Български  |  English

Любовта е нещо друго

 

Божана Апостолова. „Нощта е също слънце”. Жанет 45, 2017
В новия роман на Божана Апостолова „Нощта е също слънце“ има един момент, в който героинята му Силвия се взира в чуждите прозорци и си представя как хората зад тях живеят оня живот, какъвто си мислим, че трябва да бъде, имат оная любов, която ни се представя за едва ли не задължителна, само ние сме кутсузлиите, дето все се разминаваме с тази любов и този живот. Романът на Апостолова обаче разказва за едно такова разминаване като може би истината и за едното, и за другото. Сдържано, трезво, без патетика, почти безакцентно, той показва как животът се изнизва по пътища, които не можем да контролираме, а и да разбираме... просто разказът преминава през нас, за да продължи без нас, както финалът на романа с дистанцирана безапелационност констатира. Разказът свършва не защото е постигнал разрешение, заключение, форма, някакъв времеви гещалт, а просто защото оттук нататък ще се отнася до други, т.е. той всъщност не е свършил, ще продължи, но с други. Затова той не свършва, а просто спира.
Този подход към една любовна история – защото романът е любовна история, особена, каквито са всички запомнящи се любовни истории, поне в литературата – е забележителен по две причини. Преди всичко, той е твърде нехарактерен за досегашното белетристично писане на Божана и предлага важен обрат в стила й. В „Делнична библия“ силата на прозата й беше в анекдотичното, в ярките, често пъти комични или покъртителни кондензирани мини истории. В „Кръстопът без пътища“, който шокира мнозина с бруталността на езика си, силата беше в откровеното оголване на една женска фантазматика (нищо общо със сантименталността на чиклита, но също и със стилизациите на „женското писане“), проявяваща се както в отношенията между персонажите, така и в халюцинаторния финал. И в двата случая обаче Апостолова не беше опитвала да се въздържи от онова, което обича да прави от телевизионния екран – да поучава и с публицистична страст да клейми и да пледира. Това бива по телевизията, социален ефект има, зрителите го обичат. В един роман обаче това е проблем и при Апостолова това е проблем на желанието й да се хареса на две публики – на широката, не много склонна да чете, която тя иска да спечели за „духовността“, и на тясната, чиито критерии тя съвсем отблизко познава, тъй като, рано или късно, всеки от тази тясна среда е публикувал или ще публикува в нейното издателство.
В „Нощта е също слънце“ назидателността е почти изчезнала и проблемът с двете публики е решен до степен да спечели и двете. Вместо да громи и призовава, романът безхитростно показва как героите са влачени както от историческите промени, за които разбираме тъкмо през ефекта им върху човешките съдби, така и от онова, което героите не могат да разберат в самите себе си. Ако трябва да търся аналог за този поток, чието движение и посока твърде малко се влияят от ръкомаханията на давещите се в него, това би бил неореализмът. И това е вторият и по-важен аспект на успеха на романа. Той разказва една съвременна история, без да прибягва до популистки лакардии. Това е трудно днес. Реализмът е станал труден – говоря не само за България и не само за изкуството на словото – защото реалността, която живеем, е станала неразбираема. Социалните мрежи й реагират епидермално, но в дълбочина тя се изплъзва със своите непроницаеми технологически и социални метаморфози. Ето защо успешните романи от последните години са или исторически, или по един или друг начин фантастични, или и двете заедно.
В тази ситуация „Нощта е също слънце“ показва път. Отвъд драмите на мутри, новобогаташи, манекенки, побоища, стрелби и прочее сюжети, почерпени от обикнатите от медиите криминални хроники, но и отвъд потопа от нарцистична изповедност, романът успява да се докосне до пресичането на обикновените човешки съществувания с едрите социални процеси. Това той прави, както вече казах, през една любовна история. Тази любовна история като че ли не е днешната любовна история, тъй като не попада в двете централни за днешните ни клишета призми – на секса и на грижата за децата. Секс има, но той се случва извън влюбената двойка. Дете има, но почти не е ясно как се пръква; порастването му също остава извън особената, мъчителна, но и неразрушима свързаност-в-раздяла на родителите му. Любовта, иначе казано, се оказва трансцендентна.
Тази трансцендентност е медикализирана: ето един нюанс, привнесен от съвременните ни нагласи. От друга страна, подхвърля се идеята за карма, прераждания и пр. – още един съвременен, „ню ейдж“ аспект, върху който, за щастие, не се настоява много, но затова пък прибавя обикнатия от романтиците ореол на инцеста, осъществен или не, между брат и сестра. Така или иначе, това е любов отвъд нормите, отвъд секса и отвъд семейството като „основна клетка на обществото“; и това я прави неприпознато от епохата ни жилаво разклонение на онези големи любовни истории, които бележат началото на новата европейска цивилизация – историите под знака на Тристан и Изолда, на Беатриче, на Лаура, на Елоиза и Абелар. С тази разлика, че – въпреки Асен и неговата живопис, въпреки измерението на естетическото - липсва оня език и високия свод на една невъзможна днес идеализация. Липсва, разбира се, стълбицата към благодатта. Липсва, следователно, трансцедентното като форма на осъществяване. Иначе казано, това е ущърбена трансцендентност, невъзможна, неосъществена трансцендентост. Но във всичко това тя упорства, устоява, отказва да бъде заменена с нещо осъществимо, т.е. осъществява се. Любовта е нещо друго, настоява „Нощта е също слънце“.
Най-успешен е стилът на романа в една изчистена и лаконична фактичност, оцветявана от редки и внезапни метафори. Възклицателните знаци са малко и ако бяха още по-малко, щеше да бъде още по-добре. За Божана Апостолова е трудно да се пише, тъй като комплексната й фигура на писателка, мощна издателка и публичен ритор – а също, бих добавила, на общителна, забавна и щедро раздаваща се приятелка - я поставя в полето на едно двойно лицемерие. От една страна, предвидимо, лицемерието на ласкателството. От другата страна обаче е другото лицемерие, което няма да се наеме с публична оценка, тъй като би си уронило престижа с риска да попадне в графата на първото лицемерие. Остава опцията да се чете и да се говори, доколкото ни стигат силите, честно за прочетеното. Дължим го на авторката, на читателите й и, в крайна сметка, на литературата като такава.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”