Български  |  English

Борбата с мен

 
- Голям пробив за киното ни е присъствието на „И после светлина” в основния конкурс на Ротердам. Тук си за целия фестивал, нали?
- Да. Когато ме поканиха, не си дадох сметка, че за работохолик като мен 10 дни е много време. Така че, когато нямам задължения покрай филма или не гледам кино, пиша в хотела.
- Новият филм се появи 6 години след прекрасния ти дебют „Аве” – отново road movie, ала съвсем различно...
- Напълно. Различна култура...
- Защо реши да избягаш от сценария, който беше с линеен наратив, а сега всичко е обърнато?
- За мен това беше изключително важно решение, защото смятам, че в процеса и желанието този филм да се случи, загубих себе си. Трябваше ми дълго време, за да се върна до първоначалната идея, която имах за него – тогава си представях не линеарен, фрагментиран филм, който се възприема, както си спомняме миналото. Винаги съм си мечтал да направя филм като мозайка и тя да се сглобява, когато имаш достатъчно дистанция от нея. За мен беше важно решението да се разкаже филмът по този начин, което взех в крайните стадии на монтажа.
- Искаш да кажеш, че в последния момент си го променил?
- Филмът беше завършен и прекарах два месеца в дълбока депресия от резултата и личната ми неудовлетвореност. Един ден просто реших да се върна към първоначалната си идея и към типа кино, който се стремя да правя – кино, което не е смляно и оставя на зрителя да направи сам връзките. Всичко, върху което работя, е един процес почти без край. Винаги виждам възможности как дадено нещо може да стане по-добре и по-добре и живея с постоянни терзания от невъзможността да се постигне перфектност. Този филм ме научи изключително много как да доближа това, което искам да видя на екрана, до това, което пиша. Въпреки всички трудности, ще ми бъде училище, безкрайно полезно за бъдещето.
- В последния момент ли го раздели на осем глави или си беше фрагментиран?
- В един момент филмът беше още по-фрагментиран – всяка сцена беше разменена отзад напред. После реших да обединя част от тях. За мен беше важно да извадя объркаността на това момче с много вътрешни конфликти.
- Доколко историята на 16-годишния Павел, който рисува и е обсебен от художник, има връзка с теб?
- Вътрешният му свят има изключително близка връзка с мен, но сюжетът на филма – не... Има припокривания от рода на това, че когато бях на 16 и учех в Художествената гимназия в София, виждах всичко около себе си фалшиво, а художниците, които боготворях, живееха в съвсем различно измерение. И всъщност, напуснах училище, за ужас на родителите ми, и реших да отида да живея в село Шишковци, където Владимир Димитров-Майстора беше живял десетилетия по-рано.
- Седмица изкара ли?
- Пет-шест дни... и се върнах към „фалшивото” общество. Тази моя лична история беше първоначалният подтик да напиша историята на Павел.
- За разлика от теб, той е роден в Лондон, живее само с майка си българка (отново прекрасна Маргита Гошева), обсебен е от белгийския художник Арно и когато стига до него, го нарича свой баща. Той отказва да приеме тази роля. Но в съзнанието на момчето Арно сякаш запълва мястото на липсващия баща.
- И духовен баща го нарича в един момент. Филмът в никакъв случай не е автобиографичен, но се занимава с тематика, която дълбоко ме вълнува и е част от собствения ми живот.
- Невъзможността да се разбере с майка си е поводът Павел да тръгне на пътешествието.
- Техният скандал е последната капка. Той тръгва заради изолацията, в която живее. Изключително алиениран е. Исках да е роден и израснал в Лондон, но неизменно да се чувства между две култури, не принадлежащ нито към едната, нито към другата. Не се чувства комфортно нито сред връстниците си, нито в къщи. И поради тая причина бяга във въображението си. И на практика, за мен филмът не е в доближаването до целта Арно, а във всички онези хора, които среща по пътя и от които се опитва да изтръгне някаква емоционална близост, но не се получава.
- Но има доста сексуални преживявания.
- Може би повече, отколкото е необходимо. Ако трябваше да направя отново филма, може би щях да редуцирам тези случки. Само срещата с момичето бих оставил, защото не я възприемам като сексуално преживяване.
- Това беше някакъв порив, копнеж – както беше любовната сцена в Горна Оряховица в „Аве”.
- Да. Всъщност исках историята да бъде погледната през очите на 16-годишно момче, чиито хормони го теглят в една посока, а то всячески се опитва едва ли не да отрече сексуалността си, фокусирайки се върху целта Арно. Трябваше по-скоро да се фокусирам върху напрежението на невъзможността на тези връзки, отколкото да се стигне до тях. Смятам, че това е драматургична грешка.
- „Аве” беше изумително красив филм. „И после светлина” е още по-красив и по-тъмен и вече се играе много през неона, градските светлини... Объркаността на Павел се визуализира прекрасно през камерата на Ненад Бороевич.
- На практика, решението беше взето предварително – всеки епизод, макар тогава да се развиваха линеарно, да бъде в различна тоналност, която да рефлектира върху духовното състояние на това момче. И колкото повече то се разпада отвътре, толкова повече се доближаваме до визуалната тъмнина на сцената, където се пречупва, неспособно в крехкостта си да приеме факта, че е отхвърлено.
- В цялата си фрагментарност филмът изглежда плътен, но ми се стори и доста енигматичен – например местата, с изключение на Лондон и Антверпен.
- Съвсем съзнателно избягах от географската яснота. Не исках филмът да се превръща в туристическо пътуване и затова се опитах да не вкарвам разпознаваеми елементи. Първата спирка на Павел е при леля му в Антверпен, защото той очаква да получи някакво разбиране.
- Въпреки че в конкурсните филми всички герои са млади, Павел е най-младият. Не съм гледала само еврейския филм.
- Аз гледах индийския „Секси Дурга”...
- Който също е road movie, но почти непрогледно.
- Да. Ужасно ми хареса „Кълъмбъс”. Само бих го сгъстил в началото и бих го резнал накрая. От разните изгледани филми този, който мисля, че ще остане в мен дълго време, е „Всички градове на севера”. Обикновено не мога да гледам кино нормално, защото всичко преправям в главата си - и ми е доста мъчително. Но в този филм нищо не ми се искаше да пипна.
- Как попаднахте в конкурса на Ротердам?
- Селс агентите ни са го изпратили. Що се отнася до участието ми в конкурса, не гледам на киното като на състезание. Този момент за мен няма никакво значение. Смятам, че Ротердам е най-точният фестивал за моя филм. И Локарно. Само на тях двата излиза интересно кино – което ме вълнува и към което се стремя, което дори да не е перфектно и да е провал в някое отношение, се опитва да е по-различно, да се обажда с уникален глас, а не с повторения и с формули.
- Как намери удивителния Бари Коуган за ролята на Павел?
- Пробвах няколкостотин момчета на тази възраст в България. След това започнахме да работим с британска кастинг-режисьорка – пращаше ни проби на сцени. Така видях Бари. И от първата секунда за мен той беше Павел. Бари е съвсем различен от него в реалния живот и е от Дъблин – говореше с изключително тежък дъблински акцент. Нито за миг не се усъмних в него. Потръгна му. Сега играе една от главните роли при Кристъфър Ноулън, а също и в новия филм на Йоргос Лантимос, където си партнира с Никол Кидман и Колин Фарел.
- А на колко години е?
- На 23. В нашия филм беше на 22. Сега замина да снима с Уилям Дефо.
- Много ми хареса музиката във филма – адски пестелива и въздействаща.
- Те са на практика две пиеси, които се повтарят, но се възприемат различно, защото симбиозата между музика, сцена и картина е различна.
- Ти имаш опит в продуцирането, но Мила Войникова е дебютантка в сложна копродукция. Как се справихте?
- Захванахме се с доста амбициозен от продуцентска гледна точка проект. Толкова труден, че ме доведе до решението повече да не продуцирам – особено собствените си филми. Защото енергията, която вкарвам, за да се финансира, да се случи даден филм, всъщност трябва да я вкарвам в творческия процес. Отсега нататък смятам да работя по много по-различен начин – по отношение на подход, структура на времето, на всичко. За мен продуцентството е сътрудничество между продуцент и режисьор в създаването на сходна визия за филма, който трябва да се направи. Всичко друго са детайли и бюрократични глупости. Не желая повече да се вкарвам в копродукции. Искам да минимализирам мащаба на продукциите. Да работя с адски малко хора и да правя много различни филми. И не само поради финансови причини. Досега постоянно съм вкарвал собствени пари без шансове да се върнат – имал съм тая възможност, вече я нямам.
- „Аве” не приличаше много на български филм, но „И после светлина” – съвсем.
- От друга страна, понятието „български филм” се разширява. Една от причините е, че част от нас сме живели и сме се образовали навън. По принцип, в глобален аспект границите се размиват. Ето, филмът „Всички градове на света” е сниман в Сърбия, без диалози е, задкадровите монолози са на сръбски, но на мен ми говори на универсален киноезик. Още не съм гледал „Безбог” и нямам търпение да го видя, но Ралица Петрова е един от най-талантливите хора, с които животът ме е срещал. Смятам, че тя е безкрайно интересен и смел човек и имам огромни очаквания за филма. И от игралния дебют на Илиян Метев очаквам нещо. Българско кино ли са жанровите имитации на американското кино? Може би по отношение на продължаване на някаква традиция са „Урок” и „Слава” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, но и те вкарват нов момент и чувство за хумор. Много се смях на „Урок”.
- Тъжен смях.
- Доста труден е за постигане. Възхищавам им се и подкрепям подхода им – по един или друг начин, те ще направят филма си. Ако не можем да го направим за 500 хиляди, ще го направим за 50 хиляди. Що се отнася до мен, имам болезнена необходимост да осмислям света. Това не го казвам, за да драматизирам себе си или ситуацията, но не мога да живея иначе – дали ще се изразявам чрез кино, дали чрез фотография или текст, не мога да не правя това нещо. Важното е да рефлектираме върху света и да караме хората да се чувстват по-малко самотни. Иначе всички състезания и класации са безсмислени. Борбата е с мен самия – да бутам себе си до предела и да се надявам след това да направя нещо по-силно.
- Заедно с „Безбог” и „Христо”, филмът ти ще участва в конкурса на 21. София филм фест. Защо?
- За мен е изключително важно да се чувствам част от някаква съвкупна култура. Сигурен съм, че трите филма са съвсем различни, но те са нашето общуване. Чувствам се горд да съм част от тази кинокултура.
- Когато с теб се срещнахме преди шест години, вече се готвеше да напускаш Ню Йорк и да се местиш в Берлин. Сега си уж там, но като те следя във facebook, обикаляш света. Продължаваш да си същия номад.
- (смях) Всъщност се преместих в Берлин, за да съм по-наблизо и да огранича пътуванията. Но... Сега обаче се готвя за нов филм и трябва да се фокусирам върху сценария. И мисля да направя основния кастинг още на първи вариант на сценария. И в продължение на 7-8 месеца периодично да разиграваме сцени с актьорите на маса, преди да се стигне до снимки. Искам да се получи органична връзка между тях, да им дам отдих, в който да я забравят, но да остане част от тях. Когато чуя дори на маса собствения си текст, веднага усещам какво работи и какво – не. В „И после светлина”, поради суперниския бюджет, нямахме възможност да съберем актьорите, нямаше никакви предварителни репетиции. Актьорите идваха предишния ден и на другия започвахме снимки. Това много ми усложни работата. И, всъщност, избирането на „работи-не работи” се случваше в ужасно ограниченото снимачно време – заснехме филма за 25 дни, 7-8 от които в България (интериорите).
- Не мога да не ти задам въпроса откъде се взе този полилей на дървото?
- Сабина Христова, художничката, го измисли. Един ден изгуби в Антверпен да търси тоя полилей. Има и доста други елементи, които тя вкара. Не са толкова забележими, но са важни във филма.
- А Мароко, където ти беше наскоро, има ли връзка с новия ти филм?
- Не. Действието му се развива в България. Разказва за разведена майка със син гей в Монтана. Той е тормозен от дете. И тя решава, че ще направи всичко възможно, за да се преместят в София. (Бел. а. Проектът „Нощи и дни” бе награден наскоро на Торино Филм Лаб.)
 
Разговаря Геновева Димитрова
31 януари 2017 г.
Ротердам
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”