Български  |  English

Очарованието на приказката

 

"Лили и вълшебното бисерче" – музикален спектакъл за деца от Любомир Денев по приказката на Валери Петров "Пук!". Диригент Любомир Денев, режисьор Анри Кулев, сценография Анастас Янакиев, костюми Марта Миронска, пластика Маша Илиева, с участието на детски хор „Пим-пам“ с ръководител Магдалена Немцу и диригент Ирена Христова и със специалното участие на балетна школа „Маша Илиева”, хореограф Татяна Андонова. Участват: Белослава Костадинова, Александър Георгиев, Красимир Динев, Рада Тотева, Благовеста Мекки-Цветкова, Илия Илиев, Кръстан Кръстанов, Сандра Петрова, Цветан Цветков, Георги Джанов, Ованес Каспарян, Стоян Балабанов, Стефан Димитров, Стоил Георгиев. Премиера на 25 февруари 2017г., Софийска опера и балет.
 
Спомням си приказките по телефона срещу 5 стотинки, често ги сушах у дома преди училище и от всякакви улични автомати. Тогава рядко някой отказваше да даде стотинки за приказка. Обичах да претършувам шкафовете за забравени дребни монети, за да имам безброй шансове за приказки. Простете спомените, но вечността на „приказка” е в парадоксалната истина, че е винаги дълбоко личен разказ, като че само за теб. В тях прозират не просто най-дълбоките архетипове и символични съдържания, отбелязващи психологически инициации на съзряване, но се превръщат в начин на самоосъзнаване.
Залети от всевъзможни разкази, все още се нуждаем от приказки. Големият наратив, разпаднат до случката, куриоза или неспирните реки от новинарски събития, дразни, затормозява, но най-вече не удовлетворява. Докато приказката все още примамва, услажда битието и успява да увлече най-трудната аудитория, децата. Сладостта на словото все още си пробива път към сърцата им. Вече не се разказват приказки по телефона, но пък сега смартфоните правят празника на анимацията достъпен навред. Но защо още е нужна приказката – навярно понеже е някакво меко откровение за истината, което детето постига чрез себе си, чрез своя опит за саморазпознаване. В изкуството и фантазията на приказките е вложена изключително дълбока мъдрост, която притежава силата да събуди децата от съня на обикновеното ежедневие. В тях са скрити и целебни сили. Най-важното въздействие, което оказват, е, че стимулират усещането за човека като същество в процес на развитие, на борба, на метаморфози. А зад всички противоположни сили на великани и джуджета, магьосници и демони стои добрият свят на истинската човешка природа., пише австрийският поет Фредерик Хибел.
Геният на Валери Петров не просто обича приказката, но в нея намира най-благодатно поле за вечната истина на своята детински откровена и простичка мъдрост. Съвършен израз на неговото дарование е като че ли „Пук”, петата история от книгата „Пет приказки”, посветени едновременно на дребосъците и на техните родители. Тук са „Меко казано”, „Бяла приказка”, „Копче за сън” и „В лунната стая”. Гениалността на Валери Петров и неговият „Пук” лежи не във факта, че използва оригинално мотива на Джани Родари и превръща една реалия от близкото минало в приказна условност - веднъж, за да актуализира приказното, и втори път, да опоетизира делничното, не е и в езика, заговарящ простичко за най-голямото, нито в способността за изнамиране на ярки и релефно очертани персонажи, а в дълбокото прозрение, че разликата между приказка и история е в необичайността на емоционалния трепет, в живостта на обичайното, което, учуднено от погледа, става вълшебно – наситено със смисъл и неочакван чар, че приказното е винаги тук и може да се преживее и дори докосне.
Никак не изглежда лесна задачата да се направи музикален спектакъл по тази изключително богата на образи приказка. Театралността й е възможна в много посоки и заради визуалните възможности, и поради драматичната динамика, но „акустиката” й предполага особен непретенциозен финес, изящна ненатрапчивост, деликатност и проникновена психологическа емпатия, съчетана с някаква безхитростна свежест. На голямата сцена в Софийската опера режисьорът Анри Кулев се е справил завидно с всички предизвикателства на текста, пресъздавайки отново света на „Пук”, който само преди година и половина превърна в първия български пълнометражен анимационен филм от три десетилетия насам.
Кулев визуално мощно разгръща въображението си, осъзнавайки добре разликата в методите на изкуствата. Музиката отново е дело на небезизвестния композитор Любомир Денев, който дописва няколко номера специално за инсценировката. Спектакълът е събитие, зрителната зала е препълнена до последния балкон. Представлението върви в темпо, няма излишни дължини и приключва за не повече от час и петнайсетина минути, точно малко преди на децата в салона да им стане скучно. Зрелището е великолепно, рядко на наша сцена съм наблюдавал толкова добре координиран сценичен свят, произведен от класически рисуван декор в три части, представляващ ярко жълт плаж с пъстри чадъри и хора, в средата море, ту обедно плътно зелено с играещи отблясъци на вълни, електронно създадени, ту утринно светло синьо; и най-отгоре - дълбок хоризонт с пухкаво безгрижен облак и носещи се в ефира бели чайки... И яркочервена телефонна кабина, дълбоководна риба-рейс, медуза-люлка; и несекваща мултимедийна проекция на игра на вода, морска анимация на дъно, скали, пясък, риби, раци, скариди, медузи, водорасли, корали, камъни, облени в лъчи, и пъстроцветни разцъфнали актинии, и всякакво друго причудливо морско население – всичко с вкус и мяра, прецизно, по детски свежо, реалистично, но и същевременно приказно – великолепно сценографско постижение на Анастас Янакиев. Не по-малко детайлна е работата на костюмографа Марта Миронска. Предизвикващи симпатия са остроумните пролетно зелени Морски кончета и гневно-червените самураи от групата на алените Раци, виолетово хищният Октопод и седефено сияйната Мида. Сполучливата пластика на Маша Илиева подчертава образите, а няколкото ненатрапчиви миниатюрни танцови диветисмента от па де сикс на морски звездички и актинии в изпълнения на малки момиченца от нейната школа, както и триото цветни медузи, бързите диагонали от по-големи момиченца в пачки-бисерчета създават много ведра атмосфера.
Много е важно културата ни да произвежда актуални духовни продукти, които да отразяват духа на времето и мисленето на българина от първата половина на ХХІ век. Всяка самоуважаваща се нация съхранява образците от миналото, но и създава нови. При нас по отношение на високата оперно-симфонична култура не само, че събитията от изминалите три десетилетия се броят на пръсти, но и произведенията са анахронични, с епигонски характер и крайно несполучливо сценично битие. Тук мога да посоча балета по Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт" на Георги Минчев с либретист и хореограф Даниел Визнер в далечната 1998 и операта на Александър Йосифов „Съдба за двама” от 2002 г. за екзотичната любов между българка и японец с премиера, осъществена от Софийската опера, балета му „Снежанка и седемте джуджета“ от 1997, а също поставения в 2016 в Русе мюзикъл "Сантиментално пътешествие" на Георги Костов от 2005 г. Проблемът е, че след век ще е смущаващо колко нелеп е обликът на собствената българска продукция на фона на световните тенденции. Преди две години имах възможност да посетя един от не особено големите оперни театри на Полша - Театър Велки „Станислав Монюшко” в Познан, в неговия бюджет са заложени поръчката и инсценировката на ново полско заглавие всяка година. Прекрасно е, че в лицето на Пламен Карталов има стремеж към поддържането на български репертоар в първия ни оперен театър, но всеки път изводите, които изричаме насаме и с неудобство след българско заглавие, са колко недошлайфана е структурата му, колко музикалните номера са с епигонски привкус, колко фолклорно стой оригиналниченето и местния колорит или колко са провалени идеите заради тяга към монументализъм и безсмислена героика. Разбира се, това не се отнася до шепата безспорни шедьоври на Парашкев Хаджиев, Любомир Пипков, Симеон Пиронков или на Марин Големинов, но къде е новото поколение?!
"Лили и вълшебното бисерче" на Любомир Денев не е заявен като мюзикъл, а като многожанрова опера, но по експресия, стил и похвати се доближава именно до жанра на мюзикъла. Разбира се, законът на сцената е различен от този за музиката в анимационното кино и Денев добре разбира това. Затова, освен няколкото нови номера, прави и преоркестрация – джаз дръм секция, дървени и медни духови и малък щрайх. Конструкцията е семпла, състои се от кратка, устремно бодра увертюра и серия от петнадесетина малки музикални номера, най-вече на песенна основа, прекъсвани от сценичен диалог и редки интерлюдии. Създадената музикална среда е ведра, весела и дори игрива, наситена с приключенски патос. Мелодийките са бързо запомнящи се и това е добре. Партитурата прилича на пачуърк от твърде нееднородни елементи – бродуей мюзикъл, джаз, поп, градско ретро в италианския маниер от 50-те, опит за оперна стилистика, че дори на моменти и френски шансон. И всичко това, обилно полято с оптимизма на американския „саундтрак” и много отгласи от Джон Уилямс. Не мога да си обясня обаче кое е наложило чак такъв пъстър стилистичен обхват. Ясно е, че живеем в епохата на тоталния еклектизъм; ясно е, че е невъзможен единен голям разказ, но все пак, изисква се поне ключ към смесването – пародиен или ироничен. Денев не търси подобен ключ, а цели единствено звукова достъпност и лесна разбираемост. Подобна стилистична пъстрота заслепява и разбива единството на емоционалното откровение. Композицията стои някъде вън от времето, в тоталността на бродуейското всевремие от 50-те до 80-те години. Нищо не подсказва, че това е българско произведение, че е оригинална творба. Всичко е като че ли чувано преди, леко уморено от употреба, без собствена художествена аура. Да не говорим, че драматургически композиторът не е доловил нито трагизма, доблестта, жертвоготовността, нито нежността, отдадеността, нито коварството, лицемерието, егоизма или алчността в различните образи, не ги е изразил музикално. У Валери Петров има дълбочини, зад наивността се крият екзистенциални прозрения, в думите му има не само мелодика, но и тишини – а при Денев е предимно шумно. Защо гласът на Хрили не е тих и интимен, трогателно виолончелов, например; защо отсъства „морският свят” и водата в музикалната разработка? Шуберт, Шопен, Сен-Санс, Дебюси, Равел, Чайковски са майстори на „звуковата вода”, на вълнообразното движение, защо тук Денев не е потърсил собствен образ на течащото, бълбукащото, подвижното, подводното и мълчащото?! Дори във финалната песничка, където се прокрадва за миг тъга и вълшебна интонация, тя е потисната на мига от свеж оптимизъм. При Валери Петров е друго – приказката, повтарянето на приказката, разказването й дават живота, безсмъртието на Хрили, който се е жертвал за момиченцето, за да го върне в неговия свят живо и здраво. И като казал „Пук!”, от него останали само няколко кръгчета въздух... Лили ще извика: „Жив е! Жив е!”, като чуе гласа му в слушалката, но тя вече ще знае цената не само на своя собствен живот...
Много спонтанно и чаровно е присъствието на малката Лили - Белослава Костадинова, открояващо се артистична е като Мида Благовеста Мекки-Цветкова, на Александър Георгиев (Хрили) не достига топлота и дълбочина, затова пък музикално много стегнати и забавни са ансамбълът Раци - Цветан Цветков, Георги Джанов, Ованес Каспарян, Стоян Балабанов, Стефан Димитров, Стоил Георгиев – може би най-запомнящият се и свеж номер.
И въпреки някои претенции, спектакъл има, получил се е. Публиката, най-вече децата, се радват – а толкова малко са поводите за радост днес!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”