Български  |  English

Сидхарта
– един неслучил се опус

Балет „Арабеск” поднесе поредната си премиера. Това е „Сидхарта” на Мила Искренова – утвърден и продуктивен хореограф, автор на статии и няколко книги, разглеждащи не само въпросите на танцовото изкуство. Тя убедително умее да се изразява и вербално, винаги защитавайки своите възгледи. И този път от представлението й се възхищават преди всичко заради казаното и написаното, не толкова заради видяното.
Гледах втория спектакъл. Моята оценка – новият опус е несполучлив! Какво в този амбициозен проект, спечелил възторзите на неслучайни хора, не мога да приема?
У нас още от времената, когато балетният ни театър беше свързан само с класическата база, предпочитанията и на творците, а и на публиката са към сюжетни произведения. Другата линия, узаконена от миналия век, е на балет, свързан единствено с музиката, чиито най-ярки представители са Джордж Баланчин, Джером Робинс, Уйлям Форсайт и много други. „Да виждаш музиката, да слушаш танца” - това е девизът. У нас тази линия не е особено желана.
Търсенето на сюжет за изграждане на балетен или танцов спектакъл е сложна и най-често неблагодарна работа. „Балетът не е интелектуално изкуство”, казва Ролан Пти. Танцът не е еквивалент на словото, затова избраният литературен материал подлежи на адаптация. Хореографите най вече търсят подходящи сюжети в световната драматургия. Вероятно Шекспир е най „балетизираният” автор, като първенството принадлежи на „Ромео и Жулиета”.
„Сидхарта” е сложно произведение, носещо големи философски идеи, надхвърлящи историческото време на своето създаване. Творец, успешно претворил шедьовъра на Херман Хесе, е Анжлен Прелжокаж – прославеният френски хореограф със световна слава. Неговата „Сидхарта” е създадена по поръчка на Парижката опера през 2010 година върху специално написана музика от Бруно Мантовани. Не сравнявам Прелжокаж и Искренова, мащабите са неизмерими, но се опитвам да съпоставя първоначалния им тласък от литературната основа и подхода на пресъздаване. Проектът на Искренова е много по-амбициозен и радикален. Прелжокаж е по-скромен. Той се придържа към автора, основните персонажи и техните взаимоотношения са запазени - Сидхарта и Камала, Сидхарта и Говинда, майсторски изваяни в пластични образи. Танцовият лексикон е сплав от техниката на различни танцови системи, богат и разнообразен във всички форми - солови, дуетни, ансамблови.
Искренова се отказва от образа на Говинда – втория главен герой, ролята на Камала необяснимо е поверена на шест изпълнителки и така любовната линия изчезва. В програмата четем: „Спектакълът не преразказва историята от произведението на Хесе...”, но тя прибавя Херман Хесе като персонаж. Търсенето на готова музика към предварително избран сюжет е също много сложно. Избраната звукова среда е необяснимо странна – шлагери от 30-те, съвременна амбиент музика, Лед Цепелин и главно оперните увертюри на „ариеца” Рихард Вагнер.
Главният компонент – хореографията, това е голямата несполука. Бедна, със случайни и елементарни движения, без оригиналност, необвързана с музиката на Вагнер (апропо, музиката на Вагнер и Бетовен рядко се използва като твърде неподходяща за танц). Липсва режисьорско умение разнородният музикален материал да бъде драматургически оправдан. Главните персонажи са без собствена хореографска характеристика. Какво отличава европееца Херман Хесе от тълпата? Единствено широкополата шапка? Буда – богът, слязъл сред простосмъртните, чудесен повод за своеобразна танцова „реч”. Какво допринася изявата на двамата с шлагера, някакво подобие на танго-фокстрот? Тук Хесе е като човек, тръгнал да дири развлечения по далечните земи. От шестте изпълнителки на Камала се забелязва само една – Ангелина Гаврилова, благодарение на личното й качество да се откроява на сцената. Най-безлик е Сидхарта. Васил Дипчиков, според мен, е най интересният като индивидуалност артист в тази трупа. Но поне някакъв разгърнат танц – монолог, дует с Буда или Хесе, сцена с някои от Камалите. Реката, образът на водните стихии е бил винаги желан на балетна сцена, но не и в случая. За въздействие на хореографията нищо не допринесоха развяващите се текстилни отрязъци, а голямото недоразумение беше тази предълга сцена с празните щайги. И този фриволен, с вулгарен привкус финал...
Може би съдя новото произведение на Искренова много строго - заради личните ми пристрастия към високопрофесионалния танц, органично свързан с музиката и сюжета. Бих възприел нейния хореографски минимализъм като част от спектакъл, в който има ярко изразено театрално действие. Но в нейната „Сидхарта” това липсва. Оставам за пореден път с убеждението, че Искренова не се доверява докрай на танца като главно изразно средство. Добрата хореография можеше да обвърже в едно цяло избора на сюжета, избора на музиката, сценографията, артистичното присъствие на състава. Костюмите също „допринесоха” за неинтересната визуалност на спектакъла.
Новата премиера на „Арабеск” ни дава повод за размисли. Наближава неговият юбилей – 50 години от създаването на този бързо завоювал едно от първите места в Българския балетен театър. Състав, неповторим по рода си, със собствен индивидуален облик, това беше и единственият полигон за нови алтернативни течения и постижения в танца като модерно изкуство. Днес „Арабеск” страда от всички проблеми, които притискат неговите събратя в столицата и извън нея. Административна несигурност, недостиг на млади балетни артисти, непрекъснато изтичане на ценни кадри в чужбина, да не говорим за баналната тема – липсата на пари за прилични заплати, хонорари, постановки... И не на последно място, хореографска криза. Не говоря само за „Арабеск”. Гостуването на чужди хореографи е необходимост, но на хореографи от висока класа! Пример, неотдавна бяхме свидетели на успеха на балетите на Фокин – Стравински „Петрушка” и „Жар птица”, пресъздадени от Андрис Лиепа, срещнахме се с друга естетика, друга култура и резултатът е видим - отличното представяне на националния балет. И още една болна тема - защо забравихме за нашите големи майстори, за това, че техният безценен опит е неизползван. Това е друга тема и заслужава друг разговор...
Отново ще се върна към премиерата. Мила Искренова започна своя път в хореографията интересно, бих казал, успешно още с първите миниатюри за телевизията. Днес тя е зрял творец, от неудачи никой не е застрахован. И най-големите са преживявали творческо рестартиране или преформатиране. Комплименти и евтини възторзи не са нужни. И все пак, ще поздравя обичания от мен „Арабеск” и неговите ръководители в лицето на Боряна Сечанова и Олеся Пантикина. Въпреки големите трудности, те работят непрестанно, смело, не се боят от неуспехи, експериментират, имат постижения. „Арабеск” е винаги в движение! Вече 50 години!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”