Български  |  English

Делници

 
Цигуларят Гидон Кремер (не останаха неизхабени думи в нашия език за музиканти от неговата величина) навърши 70 години на 27 февруари. В България той е идвал два пъти: през 70-те години, след като спечели конкурса „Чайковски”, свири в зала „България” концерта на Сибелиус, а през 2008 г., заедно с основания от него ансамбъл „Кремерата Балтика”, бе гост на фестивала „Мартенски музикални дни” в Русе и на Европейския музикален фестивал в София.
Юбилеят на Кремер съвпада с 20-годишнината на създадения от него ансамбъл „Кремерата Балтика”. Двойният празник се чества с продължително юбилейно турне от 22 февруари до 11 март в Италия, Германия и Холандия – общо 10 концерта, в които на Кремер ще партнират Марта Аргерич, Леонид Пушкарьов и др.
Освен изумителната си кариера на солист и ръководител на ансамбъл, музикантът и философът Кремер (вж. интервюто му в „Култура”, бр. 12 от 28 март 2008) написа няколко книги за живота си, за изкуството музика, за щастието и нещастието да си концертиращ артист, за трайните и нетрайни душевни травми, които професията причинява.
Поместваме съвсем кратък откъс от първата книга на Гидон Кремер „Обертонове”.
 
Веднъж Кристоф фон Дохнани ми каза някак полусериозно, полушеговито: „Нито едно куче няма да издържи нашия ритъм на живот – ще избяга.” Печално, но истина...
Събуждане... Пренаселено е с кошмари. Какво да се предпочете днес? Немият вик? Пепелянката? Удушването? Декорът – виеща се стълба без начало и край – олицетворява безнадеждност. Навсякъде голи артисти, трупи...
Видяната вчера постановка на Робърт Уилсън, наситена както винаги с бавни и шлифовани движения на персонажите, дава тона на умиране на света на приказките. Светлината на деня, която се настанява в съзнанието, е съпроводена от оглушителната вълна на едва доловима музика. Последният решителен опит да избягаш от преследвачите завършва в задънена улица: няма възможно спасително движение – всички части на тялото са застинали, без глас си, не можеш да дишаш. Ръката е под възглавницата, главата – под одеялото. Няма пространство, всичко е затворено, заключено и непристъпно като държавна граница. И едва когато дойдеш на себе си, чувстваш, че съвсем до неотдавна неумолимо реалната желязна завеса (и досега дави със своята тежест до болка познатото Шереметиево), която отделяше световете един от друг и която прегражда все още пътя към приятелите – какво е там, какво е тук – този фалшив символ на идеологията, на принадлежността, на разделението – постепенно губи своите очертания.
„Всичко е само сън”. Поредният страшен сън.
Реалността се връща, сенките изчезват. Непознатата хотелска стая вечерта все пак „е излъгала” с тъмнината си. Щорите на прозорците са останали полузатворени и сега пропускат лъчите на утринното слънце. Денят влиза в правата си със забързаното движение на транспорта и с нарастващия шум от водопровода зад стената. Ясно е, че е време за ставане, закуска, работа, писане, звънене и... бързане за летището.
Ученическите години отдавна са минало и все пак светлината на утринта напомня за тогавашното непреодолимо желание да се успиш. Отдавнашен рефлекс в 6.38 сутринта.... Боже мой, щастливци са, които имат още време да се протегнат, да сънуват, да любят...
Разбира се, понякога е и по-различно.
Неземната Аврора, която идва и отлита с бавна стъпка, решително е прогонена и призована към ред или от телефона, или от будилника. Техниката оспорва правото ти да помечтаеш. „Време е, приятелю, време е” се превежда прозаично: „Трябва, Федя, трябва”... Нейно превъзходителство Точността слага козовете пред утринната фея. Издигната до небесата Futura с електронна гордост заявява превъзходството си. Не й е до сантименти.
Седми ноември. Някога, съвсем неотдавна, подобен на аксиома, това бе политически празник в Съветския Съюз. Денят започва, суетнята преобладава: нареждане на куфара, нахвърляне на лист на (вечерните, нощните и илюзорните) идеи, преглед на вестниците, поправка на ръкописа (този), молба за такси, две лъжички захар в кафето, уреждане на хотелската сметка. Паралелно се прослушва «магнитофонната» лента: на него – да позвъниш, на нея – да кажеш, а това – да го погледнеш...
7:49. Всичко е зад гърба ти. Отиваш на летището, сядаш на масата в транзитната зала (с молив, писалка и гума), опитваш се да фиксираш мисли, които вече са потънали някъде, блъскаш си главата в обречен на неуспех опит да купиш в Duty Free нещо смислено за теб, за приятелите в поредния град, за дома и семейството за Рождество... И въпреки че куфарът вече е затворен и предаден, предната вечер продължава настойчиво да те преследва с вихър от фрагменти: сдъвканият пасаж по време на концерта, някакъв обиден коментар, лично недоумение пред лицето на баналността, кавгата преди заспиване и несполучливият опит да заспиш, потискайки чувството за вина. Ето я и нея, музиката на аерогарата, съвсем алеаторична и, както в ада – лишена от кода.
В самолета – търсене на място, където все още е възможно да сложа цигулката; преглед на сутрешната преса (рецензия или концерт?), очакване на излитането. Нито безукорно школуваната усмивка на стюардесата (не скриваща слоя щастлива козметика), нито стотината пътници наоколо с огладени якички и разноцветни вратовръзки ми помагат да се отвлека от нестихващия ропот на душата, от празния ход на безпокойството. Изстиналият, едва ли някога добре запарен чай не повдига тонуса, а само засилва печалните мисли – ето, вървиш, летиш, свириш, преместваш се, един Господ знае къде и защо... Изплува Сент-Екзюпери.
9:27 - 10:27 - 11:27. Пристигане. В поредната страна, поредния град, поредния хотел, на поредната репетиция. Безкрайно количество нови лица. В Азия приемаш отчуждението по-съзнателно и всички ти се струват почти еднакви. В Европа несходството често заблуждава. (Почва за нови илюзии, съблазни, разочарования...)
11:56. Репетицията върви обичайно. Стараеш се, търсиш общи пътища, решения с диригента. Какъв е днес маестрото? Мил, надут, знаменит, неуверен? Приятел и колега? Макиавели или Мефистофел?
Бориш се съвместно (ако, разбира се, не е със самия него) в името на общите решения с неговите не особено дисциплинирани поданици. Музиката се прекъсва безкрайно. Спирка след спирка, обяснение след обяснение, молба след молба, произведението се надробява на хиляди фрагменти, които вечерта – ако потръгне – ще се съберат. Колко често този процес впоследствие е обречен на неуспех само защото някоя съвсем малка брънка от сътворяващите Музиката взаимоотношения се губи между пултовете или заедно със словото и звука. С какво отчаяние отговорният за концерта музикант (диригент или солист) се стреми да замени тази брънка със собствените си трескави движения! А ако той самият е изгубил тази брънка? А ако никога не я е притежавал? Уви, как безсмислени са опитите да се преодолее пустотата...
13:02. Работата, ако изобщо е имала своето място, е завършена. Далинякой от присъстващите я е взел на сериозно? Успехът още не е предопределен, само този, който е станал жертва на мечтата за успеха, иска да бъде нахранен. Не, още не е време за обяд. Кой кани днес? Грамофонната фирма? Мениджърът, който е пристигнал от друг град или страна? Или вие, като винаги очакват, че няма да си забравите кредитната карта! Не, това всичко е после. Отначало на вас ви предстои да станете «храна». Интервю. Всички тези банални въпроси: «Откъде? Къде? Какво обичате повече от всичко? На кого сте задължени? Любими партньори? Любими партньорки? Локенхаус? Кога? Защо? Как така? Как? Нима така?» Край. Хубаво е, когато е за кратко.
13:48. Дай Боже да не е затворен ресторантът. «Успяхме!» Накрая може да хапнеш нещо. И чиния със супа... И десерт (винаги много сладък). По време на обяда – три, не, четири пъти: «Маестро, на телефона, търсят ви» (Има ли връзка? Кой затвори? За репетициите следващата седмица? Искате ли да определите деня и часа на репетицията? Защо всичко трябва да стане точно сега?) Обратно на масата. Докъде бяхме стигнали? А, да... Ако си помисля... (Добре е, че още можеш да мислиш, не всичко е загубено, а как стои въпросът с чувствата?) За вас беше удоволствие? Прекрасно! Fine-buono-freut mich... Мисията е изпълнена.. The job is done, сега по-бързо в стаята.
15:15. На рецепцията ми дават ключа и шест-осем съобщения: «А. позвъни». «Б. помоли да му се звънне веднага.» Факсове, факсове, факсове – всичко шумоли, едва се задържа в ръцете. Пред вратата хартиите се разпиляват по пода – ключът печели сражението.
15:52. Телефонът (досега той бездействаше) няма да се използва, изключва се. Табелката «Не безпокой» е на вратата. (Тя ще спре ли камериерката? Няма ли да се вмъкне барманът, който проверява съдържанието на хладилника?) Разгъвам леглото. (Пак само една възглавница!) Завесите (пак пропускат светлината) трудно се спускат до края. Тапи за уши или заповед към самия мен: «Спи!». (Вероятност за успех – нищожна.) Защитната функция се активизира. Дълбока въздишка с надежда за почивка. Сънят още не е решил дали ще ви посети.
17:28. Не можеш и да си представиш, че след час и половина трябва да си на сцената... Как днес ще се справиш със себе си? Умора, нервност, неувереност. Главата и ръцете още не са на себе си след целия ден път, чувството за камара боклук наоколо (репетиции, разговори, известия). За щастие, съществува душът. А понякога – разкошът от чаша силен чай (да имаше и някакъв сладкиш!).
Вече е 18:21... Колата чака. И таксито трябва да се намери: разходката, казват, е удобна и полезна (инструментът с калъфа тежи шест килограма) за здравето. Ако, разбира се, улучиш правилния път. Да не се забравят фракът и нотите... Вечно прикритият вход за артисти. Безнадеждност пред затворената врата, която се отваря (след седем-осем опита от моя страна) от нищо не подозиращия служител в залата.
18:51. Да се разсвириш, да провериш трудните пасажи, да си сложиш копчетата за ръкавели. Оказва се, че са забравени папионката, черните чорапи или очилата за четене. Тромбонът проверява мощта си до стаята на солиста, идват да те здрависват администраторите на залата; диригентът спазва етикета и те поздравява преди увертюрата, неочаквано пристигнала позната – откъде я познавам? – моли за билет; поканите за приятели, които са оставени на касата, са потънали някъде (пак добре е, когато не ви обвинят, че не сте изпълнили молбите им). Чува се твърде ниско (или високо) «ла» на обоя – ако не е закъсал на кръстовището. Цигулката не иска да се настройва. Влажно е и ключовете не се движат. Затова пък от съседната стая се чуват най-трудните места от вашата днешна програма в безупречно изпълнение. Концертмайсторът се разсвирва...
20:12. Колко дълго трае първата оркестрова пиеса. Пак увертюрата към «Майстерзингерите»? Като в Съветския Съюз по-рано – «Празничната увертюра» на Шостакович...
20:15. Аплодисменти.
20:17. Излизане на сцената. Тишина. Първите тактове на встъплението предизвикват тревога от несигурност. Откъде идва? От оркестъра? От вас? Акустиката разстройва. На втория, третия ред седи човек с партитура в ръце – не, по-лошо, с цигулковата партия! Но прелиства нотите на съвсем различни места. Какво издание е това? «Затвори очи!», «Стисни зъби!» «Отвори си душата!»
20:58. Край. Звуците свършиха. Силите свършиха. Всичко свърши. Слава Богу! («Наистина, най-приятно от всичко е да не свириш, като излезеш на сцената, а само да се поклониш» - чувам гласа на Татяна (Гринденко) отпреди двайсет години). Колко пъти още ще те викат на сцената. В Германия – повече. В Англия, Япония, Америка – по-малко. Във всеки случай – съответства не на равнището на изпълнение, а на... традицията! В Холандия например и най-сивото представяне се приветства от зала изправени хора - standing ovation - «бурни продължителни аплодисменти». («Принцеса Турандот» във Вахтанговския...) Великодушна публика. Великодушни традиции.
21:03. В гримьорната. Жажда. Не беше ли Артур Шнабел, който казваше, че «концертите съществуват, за да ти се припие»? Двете бутилки вода (в големите музикални центрове няма как да ги измолиш) почти не помагат. Жаждата все още те мъчи. Бързо се сменя потната риза. Ловците на автографи вече са на прага. Вратата се отваря. Тълпата се е прицелила. Безброй ръкостискания (нежни, силни, болезнени – ръце аморфни, като медуза, пърхащи като на девственица, груби като на боксьор – у някои измити, у някои парфюмирани, у някои – нито едното, нито другото). Оръдие за изтезание са светкавиците на фотоапаратите. «Сап I take a picture?» «With you now», «Here please», «Once more», «Еще много, много раз...»
21:35. Симфонията се предава по високоговорител. Звучи като хубав (или изтъркан) компактдиск. И мотивчетата обикновено са познати. Не съм ли прослушал вече всички симфонии зад кулисите?
22:11. Всичко свърши. Тълпата изчезва. Coctail party? Продължение на въпросите, задавани преди обед. Вечеря? В дома на приятели? Фирми, импозантни фигури, фотографи? Лица, напомнящи маски, които скриват статистите. «Не пиете вино?» «Как така?» «Бедният...» Или обичайното: «Утре накъде?». И (с възторг): «Вие сте щастливец!”. И по-нататък: „Навсякъде ли имате такъв успех?» «Как си мечтая дъщеря ми също да стане музикант! Напишете й нещо в албума».
Защо всичко така се проточва? Първоначалната разположеност към леката беседа вече си е отишла. Умората взима връх. В пристъп на нервозност, в очакване на нощния разговор. (Сега с кого? Навярно, уви, пак със самия себе си...)
0:58. Връщане в стаята. От позвъняването, както се и предполагаше, не идва нищо радостно. Последствията са съвсем други. А телефонът и не мисли да спре. В Лос Анджелис е следобед и някой иска да узнае какво ще свиря на 9 юни ...година в 21.19.
Подреждане на куфара. Сега имам на разположение две възглавници, затова пък се чува сирената на бърза помощ. Тя, слава богу, не бърза за вас. Морфей, за разлика от сирената, се бави. Остава ти да го чакаш, тъпо вперил очи в телевизора (CNN) или игриво (едва на старта) да броиш овци. Колко съм изморен! Въпреки това, трябва да навия будилника за 6.40. Призванието задължава. А Музиката, която изпълняваш, наистина е «така-а-а прекра-а-а-сна!»
Превод от руски Екатерина Дочева
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”