Български  |  English

Мартенски музикални дни - I

Музика в сегашно време

 
На 10 март започна фестивалът „Мартенски музикални дни” в Русе. Неведнъж съм подчертавала, че в този град държат да създадат (и го правят) атмосферата на празника. Афиши на фестивала по най-различни, открити за потенциалната публика, локации – хотели, ресторанти, магазини, отворени градски пространства. Погледът нееднократно е привлечен от логото на фестивала, имената от афиша провокират, интригуват, привличат. Центърът на града зазвучава като хомогенно пространство за класическа музикална култура, изпълва се с музиканти от различни поколения. Приятелският кръг на форума се разширява, всяко издание включва нови имена с естетически идеи, които добавят към принадената стойност на събитието.
Така на концерта-откриване на фестивала се запознахме с изкуството на китайския диригент Лио Куокман, гост на Софийската филхармония. Със знакова пиеса започна концертът – Дивертименто за оркестър на Константин Илиев, написана през 1949 г. - време на „Буря и натиск” за съвсем младия (24-25 годишен) композитор и диригент. И с тази пиеса заявява пътя си – да преобръща традицията, полагайки в нейното ложе звуци-пробойни в стандартния оркестров език; нахлува и „жаргонът Стравински”. Добре артикулирани, „шокиращи” фанфари в напористото движение на първата част – Sinfonia, създадоха контраста с дългите линии на арията, в които оркестровото пиано влезе в ролята на открояващ се тембър, за да се заяви категорично в буре-играта. А тя завършва/прекъсва внезапно, за да насочи към различната звукова дисциплина на сарабандата. Тук липсваше нюансиране от духачите в оркестъра, което бе компенсирано интелигентно от пианото в ръцете на Стефан Врачев, във финалната част „подкрепен” от ясния щрих на струнните и успешния завършек през умиротворителни тромпети.
В дебютният прочит на Първия концерт от Прокофиев известният ни цигулар Светлин Русев демонстрира неограничен звуков и тембров ресурс в изпълнението си. Не само омагьосващата лирика на въвеждащата тема на първа част бе впечатляващо пресъздадена от Русев, на когото са присъщи мекотата, елегантността и фината динамика на фразата, но тук той прикова вниманието с фантастичните преходи в разнообразното „слово” на цигулката - впечатляващ колорит във всеки регистър, контрастиращи късове виртуозност с драстична трансформация на звука, някъде стигаща и до идеята за деформация спрямо началната лирична безбрежност. Русев бе категоричен в целите си, изобретателен в подхода си, силно въздействащ с гъвкавостта си във внезапните темброви превъплъщения, с които просто извая формата, със сериозната партньорска подкрепа на диригент и оркестър. На бис изсвири страхотно Рапсодията на Петър Христосков в дните, когато се отбелязват 100 години от рождението на големия български цигулар, композитор и педагог.
Очаквах Втората Скрябинова симфония, която звучи извънредно рядко. Този могъщ тонов масив изисква способност за изграждане на своеобразен монумент, в който петте части са тематически свързани, като ядрото на цялата драматургична концепция на творбата е заложено в първата част. Недостатъчни се оказаха усилията на диригента да надмогне „специфичната” инструментална естетика на оркестъра, въпреки че лайттемите бяха релефни, имаше отделни убедителни „петна” в музикалното развитие, в изобразяването на „птичия концерт” във втората и третата част, в маркиране на екстатичното... Хипертрофираният, груб звук в кулминациите, както и недостатъчната интензивност и чистота на инструменталното присъствие в оркестъра бяха „препъни камък” в реализирането на диригентската визия за творбата.
В зоната на елитната камерност бе концертът на фантастичния Струнен квартет „Фрош” в състав: Негина Стоянова и Петя Димитрова – цигулки, Мария Вълчанова-Любенова – виола и Виктор Трайков – виолончело. Това е вече ансамбъл, съизмерим с всеки друг известен състав от страните с „музикална демокрация”. Няма да вкарвам тук сюжета за извънредно тежките, направо героични условия, при които са се изградили, работейки на други места, но ми се иска да помечтая, че институции, които съобщават, че произвеждат култура, могат да ги приемат като свои. Имам предвид БНР, а защо не и БНТ, може да бъде фондация, галерия, музей, културен дом, община и всяка една организация, която има ръководител с по-просторен, по-мащабен мисловен капацитет.
Разтърсващо бе изпълнен Осмият квартет на Шостакович. В текста му се откроиха толкова допълнителни значения! Още неочаквани прозрения! Всъщност, идеите на прочита са една от най-силните страни на четиримата, като изключим изпипания до блясък инструментализъм. Модерна визия за ансамблов звук, детайлна работа във формирането на звуковата картина от четирите цвята и комбинацията между тях, силна в метаморфозите си, стигаща до мистичност изразност. Съвсем различен бе словоохотливият Втори квартет на аржентинеца Алберто Хинастера (1916-1983), вгледан в квартетите на Барток. Творбата ми напомни една мисъл на сънародника му Борхес, че избираме класиците си като някакъв вид противоотрова, като някакъв начин да поправим недостатъците си.
Извън този контекст бе световната премиера на квартетната пиеса от Драгомир Йосифов “...van”. Заглавието показва/подсказва вглеждане във великия предшественик Бетовен “без предходници и последствия; изолиран, но и опазен в недъга си.” (Др.Й.). Много сериозно се приема осемминутната композиция на Йосифов; тя болезнено осезаемо те вкарва в сюжет, в който един самотник пише своята музика през откроените, увеличени като от лупа звукови „многоточия” от тоновия товар, изтръгнат от душата на друг самотник. Предпочетени тоналности, ритмични фигури, мигове от мотиви-формули минават сякаш през призмата на инструментален почерк, в който не случайно доминира флажолетна призрачност, натрапчиво е усещането за иреалност. Звукови сенки от вечността получават различна плътност, фактура, маса, изображение, мяркат се или се предугаждат във филигранно изписания текст на творбата. Не само самият звук, дори идеята за звук тук се улавя, дописва се... създава смисъл, възбужда въображението, нагнетява тишината (не случайни са дългите паузи-размисли), внушава... абсолют. След пет години мълчание, композиторът продължава специфичния си творчески ракурс с лаконизъм на текста, филигранност на фактурата, завършеност на формата (сам отбелязва в програмата, че пиесата е недовършена, но подходът му към Бетовен per se се „изказва” в поредицата звукови раковини, в която точката често се подразбира.)
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”