Български  |  English

Кардиограмата на Иглена Русева

По повод изложбата й „Плодове на Любовта и Земята“

 

Обзема ме приятно чувство, което се мъча да облека в думи след срещата ми с Иглена Русева – перфектен професионалист, който говори със сарказма на умния, опитен, прогледнал и успял артист. Изглежда като кадър от собствената си изложба в галерия „Райко Алексиев“, където участието на автора е сведено до минимум и обектът говори откровено със своя характер и настроение. Иглена Русева изглежда щастлив човек, създал „Сиво и цвят“, „Животински човеци“, „Метаморфози“, „Парченца огледало“, „Сенки на минали присъствия“, а сега „Плодове на любовта и земята“.
„Първо снимах портрети на хора, нопредизвикателството дойде от джинджифила, който ме удиви с това, че е нещо средно между антична Венера и кошмар от сънищата на някой параноид, нещо с много прочити, но все пак зеленчук. Този джинджифил повлече крак и започнах да търся връзка със заснетите образи на хора. Последваха плодове, зеленчуци, цветя, буболечки и то защото исках да се уверя, както впрочем винаги съм мислила и съм си повтаряла, че няма нефотогенични обекти. Въпрос е доколко си готов да отвориш съзнанието си, да осмислиш, да видиш, да интерпретираш според чувствителността всяко около себе си.“
Извън видимата концептуалност, при подредбата на изложбата „Плодове на Любовта и Земята“ остава нещо скрито и много лично, близко до сърцето – начинът, по който вървят снимките, сякаш е кардиограма на Иглена Русева. В центъра са три снимки - на племенника на фотографката, на майка й от едната страна, а от другата – фикусът на баща й. И нататък…, връзките и отношенията отвеждат към паметта. Целта е, когато човек влезе в изложбата, да я усети като една снимка, съградена от много части.
Това е изложба за любовта, която обаче не звучи сантиментално. Черно-бялото, освобождаването от цветазасилва идеята на Иглена Русева за относителността на образите. Неартистичното факторно осветление позволява на автора да се дистанцира от обектите, да ги остави да разкрият собствената си фотогения, естественото си присъствието.
„Неслучайно сложих в началото на изложбата проект от ранните ми години – „Животински човеци“, защото мисля, че тези снимки са в симпатичен контраст, но и защото показват как се избистря пластичният подход на един фотограф. Ако в началото не ми е било достатъчно да снимам човека и ми е трябвало, за да прилича на кон, да му сложа конска глава, почти 30 години по-късно предпочитам да се отдръпна, да не налагам интерпретацията си. Продължавам да виждам връзки на хората с животни, но вече не бих си позволила директни замествания като в „Животински човеци“, а бих ги снимала така, че приликата да личи сама. В бъдеще може би ще развивам маниера на снимане с още по-малко намеса в сюжета.“
Иглена Русева не разбира фотографията като една единствена снимка. За нея е предизвикателство да подрежда пъзел от отделните образи. И все пак, ако снимката трябва да е една, то това за нея е „Разходка в райската градина“ на Уилям Юджийн Смит. „Много харесвам този фотограф, въпреки че аз не мога да снимам фоторепортаж и не опитвам, не се чувствам комфортно в този жанр. Но парадоксалното е, че любимите ми фотографи са фоторепортери.“
В търсене на изразни средства, за да изрече нещо, което напира отвътре, Иглена Русева е изградила през годините устойчив стил, на който остава вярна и развива с рядко срещано постоянство и добросъвестност, с културата на истински творец. „Да съм немилосърдна към себе си, да се старая да правя нещата максимално добре – тези качества ги дължа на моя баща – писателя Никола Русев. Но на фотография, на безкомпромисност към качеството на образа, на визуално мислене ме научиха преподавателите по време на следването ми във Филмовия и ТВ факултет (FAMU) на Академията за изящни изкуства в Прага. Най-напред се интересувах от рисуване, скулптура. Случайно започнах да се занимавам с фотография и разбрах, че мога да имам в ръцете си гигантско като възможности средство, за да изкажа това, което ме вълнува. Фотографията е щедър метод, синтезиран като послание, към който посягат много художници. Дразня се от понятия като художествена фотография и фотограф-художник – останки от друго време, достатъчно остарели и неподходящи днес, когато границите между изкуствата са неразпознаваеми. Тези определения се раждат от липсата на самочувствие, от липсата на култура. По природа съм скептик, но общуването с моите студенти в НАТФИЗ ме обнадеждава, че светът няма да загине и след това време на тежка битка между добро и зло. Младите хора ми дават увереност, когато видя техни фотографии, поддържат духа ми, когато поговоря с тях.“
Като преподавател, Иглена Русева не подлага студентите на това, на което са ги подлагали професорите в Чехия, като редовно, без обяснения, са изхвърляли снимките им в кошчето за боклук. Да можеш да се откажеш от снимките си с необходимата доза критичност е неизбежно и полезно знание – урок за цял живот. Тя учи младите хора да отворят съзнанието си,да не робуват на правила, но да ги знаят задължително, да използват академичната територия, за да трупат визуална култура. „Чувствам се щастлива, когато тези талантливи хора си намерят пътя, когато ги забелязват, когато придобият самочувствие.“ Като визионер, Иглена Русева вярва, че младите хора един ден ще създават климата на фотографията, а оттам и отношението на средностатистическата публика към нея.
Доц. Иглена Русева преподава История на фотографията. Наблюдава процесите от края на XIX и началото на XX век, когато се появяват първите леки, лесно управляеми боксови камери, и за да бъде човек фотограф, вече не е било необходимо да е обучен в химия, физика, техника. Създават се огромен брой любителски клубове и се ражда понятието "щракач". Възниква въпросът при това положение за какво изкуство ще говорим, когато не се изисква никакво усилие да се направи снимка. И хората с артистични амбиции, искащи да се дистанцират от масата „щракачи", започват да усложняват по абсурден начин заниманията си – правят гумен пигментен печат, правят до осем емулсии, само и само да е сложно и различно. Днес тенденцията е подобна. Наблюдаваме ренесанс на старите техники във време, когато не е никакъв проблем да се създаде фотографски образ. Организират се цели международни общества от визуални артисти и фотографи, които се връщат към старите процесии. От друга страна, много професионални фоторепортери снимат с умни телефони, защото, в крайна сметка, не фотоапаратът, а фотографът стои зад образа. Потопът от снимки, тиражирани в социалните медии, кара хората със сериозно отношение към фотографията да се връщат към филма, към голямоформатните камери, към работа в лабораторията, към магията на занаята.
Освен че говори за тази магия, Иглена Русева я и владее. Като добър фокусник, създава майсторски фотографски разкази, вдъхновение за които намира в книги, лалета, минзухари, орхидеи, разговори с любими, но и с нелюбими хора, общуване със студентите, филмите на Джим Джармуш, музиката… „Ръце, белег, бръчка, усмивка, смигване, цвете, котка, татко, мама, Боряна, Божан, Никола – това е моят свят, това съм аз.“
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”