Български  |  English

Солиден базов лагер

 

„Богът на касапницата“ от Ясмина Реза, превод Снежина Русинова-Здравкова, режисьор Антон Угринов, сценография и костюми Никола Тороманов, музика Калин Николов. В ролите: Александра Василева, Радена Вълканова, Владимир Карамазов, Юлиан Вергов. Народен театър „Иван Вазов“.
Имал съм случаи, включително през този сезон, да пиша за един вид театър, от който носителите на много висока театрална култура обикновено се дистанцират. Правя го отново, защото мисля, че имаме пред себе си висок негов образец.
В успешните си варианти тази театрална форма се основава върху психологически изграждан екзистенциален разказ. Той тръгва от всекидневни баналности, за да извади на показ фундаментални житейски проблеми, възходи и бездни на човешкото. Наистина, тук не се залагат и не се очакват шеметни артистични висоти. Когато обаче всичко е изградено добре, то успява да ангажира зрителите: масово и активно. Заедно с това се дава възможност на режисьорите и актьорите да проверяват потенциала си, да експериментират с него и да го разширяват.
Позволявам си да определям този тип театралност като „базов лагер“. Сиреч, като височината, върху която катерачите се аклиматизират за похода към върха. Мястото не е за подценяване. Само за статистиката: базовият лагер на Еверест е на 5364 метра. Без устояването и укрепването в него, пътят е безалтернативно надолу. Отнася се и за театралния път: пътя на добрия вкус, истинското можене и същинските критерии. Сега думата ми е за „Богът на касапницата“ в Народния театър.
„Le Dieu du Carnage“ на Ясмина Реза се вписва в характерните за авторката обеми, но е един от най-успешните й опити. Представен за първи път през декември 2006 г. в Цюрих, текстът предизвиква епидемен сценичен интерес, а през 2011 г. излиза филмът на Роман Полански „Касапницата“ по авторска адаптация на пиесата. В българската театрална действителност тази е поне третата нейна постановка.
Историята, както си му е ред, тръгва от нещо елементарно. Едно 11-годишно момче е здравата натупано от свой връстник. Следвайки конвенцията, родителите на побойника (Анет и Ален Рей – Василева и Карамазов) посещават семейството на „жертвата“ (Вероник и Мишел Улие – Вълканова и Вергов), за да поднесат своите извинения и да обсъдят ситуацията. Постепенно социално култивираната коректност се разклаща и дава път на избиващи комплекси и неудовлетворения, самовлюбеност и замозагубеност, незачитане и унизяване на другия, агресия и жестокост: все съставки от „коктейла Молотов“, привично наричан „човек“.
Обичайно и с право, този вид театър се определя като актьорски. Подценяването на режисьорския дял от процеса би било обаче пагубно. Тук случаят не е такъв. Вижда се чистото извеждане на общото действие и на отделните траектории от страна на Антон Угринов, без залитане към опростявания или излишни натрупвания. Трябва да се забележи и съвестната работа на Никола Тороманов (сценография и костюми) и Калин Николов (музикална картина), благодарение на която се осъществява изпълването на обемите: както на сценичната среда, така и на текстовата съдържателност.
Работата на актьорите е най-решаващото тук. Чест прави и на четиримата, че опитват да се движат извън привично очакваното от тях. Юлиян Вергов ми се видя доста органичен, доста успешен в желанието си да бъде актьорски честен. Но близо до него е и Владимир Карамазов, ако се изключат малкото и кратки моменти на сценичен „отдих“. Все в този ключ Александра Василева тръгва с уж предвидима нервозност, за да навлезе в нюансирани емоционални територии, докато Радена Вълканова, обратно, напуска началната си „добра темперираност“ и отива към едно доминантно кресчендо.
Тези наблюдения са обаче не твърде съществени. Подобен спектакъл няма как да се получи, ако на сцената не действа във висока степен равностоен и добре координиран екип, вкарал в хармония както вертикалните, така и хоризонталните връзки на действието. Това е постигнато на достатъчно високо ниво; същественото е именно то.
Не са необходими пророчески дарби, за да се предвиди, че постановката ще се радва на дълъг живот. „Богът на касапницата“ в Народния театър е добър модел за извеждане на обсъдения в началото тип театралност. Представлението отвежда на много високо средно равнище, което ще се окаже за едни върховно, а за други би заработило като солиден базов лагер. То дава възможност на всеки театрален вкус (с изключение на просташкия) да открие в него позитивни измерения. Каквито и колкото да са те, собствено театралният зрител няма да излезе от залата с усет, че си е пропилял вечерта. Тъкмо напротив.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”