Български  |  English

Национализъм, национализъм...
плюс икономика

 
Румен Аврамов. Икономика на „Възродителния процес”, Център за академични изследвания, София, 2016
 
759 страници за извратените политически фантазии и насилието, за безсилието, страха и страданието, за икономическите шокове. Това е третото изследване от триптиха на Румен Аврамов.
Имаме брилянтен академичен труд, изследване-дисекция на държавните политики към турците и мюсюлманите в България. На много висока цена за всички.  
Заглавието и предложеното съдържание са донякъде подвеждащи. Предполагат изследване и анализ само на „Възродителния процес” и неговите икономически измерения през 1984-1989 г. Всъщност, изследователският метод на Аврамов не би допуснал подобно нещо. Ученият Аврамов е така прецизен и безкомпромисен в академичните си намерения, че е направил детайлни ретроспекции, за да проследи цялостната политика на България от Освобождението до днес към турците и мюсюлманите. Прави естествени връзки с репресиите и по отношение на другите малцинствени общности в началото на ХХ и през 40-те години.
Разбира се, научният интерес на Аврамов е фокусиран върху формите и детайлите на предизвикания стопанския хаос, на монетарния шок, на депресията в банковата система, сривовете в управлението на дълга и бюджета. За икономиста историк е предизвикателство в по-широките рамки на предходните си изследвания да установи, че подбудите за насилствената политика през 1984-1989 г. не са мотивирани икономически (както до голяма степен е в случая с поморийските гърци и евреите), а са подвластни единствено на някаква зловеща политическа антилогика. Тя съответно е несъобразена с каквито и да било стопански, монетарни и пазарни правила, което води и до пълния й провал, до въвеждането на елементи на военен комунизъм и развихрянето на непознати дотогава икономически пробойни, съпътствани със спекула, корупция и мародерство.
Приносът на книгата е многопрофилен, комплексен.
Първи принос: от академична гледна точка, това е най-пълното събиране и интерпретиране на архиви и данни, структурирани прецизно, коментирани немилостиво, което сме имали досега.
През 80-те и началото на 90-те години, когато неформалните групи подготвяха декларации и просветителско-политически текстове за „Възродителния процес” и в защита на турците и мюсюлманите, бяха въведени необходими клишета, като авантюристична политика, престъпни замисъл и действия, с особен обвинителен акцент върху „непоследователната политика” на държавата към малцинствата. Румен Аврамов подрежда със своя характерен перфекционизъм всичко и се оказва, че няма по-последователна държавна политика в България от тази, насочена към, или по-скоро срещу, малцинствата. Поразителна е управленската приемственост независимо от годините, правителствата, режимите, формата на управление. Онова, което сме възприемали като непоследователност, е всъщност системно апробиране на нови и нови варианти за асимилация, заличаване на памет, унищожаване на култура, поддържане на социално неравенство. А когато всички опити се провалят, се стига до „окончателно решение”, което в случая с турците и помаците е изселване, разселване, мародерства, затвор и щети от всякакъв вид. Читателят остава с усещането, че различните режими са се състезавали кой ще е по-добър в асимилационните опити.
Пример е докладът на Дирекцията на полицията от октомври 1934 г., който признава: „ние не можем да си правим илюзията, че някога ще претопим живущите в страната турци и ще ги направим българи”. Стратегическото заключение е, че „би трябвало да направим всичко възможно турците да тънат в невежество, културният им уровен да е колкото се може по-нисък, а в материално-икономическо отношение да не им се позволява да стъпят здраво на краката си…”[1]. Това е вариантът през 30-те години. Това е и вероятната причина, както се вижда от таблиците в книгата, в периода от 1934 до 1943 г. да се изселят или да бъдат подтикнати към емиграция около 62 хиляди души.[2]
По-назад във времето, през 20-те, се приема вариант за „окончателно решаване” на въпроса чрез „принципа на свободното изселване”, което води до емигрирането между 1924 и 1934 г. на 166 485 наши съграждани турци.[3] Не малко от тях са били жертви на спекуланти от двете страни на границата и са оставали без нищо, за да започнат от нулата, тук или пък там. Има записани интервюта с респонденти, които са били деца при тези опити за изселване в края на 20-те, и е запазена паметта им за ограбването.[4]
Около 50 години след „реалистичната” докладна от 1934 г., управляващите от Политбюро и ЦК предприемат грандиозното мероприятие по заличаване на турците и мюсюлманите като част от българската нация чрез подмяна на етническата им самоличност, изтръгване на религиозната идентичност и чрез прогонване.
Авторът използва максимален брой източници от архивните фондове на БКП и МВР, на ЦДА, а също и от архивите на основните държавни и стопански институции. Той се позовава добросъвестно и на съществуващите резултати от теренните антропологични изследвания, но на практика ги обогатява изненадващо чрез архивите, които е проучил. На няколко места в изследването се чуват гласовете на самите субекти, на онези, които са подложени на натиск, на насилие в подготовката да бъдат изселени. От архивите на МВР, чрез колекция от прихванати писма към близките в Турция, чрез разкази на потърпевши, както и чрез нещо, което е наречено официално „сведение” или „доброволно сведение”, се чува измъченият разказ на турците и на помаците от различните кампании през годините.[5]
Трудът на Румен Аврамов може без съмнение да се приеме като фундаментално академично постижение в областта на хуманитаристиката и стопанската история.
Вторият принос е към историографиите на страните от Югоизточна Европа. Всички балкански страни са изпробвали варианти на терор, асимилации и депортации до директно изтребване на своите различни малцинства – Турция, Гърция, Сърбия, Хърватия, Словения, Македония и т.н.
Благодарение на изследването на Румен Аврамов, българската историография става първата и единствената засега, която е събрала, подредила и коментирала обективно собствения български перфиден опит в асимилационните политики, в изселването, прогонването, редуцирането на големи човешки маси от малцинствените общности.
Специално внимание изискват стресиращите таблици 8 и 9, например, където намерението за вътрешно разселване е наречено цинично „планомерно разпределение на трудовите ресурси“, докато на закритите заседания бруталността е свободна, за да обсъжда „разсредоточаването на това население”.[6] Според петилетните планове, за периода 1986-1990 г. е предвидено „пренасочване“ на 45 300, а до 2000 г.- на 180 000 души от окръзите с турско население при насрещно заселване от „български“ райони. Движението е описвано по „изпращащи” и „приемащи” окръзи, съществува „план” и „изпълнение”[7]. Формално се акцентира върху прилагането на икономически стимули, но никой във върхушката не крие, че става дума за политическа задача, която ще се преследва с всички налични силови методи.
Към това безпрецедентно замислено разместване на големи групи от хора трябва да добавим паралелните действия на репресивните органи, които системно „изолират” в затворите и в Белене, депортират отделни личности (най-често политически затворници, които са излежали присъдите си) и семействата им от родните домове, градове и села. Практиката е да бъдат интернирани в различни „български” краища на страната поради съмнения, че са политически радикални и потенциални неформални лидери на организирана съпротива срещу „Възродителния процес”.[8]
Книгата на Румен Аврамов е едно сериозно академично предизвикателство за останалите балкански историографии.
Третият принос е гражданският. Румен Аврамов винаги подхваща изследователски теми, които са нелицеприятни до ужасяващи и които, разбира се, въпреки високия стил на писане, не печелят симпатиите и интереса на широката публика.
Той нарича последните две глави от книгата си Отклонение І и Отклонение ІІ, защото в тях няма числа, проценти и таблици, а чисто човешки и граждански потрес от опитите да се заличи паметта на 10-12% от населението на България и да се превърнат в преки и косвени съучастници останалите 90%. И прави скептични до напълно песимистични прогнози за бъдещето, обвързани с дестабилизацията на съвременната политика в глобален мащаб и паденията на политическата система и морал на национално ниво. Икономиката е компрометирана изначално.
Всъщност, напразно се е опитал да се изолира като хуманна личност само в двете Отклонения, защото на всяка страница в книгата му, сред числата, процентите, докладите и постановленията, се среща неговият непримирим и осъдителен коментар. Понякога с едно саркастично изречение, напомняне или сравнение. Затова четете внимателно, включително и под черта.
Неговият текст, в крайна сметка, е едно обобщаващо и пълноценно извинение към нашите сънародници турци и помаци, което никога не бе направено от политиците, като изключим няколко неискрени и жалки парламентарни речи, неубедителни политически декларации и една безвкусна целувка на площада.
Аврамов размишлява горчиво, но безмилостно за вината, която разпростира върху всички, които са останали в позицията на странични свидетели. И заключава, че този исторически епизод няма как да бъде използван за колективна национална терапия, както това става в течение на десетилетия с оцеляването на българските евреи.[9]
Четвъртият принос е донякъде свързан с предходните три и го наричам морално-правен. Защото, благодарение на огромното творческо усилие и талант на Румен Аврамов, имаме събрано, подредено и анализирано основното от политиките на българските държавни институции и на партийните елити към малцинствата. Тази книга звучи като пледоария срещу управляващата класа, независимо от режима на управление. Авторът не спестява конкретните имена на хората, които са замислили и привели в изпълнение „Възродителния процес” през 1984-1989 г. и преди това. Чрез архивите и изготвените от него икономически анализи Аврамов посочва преките виновници за огромните икономически и политически щети, нанесени на българската нация и на българската държава. Онова, което в България вече 28 години не пожелаха да направят следствието, прокуратурата и съдът, нито пък политиците, го направи ученият Аврамов, с което защити и честта на академичната общност, защото напомни, че не сме съвсем безопасни.
Връзките, които изгражда Румен Аврамов между икономическите аспекти на „Възродителния процес” и разпада на плановия стопански ред, възкресяването на позабравените механизми на военния комунизъм в последните години на режима до стопанската култура (на грабителство и дива пазарна икономика), която наследяваме след 1989 г., всъщност са директно обвинение срещу причинителите на разрухата. Същевременно те внасят яснота дори за по-широката читателска публика какво ни се случи по време на прехода - за последиците днес и за потенциалните третични трусове в бъдеще.
Единственото, което може да вдъхне нотки на оптимизъм у читателя, е, че чрез свидетелствата на архивите и коментарите на автора, се долавя усещането за големия провал, за паниката и страха сред извършителите, че са захванали нещо опасно и абсурдно, от което няма лесно измъкване. Не успяха в нищо от социалното си инженерство: не заличиха идентичност – укрепиха я, не затриха писмената и устната памет – направиха я по-силна, не доведоха до нищета 10-те процента от населението, а го направиха икономически по-приспособимо и гъвкаво, но и политически по-смело. Всички обаче плащаме и до днес цената на една разрушена тогава и консумирана вече 28 години съмнителна икономика, както и горчивата реалност на едно напълно атомизирано общество, което няма сили за съпротива.
Най-важното е, че не успяха да ни доведат до непоносимост, за да проливаме кръвта си. Разговорите с прогонените в Турция години наред завършват с различни вариации на прошката и съчувствието: „Ние си стъпихме на краката, но вие как ще се справите, дано да е скоро, да успеете”. Всъщност, великодушните в тази мрачна история са нашите съграждани турците, които нито за миг не ни упрекнаха. Те усещаха и ни помагаха, въпреки тежестта на вината, и ние да чувстваме същото съпричастие, както общите деца в едно насилническо семейство: прогонените градят живота си отново, но каква ще е съдбата на останалите у дома?
Само в кратки исторически отрязъци от време сме имали покой в нашите общи зони на съвместимост и винаги, въпреки политическата класа. Сега отново сме тревожни за съдбата на нашите прогонени, когато в Турция цари авторитарно управление с неясно бъдеще. Живели сме го неведнъж тук, а според прогнозите на Румен Аврамов, възможно е да го преживеем отново: „И ако това се случи, икономиката пак би била блед мотив в отключването на драматични обстоятелства, свързано с по-мощните, слепи и диви социални импулси на национализма”.[10]


[1] Румен Аврамов, Икономика на „Възродителния процес”, Център за академични изследвания, София, 2016, с.31
[2] Пак там, с.692
[3] Пак там, с. 29 и 692
[4] Историята, населена с хора. Българското общество през втората половина на ХХ век. І-ІІ.Интервюта, Гутенберг, София, 2005-2006 и личен архив на А.Ж.
[5] Румен Аврамов, с.97-101 и на други места в текста
[6] Пак там, с.223-228
[7] Пак там, с.705-707
[8] Зейнеп Зафер, Вихрен Чернокожев. Когато ми отнеха името, Антология, София, 2015; Историята населена с хора. Българското общество през втората половина на ХХ век. І-ІІ.Интервюта, Гутенберг, София, 2005-2006 и личен архив на А.Ж.
[9] Пак там, с.10
[10] Пак там, с.687
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”