаментално различни от нашите.
Социалните науки в световен план трябва да престанат да виждат останалата част от света като прост страничен остатък от добродетелните метрополии. Те трябва да признаят, че тези общества – а в някои случаи това са цели цивилизации – не приписват на нещата същата значимост, която им приписва Западът. Следователно, да им бъдат наложени по необмислен начин западните либерални вярвания, би било просто глупаво империалистическо поведение. В миналото социалните учени – и на първо място антрополозите – добре са съзнавали това. Те са заскобявали универсализма, понеже са познавали от първа ръка практическите проблеми, свързани с опознаването и управлението на непознати империи. Вярно е, че техните работи носят нормативните онтологии на Запада: това е мнението на много привърженици на постколониалните изследвания. Но, парадоксално, постколониалните теоретици се опират на същите контрактуалистки понятия, които откриваме в господстващия нормативен корпус на социалните науки. Това си проличава особено ясно, когато самите те употребяват понятия за нация, суверенитет, гражданин и местна общност. В действителност, дълбокият смисъл на посланието на социалните науки, изучаващи империите преди 70-те години на миналия век, е съвсем различен. В крайна сметка, достигнахме до извода, че един либерален политически режим е невъзможно да бъде наложен отвън на широка социална група, съставена от твърде различни хора. За нещастие, тези разработки върху фундаменталната значимост на културните различия не породиха кохерентна на тях политика. В действителност, самото понятие за културно различие след 1980 г. бе усвоено, за да се превърне в нещо като придатък на добрата стара нормативна онтология на либерализма.
Накратко, нормативната мисъл на почти всички социални науки се крепи на контрактуалисткия либерализъм. Това наследство си остава значимо, независимо от привидното разнообразие сред тях. Неговата схема повлиява начина, по който повечето западни учени – от неокласическите икономисти до социолозите и марксистите – съдят за социалния свят – както за своя собствен, така и за света на другите. Те използват същите матрични термини като „неравенство“ и „включване“, за да скрият от поглед множество партикуларности. Така се пренебрегват както историческите развития, които влияят на индивиди и общества, така и сериозните различия, които карат милиарди хора по света да мислят, че контрактуалисткият либерализъм е просто една идеология, ако не и абсолютно зло.
 
Към една нова нормативна онтология
Всички тези ограничения сочат, че се нуждаем от нова нормативна онтология, която да отчита историчността на човешкия опит. Тя трябва да приеме факта, че по време на своя живот все повече хора ще бъдат свидетели на големи трансформации в сфери, като суверенитет, гражданство, етничност и пазар на труда. Тази нормативна онтология трябва да допуска и че милиарди хора по света отхвърлят нормативната теория на контрактуалисткия либерализъм и виждат този свят като населен от конкретни индивиди, а не от универсални същества. Тези хора съвсем спокойно могат да вярват в някаква универсална реалност като религията, която за представителите на нациите, основани върху контрактуализма, е само една партикуларна културна система. В същото време е желателно тази нова нормативна онтология да запази основните козове на контрактуализма, като способността му да съчетава еднородност и толерантност, да свързва различията и да поддържа универсални блага като сигурността на индивидите. Но нека е ясно, че с това по никакъв начин не се застъпвам за тотална замяна на нормативната онтология на контрактуализма. Всъщност, призовавам към нейното усложняване.
Това е изключително трудна задача и няма как да не си даваме сметка за нея веднага, щом прочетем социалната мисъл на авторите от световната периферия през ХХ век. Самият аз предприех подобен прочит преди десет години, подобно на някакъв въображаем професор във въображаем университет. Нещата, които чета и пиша, ме насочиха към Южна Америка и автори, като аржентинеца Доминго Сармиенто, бразилката Хелиет Сафиоти, мексиканеца Хосе Васконселос и школата на перуанеца Алберто Флорес Галиндо; към Африка и автори, като либериеца Едуард Блайдън, Сол Плаатж от ЮАР, първия президент на Кения - Джомо Кениата и първия президент на Сенегал - Леополд Седар Сенгор; към ислямския свят и автори като сенегалската писателка Мариама Ба, египетския литературовед Таха Хусейн, иранския социолог Али Шариати, турския поет и социолог Зия Гьокалп и индонезийския политолог Делиар Ноер; към индийски писатели, като Пандита Рамабаи и Радхакамал Макерджи, китайски автори, като Чен Да и Фей Сяотон, японски мислители, като философа Фукудзава Юкити и социолога Тадаши Фукутаке. Повечето от тези имена са непознати и именно затова ги изброявам. Понеже става дума за изключителни мъже и жени, които анализират своите общества от най-разнообразни гледни точки и с подходи, напълно различни от тези в метрополиите. Много от тези автори схващат обществото извън опростената нормативна антология на класическия либерализъм.
Едни от тях са пацифисти, други допускат употребата на насилие. Едни гледат положително на империализма, други се ужасяват от него. В самите метрополии някои от тях са смятани за тоталитарни, независимо дали подкрепят комунизма или теокрацията, други съответстват на западното разбиране за класически либерали. Едни виждат религията като нещо от частната сфера или като опасна отрова, други я възприемат като организационен принцип на публичното пространство. Едни се възхищават на расовата чистота, а други - от метисажа. Въпреки че подобно разнообразие от концепции е било характерно и за Запада, днес работите по социални науки са доста единодушни по тези теми. Те отхвърлят повечето от тези гледни точки, които произтичат от дискурсивно пространство, което е различно от това на западните социални науки.
Според тези автори обаче, нормативният либерализъм, който западните сили искат да наложат, съвсем не е очевиден и безпроблемен. Някои от тях го отхвърлят най-често в името на нещо, което средностатистическият представител на Запада вижда като някаква културна партикуларност. Въпреки това, повечето от тях са първокласни интелектуалци, чиито работи или вече са част от световния канон на социалната теория, или съвсем скоро ще влязат в него. Много от тях говорят пет и повече езика, завършили са с отличие най-добрите учебни заведения в империалистическите страни и са играли ключова политическа роля в обществата, от които идват, понякога с цената на изгнание, затвор и дори покушения срещу тях. За тях нормите на метрополията представляват само един от възможните идеали, с които разполага човечеството, а историята не е някакъв глобален процес, който се увенчава с либералната демокрация. Много от тях вярват в някаква религия или в социална система, която си има собствени правила по въпроси, като индивидуалните партикуларности, социалните йерархии и други. Като цяло, те говорят от името на големи групи хора в техните общества, които са сред най-многобройните в света.
Струва ми се, че според тези толкова разнообразни автори, една нормативна онтология изисква определен брой елементи. На първо място, тя трябва да запълва разстоянието между индивид и общество, като формализира наличието на посреднически структури. Това не означава, че, както при Дюркейм, е нужен някакъв широкомащабен процес на планиране, който ad hoc да изобрети структури като асоциации или църква. Самият Дюркейм призовавал към изграждане на асоциации за всяка професионална група; неговият призив обаче бързо изгубил актуалност поради непрестанните исторически трансформации, които са вътрешно присъщи на модерността и които този основател на социологията не успял да предвиди. Една нормативна онтология на посредническите структури трябва да бъде преди всичко теория на нравствената поука от промените, които те претърпяват. Тук не става дума за изработване на теория за посредниците и за тяхната интегративна функция, както си е представял Дюркейм, а за конструиране на морална теория на процесите, които правят така, че отделните индивиди сменят своята работа, дейност и компетенции. При анализа на групите имаме нужда не от нормативно разбиране за запазването на една или друга професия, а по-скоро от нормативно разбиране за това как различните професии и асоциации могат да се движат по справедливи и морални траектории, когато претърпяват неизбежни промени относно своите основни цели, квалификации и персонал. А може би се нуждаем и от морално разбиране за умирането на различни професии и тяхното претопяване
Тази морална теория трябва да засяга и въпроса за различните типове неравенства. Нейната онтология трябва да изобрети „обществен договор“ за всяка от категориите различия в обществото. Тя трябва да провокира един тип морален анализ както върху променимите, така и върху непроменимите различия; втори тип морален анализ върху изключителните различия и върху взаимопреплетените различия; и трети тип – върху свободно избраните и наложените партикуларности. Нужна е нормативна теория, която да се занимава с типовете партикуларност в обществото и да мисли отделния индивид като субект, лежащ на пресечната точка между различните партикуларности, а не като същество без съдържание или пък като нещо, притежаващо само една единствена партикуларност, както е в много от съвременните теории на еманципацията. Накратко казано, новата нормативна онтология трябва преди всичко да въплъщава една истинска теория на партикуларностите. Нещо повече, ако е нужна нормативна концепция за социалния свят, то тя трябва да работи за конструирането на нещо различно от „нацията“, която почива на договора и стои над купищата посреднически институции. Тъкмо обратното, тя трябва да теоретизира върху начините, по които може да се пречи на всяка партикуларна посредническа структура – в това число и на нацията – да господства над останалите.
Освен това, всички посреднически структури и индивиди трябва да бъдат разглеждани в тяхната историчност и да се вижда взаимопреплетеността на техните животи. Как справедливият (добрият, равноправният) живот може да бъде определен не от гледна точка на времето с главно „В“, а спрямо съвкупността от тези животи? Един живот е серия от резултати, които се получават в определен порядък. Кой на какви облаги има право и на какъв етап от живота? Има ли справедливи и несправедливи житейски траектории? Тези въпроси могат да се поставят както по отношение на групите, така и по отношение на индивидите. Очевидно е обаче, че рефлексията трябва да бъде диахронична. Трябва да се установят критерии за начините на промяна, а не за нейните крайни резултати. Това е така, защото една сериозна теория за социалния процес трябва да приема, че не съществува краен резултат или завършек. Социалният процес просто никога не приключва.
Аз обаче не твърдя, че тази етика изключва всяка идея за абсолют. В действителност, абсолютното засяга самия процес на трансформация и неговите особени резултати. Във връзка с всяка промяна трябва да си представяме съвкупност от правила, които могат да задвижат в един идеален процес цялото човечество и, без съмнение, ние бихме могли да определим подобни конкретни и абсолютни правила: например това, че този процес никога не трябва да води до масово унищожение. Може би един такъв процес би поддържал много и най-разнообразни общества; вероятно би позволил на индивидите да преживеят много различни истории; и сигурно би могъл да ни научи как да правим промени по мъдър и интелигентен начин.
Вече е ясно обаче, че една нормативна онтология, която ни помага да посрещаме проблемите, които стоят пред нас, трябва да бъде процесуална. Щом не можем да дефинираме ясно крайната цел на социалния процес и все пак искаме да го подобрим по един или друг начин, значи разполагаме само с една уместна нормативна стратегия: да разработим правила за промяната, които да могат да се прилагат към актуалния социален процес. В дългосрочен план тези правила могат да ни служат като пътеводител през криволиците на социалния процес, следвайки начини, които сме определили като добри от нормативна гледна точка.
В миналото сме си имали работа само с две от тези общи правила за промяна. Първото от тях е идеята за прогрес. Според нея, всяко поколение проектира своите желания върху идните поколения. От ретроспективна гледна точка, тя решава със задна дата, че едно събитие неизбежно е водело към прогрес. Второто правило на трансформацията е мислено през понятието цикличност, което дължим на Ибн Халдун[5] и Йохан Готфрид фон Хердер[6]. Това е начин да се мисли житейският път на групи, общества и индивиди: този път винаги започва с възход, но завършва с падение. Въпреки това са възможни и други траектории, както забелязваме в различните общества по света. Нашата задача трябва да бъде тяхното осмисляне. Понеже свят, в който всичко вещае светло капиталистическо бъдеще на консумеризма, очевидно няма никакъв смисъл.
В крайна сметка, социалните науки трябва спешно да развият своя нормативна теория. Тя, разбира се, трябва да бъде процесуална, тъй като трябва да ни отведе по-далече от опростенческия антиисторизъм на настоящата нормативна онтология. Някой би казал, че не е необходимо да се захващаме с тази задача и можем да продължим да си правим само емпирични изследвания. Но това би било грешка. Както казах по-рано, няма как да се изплъзнем на нормативността в социалните науки: последните са нормативни по своя принцип.
Бих искал да завърша този анализ, като отново се спра на случая с Марк Блок[7]. Наследството на политическия либерализъм като форма на управление е великолепно. За смъртта на Блок обаче е отговорно именно общество, чиито теоретични основания се коренят в либералния контрактуализъм и самото то се подчинява на законодателство, което почива на легитимното право. Само че същото общество гласува собствения си край на 23 март 1933 година. Всички емпирични описания на това пагубно събитие изтъкват сложността на европейското общество с неговите партикуларности и историчност. Но базисната нормативна онтология на нашите социални науки не разполага с никакви инструменти, за да обхване тази сложност. Колкото до контрактуализма, въпросното гласуване в Райхстага просто слага край на конкретния обществен договор и захвърля германците в ситуацията, описана в глава XIII на Хобсовия Левиатан, където животът на хората е самотен, дивашки, животински и кратък. Но всичко това си го знаехме и без контрактуалисткия анализ. Нужна ни е нормативна социална онтология, която да отговаря на две условия и да ни позволява въобразяването на нормативно направляван социален процес. Последният трябва да е способен да разбира – и дори да контролира – както постоянната промяна на обществото, така и фундаменталните различия в ценностен план. Това е първото условие за нова морална онтология. Но второто условие е още по-важно: тази нова онтология трябва да ни забранява повторни отклонения към света на сенките, който погълна Марк Блок и още много други.
 
Annales. Histoire, Sciences sociales. № 3, юли - септември 2016
Превод от френски Момчил Христов


[1] Тази статия е леко преработена версия на доклад, изнесен на 37-ата конференция „Марк Блок“ във Висшето училище за социални науки, Париж, през юни 2015 година.
[2] Контрактуализмът е важно идейно течение в политическата философия, според което политическото общество трябва да се изгражда върху основата на споразумение между отделните му членове.
[3] От предишната част знаем, че на първо място става дума за концепция, която приписва определена ценност на различните същества и елементи; а на второ – това е концепция за отношенията между тези елементи и същества.
[4] Стремеж на съсловията в една държава към повече привилегии и независимост от центъра.
[5] Ибн Халдун (1332-1406) е арабски учен и философ, смятан за основоположник на демографията, историографията, включително и на съвременната либерална икономика заради трактата си „Въведение в историята“. Познат на българския читател с книгата „Встъпление”, Наука и изкуство, 1984 г.
[6] „Бащата на културния национализъм” Йохан Готфрид фон Хердер (1744-1803) пише в книгата си „За историята на света”, че природата, благодарение на мощта на създателя, се превръща в ненадминато изкуство, чиито елементи са обвързани в цикъл с точно фиксирани организации, с начало и край.
[7] Френският историк от еврейски произход Марк Блок (1886-1944), под чийто патронаж се провежда конференцията, на която е прочетен вариант на този текст, се присъединява към френската съпротива в края на 1942 г. През март 1944 г. е заловен в Лион от полицията на режима „Виши” и е предаден на „Гестапо”. Той е хвърлен в затвора „Монтлюк”, разпитван от „лионския касапин” Клаус Барби, а през нощта на 16 юни 1944 г. е екзекутиран чрез разстрел близо до селото Сен Дидие дьо Форман. 
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”