Български  |  English

Белгийски поглед
към Холандия

 
Да, тогава понякога бях популист. Разказвах едно особено виждане на истината и говорех нелепици, казва Ваутер Бос с лукава усмивка. И веднага добавя: Но винаги си останах социалдемократ. Днешните популисти не са такива. Не можеш да ги определиш нито като леви, нито като десни.
Под ръководството на Ваутер Бос Партията на труда (ПТ) отвори на Холандия третия път, по примера на Тони Блеър. През 2010 г. обаче той изненада всички, като се сбогува с политиката[1]. Оттогава Бос (53 г.) е председател на административния съвет на VN Medisch Centrum в Амстердам, но признава, че вирусът на политиката не го е напуснал окончателно.
Като лидер на ПТ, Ваутер Бос наблюдаваше от ложата появатана популисти, като Пим Фортаун и Герт Вилдерс. С последния Партията на свободата (ПС) би могла да стане, според сондажите, първата холандска партия след парламентарните избори на 15 март 2017 г. „Какво се случва в една пилотна страна като Холандия?” е въпросът, който все по-често задават на Бос.
Страната беше дълго време в авангарда на изграждането на социална държава и пример за интеграция на малцинствата, обяснява той. Но след убийствата на Пим Фортаун и на Тео ван Гог социалното безпокойство се усили. Холандия беше първата страна, която се опита да даде място на този гняв върху политическата сцена, защото в лицето на Фортаун имахме негов говорител.
 
- Тоест, и в този случай Холандия се оказа пример?
- Спомням си, преди повече от десет години предупредих европейските си колеги, че безпокойството от исляма, от миграцията и от Европа няма да се ограничи само в Холандия. Подчертах, че това недоволство не трябва да бъде оценявано с термини като добро или лошо, а че трябва да видим в него критика на начина, по който правим политика. Почти ми се изсмяха.
- Вашият превантивен подход не проработи, както свидетелства засилването на популизма в Европа?
- Винаги съществуват скрити движения. Тяхната видимост се развива в зависимост от качествата на говорителите им и изглежда много зависима от избирателната система. Двайсет години преди Герт Вилдерс си имахме Ханс Янмат[2], но той не успя да убеди широката общественост. Доналд Тръмп също не казва нещо по-различно от Рос Перо, американският милиардер, който се кандидатира на изборите през 1992 г. и 1996 г. – разликата е, че Тръмп беше по-хитър.
При холандската избирателна система формите на недоволство стават бързо видими. Вилдерс трябва да събере само 50 000 гласа, за да получи място в парламента. В същото време, французите се правят, че нищо няма да се случи, защото, благодарение на тяхната избирателна система, могат да държат това недоволство извън институциите. От друга страна си мисля, че развитието на социалните мрежи благоприятства възникването на популизма. Всички форми на неудовлетвореност са хвърлени в интернет, като че ли всички те са еднакво важни. Това показва начина, по който действат политиците, и колко лесно едно просто съобщение може да вземе връх над едно сложно изказване.
- Какво обяснява успеха на Герт Вилдерс?
- Той познава прекрасно функционирането на системата. Той контролира медиите благодарение на една сложна стратегия и дава интервюта само ако е сигурен, че няма да му противоречат. Останалото е еднопосочна информация via Twitter като в случая Тръмп. Освен това, Вилдерс знае точно къде изкристализира гневът. Днес емпатията е ключ към успеха в политиката. А левите политици са винаги ужасно фиксирани в „стратегията”. Когато Тръмп говори за стената си, няма значение дали тя ще е построена или не, речта му обаче показва, че той разбира истинските проблеми на населението.
Спомням си, през 2002 г., малко преди убийството на Пим Фортаун, водех предизборна кампания в един краен квартал на Ротердам. Там видях бедност, мръсотия и престъпност. „За кого ще гласувате”, питах ги. „Ами за готиния Пим”, казаха ми те. „Момчета, рекох, нали не мислите, че Фортаун ще ви реши всичките проблеми?” „Разбира се, че не, но той ни разбира”, отвърнаха ми те. Там научих много.
- Вилдерс върви по стъпките на Тръмп. Дали това не е новата нормалност?
- Надяваме се да не е (смее се). Да не забравяме, че Тръмп спечели изборите, защото Хилари ги загуби. Тя беше идеален неприятел за него, а допусна грешки на дебютантка. Клинтън трябваше да научи важния урок на европейския популизъм: при хора като Фортаун, Вилдерс или Тръмп атаката срещу личността не проработва. А и е смятана от избирателите като класическата тактика на една закостеняла политическа система.
- Рисувате един доста песимистичен образ на политиката. Имат ли още място в нея традиционните партии?
- Силите на разделението в политиката не бива да се подценяват. Вие имате право да смятате, че съм песимист, но всъщност призовавам за сериозна доза реализъм. Илюзия е да вярваме, че големите партии в центъра, малко по-наляво или по-надясно, решават как да се развива нашето общество. Този период отмина.
- Популистите печелят точки, защото гневът на населението се разрасна, така ли?
- Има сигнали, че гневът и недоволството растат. Главният проблем обаче е несигурността. Средната класа, която е гръбнакът на обществото, загуби повечето от опорните си точки. Вече не се подразбира от само себе си, че вашите деца ще имат по-добър живот от вашия, което е в крайна сметка основната идея на прогреса. Икономическите кризи от последните 15 години дестабилизираха ситуацията. Политиците реагираха, като посегнаха на социалната държава. Хората гледат на това като на предателство към обещанието за прогрес.
Една част от този гняв може да бъде обяснена с политиката на отваряне на границите. Наскоро гледах един интересен документален филм, който показваше, че избирателите на Партията на свободата не са непременно против имигрантите и чужденците, но са изключително недоволни от начина, по който политиците се справят с този проблем. Тези хора се оплакват: „Вижте колко бързо тези бежанци получават жилище и работа. А аз мога да си седя така – безработен и пълен със заеми”. Опитайте се да обясните такава ситуация на населението. Не става.
- Как си обяснявате, че левицата не успява да намери решение?
- Левите партии са относително по-засегнати, защото трябва постоянно да се справят с голямото разделение между привържениците на работничеството и на космополитизма. Първата група мисли, че те са губещите от ситуацията, докато втората гледа на глобализацията и на миграцията като на обогатяване. Левите партии винаги са искали да разглеждат миграцията и интеграцията като позитиви. Доста време им трябваше, за да разберат, че трябват много усилия, за да стигнат дотам. И че нещата често се влошават.
- Дали е добра идеята говоренето за миграцията да се втвърди, както се опитва да го прави сега Фламандската социалистическа партия?
- Това е въпрос за една народна лява партия: може ли все още да поддържа обединяващ дискурс? В Холандия тъкмо партиите от работническия или интелектуалния лагер имат най-малко проблеми. Демократи 66[3] и GroenLinks[4] могат да ползват космополитен език, а Социалистическата партия е от другата страна на сцената. Една по-голяма партия като ПТ, която се смята за обединяваща, бива първата засегната, когато се дълбаят разделенията. Под мое ръководство ПТ смени посоката преди десет години, когато заместниците ми в големите градове ме информираха за появата на силни напрежения. Извадихме си заключението, че едно училище или един квартал имат ограничен капацитет да абсорбират [малцинства, б.пр.]. Това беше легитимна реакция, без следа от расизъм, и не беше «завой надясно». Ние просто се опитвахме да задържаме различните парчета заедно.
L’ Echo, 4 март 2017


[1] Ваутер Бос ръководи Партията на труда от 2002 до 2010 г. През 2006 г. участва в правителство на голяма коалиция като зам.-министър председател и министър на финансите.
[2] Крайнодесен депутат, който през 90-те години препоръчва създаването на трудови лагери за търсещите убежище.
[3] Социал-либерали
[4] Зелена левица
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”