Български  |  English

Фотографската дистанция в числа

По повод изложбата на Нели Гаврилова „16:26:36“ в галерия „Синтезис“

 

Красивият низ от цифри в изложбата „16:26:36“ е заглавие за възрастите в живота на героинята от снимките, но и число намек. Нели Гаврилова го подрежда като магически зар, изваден от другата реалност на фотографията (такива зарове, облепени с фотографии, висят в изложбата). Заглавието ме насочва към абстракцията на цифрите и някак отвежда до един от непостижимите фотографски въпроси. Какво прави далечината в снимките на Нели Гаврилова толкова осезаема? Може би ефирното разстояние пред лицето на Катина, над което се спуска приятен лек дефокус, или броят премигвания в очите на зрителя? А може би броят години, в които живите спомени на автора неусетно са отстъпвали пред фиксирания смисъл на заснетото?
Връщайки се в изложбата, открих поне няколко пътя, по които Нели Гаврилова изследва фотографската далечина. Първият, добре познат от работата й, се движи по сетивната й чувствителност на портретист към пластичния чернобял театър на кожата. Друга пътека преминава през нишките между портретите, които се образуват в мащабната селекция от образи на един единствен човек. И още нещо: неочакван подход към темата е съчетанието от класически и нестандартни експозиционни решения.
Нели Гаврилова е описала възрастите на своя модел Катина като душевни състояния и отговори на философски въпроси. 16 е очакването и боязливостта (защо съм), 26 е мечтите, промените и бурите (къде съм), 36 е леката умора и поизтръпналата душа (каква съм). Изложбата се отваря от няколко (1+2+3) поредици от увеличени контактни копия. Малкият формат провокира зрителя да се доближи и вгледа, кара го да търси детайли (а неминуемо и логиката в последователността на снимачния процес). Тези ранни фотографии са близки до жанровия етюд и представят Катина на 16, но казват и много за своя автор. Динамиката е определена от пространството, което камерата трябва да конструира така, че да може моделът комфортно да се движи в него. Снимащото око харесва откритостта и свободата. Тук фотографската дистанция е естетическа величина от чист вид, която оставя погледа сам да стигне до модела.
Водещата част на изложба е мащабна селекция от черно-бели снимки (заснети върху филм и цифрова матрица), копирани в среден и голям формат, в периода от 1996 до 2016 г. между 12 и 15 часа следобед, на естествено осветление, в една стая, пред един прозорец, на равен фон, далеч от жуженето на ежедневието.Въпреки тази привидно строга рамка, Нели Гаврилова не следва концептуална схема и във всяка режисирана сцена оставя поле за нова импровизация. В снимка от 1997 г. Катина е снежна кралица в бяла кожа и черна коса, боса, полугола, с открито лице греещо в очакване. В нейно дясно е фотография от 2016 г., косата е дълга и руса, запълнила е кадъра като стена от текстилни нишки, скрила лицето и насочила погледа към интимните контури на тялото. С годините камерата се доближава, фокусира не само душата на човека, но и начина на живот. В първите срещи погледът достига до Катина през изразителните й длани, дописващи лицето, а след десетилетие се насочва към съпътстващи детайли – ефирната бяла рокля, обувките, перлите, маската тип домино, кожените ръкавици. Позите са по-динамични, неочаквани, разклащат баланса на композицията. Плътта от скулптурна става по-мека и светлосенъчна, по-жива, по-дишаща, не така идеална, поела е от следите на живота, прикрива се зад неговите маски. Зрялостта е представена в интимни изживявания, страхове и желания, колкото откровени, толкова и непроницаеми, почти обвивки. Камерата посочва черупките на Катина, убежищата й.
Три куба (зарове), облечени в по шест фотографии, висят малко над нивото на очите. Обектите излизат извън неприкосновената двуизмерност на картинното поле и поставят снимките в труден ракурс. Кубовете са завършени светове, по един за семейството като топло гнездото, за грима като ритуална маска, за косата като зрелищна завеса. Какво е накарало фотографът така жадно да фокусира конкретното, но без да губи радикалността си?
Според философа и теоретик на фотографията Томас Леви (в коментар към „The mass ornament“ на Зигфрид Кракауер), записите на паметта са пълни с дупки, затова снимката се развива с времето. Фиксираният образ навлиза в пукнатините на паметта и разширява пространството за проекция на лични значения. Затова „идентичността на снимката” не е фиксирана, а се променя, в процес е на трансформация. Въплъщенията на Катина са подробно проследени, с което изложбата се превръща в абстрактен портрет на самата трансформация. Снимките стават все по-автономни спрямо паметта и фотографската дистанция увеличава своята роля. От естетическа категория, далечината се превръща в историческа, дори в онтологична. Известната дефиниция на Валтер Бенямин за аурата като „уникалното явяване на една далечина, колкото и близо да е тя“ е многократно преосмисляна. Американският изкуствовед Дъглас Кримп я разглежда спрямо структурата на възприятието, а философът Диармид Костело - като резултат на формирането на емпатийна връзка със субекта. Към тези определения портретите от „16:26:36“ добавят възможни и реални трансформации като координатна система на фотографската далечина. Веднъж навлязъл в нея, погледът преследва движенията на душата от кадър в кадър и измерва акустиката им във видимия образ.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”