Български  |  English

Против богословието
на Стивън Хокинг

 
Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? (Мат:16:26)
 
Философия в малки количества ни води до атеизъм, но в по-големи количества ни връща обратно към Бога.
Фресис Бейкън
 
Бога нет! ... Нету, нету,... и никогда не было. Это медицинский факт.
Остап Бендер
 
 
Богословието на Стивън Хокинг е доказуемо сбъркано и повърхностно, но той е най-влиятелният богослов на нашето повърхностно и сбъркано време. В зенита на своята земна слава той провъзгласява надира на богословската антимъдрост: „Няма Бог!“, преповтаряйки описаното още преди три хилядолетия от св. цар Давид: Рече безумец в сърце си: няма Бог! (Пс.13:1)
Но британският физик артикулира този стар „медицински факт“ по един главозамайващо храбър нов медиатичен начин, възкачен върху неоспоримия авторитет на своя brand.
БрандътСтивън Хокинг се състои от няколко съставки, степенувани по важност: неговата чутовна биография, неговата инвалидна количка, неговите научнопопулярни филми, неговите научнопопулярни книги, неговите трудове по теоретична физика.
Самото невероятно житейско оцеляване на британския учен е най-важната съставка на бранда Стивън Хокинг. На 8 януари 2017 г. той навърши 75 години. А през 1963 г., когато е бил на 21 години и когато за пръв път диагностицират болестта му, лекарите му давали 2-3 години живот. Дори и да приемем, че са били убийствено некомпетентни, несъмнено оцеляването на Хокинг е ярък подвиг на волята, жаждата за живот, непреклонността на гордия човек. Това е една приказка, в която има толкова много: любов (първата му съпруга Джейн), отговорност и солидарност (колегите му), страдание и възторг, мечти и осъществяване, тяло и ум, човек и машина, орехова черупка и безкрайни пространства...
И този житейски подвиг не остава невидим, както в повечето случаи. Ние виждаме подвига всеки път, когато видим Хокинг, килнат на своята инвалидна количка; ние чуваме подвига всеки път, когато чуем гласовия синтезатор (или актьора, имитиращ гласов синтезатор), който говори от негово име. Петдесетгодишната агония (т. е. борба) на тялото и победата на волята ще останат в историята. Подвигът е действителен, образът е действителен и той ще надживее в съзнанието на човеците всички негови интелектуални постижения и провали.
Но истинската мяра за човешкия живот не е човешка, а богочовешка. Всъщност, всички ние живеем разновидности на един и същ житейски пробег, чийто смисъл ни е преподаден от Богочовека в Притчата за блудния син:
Един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота. Не след много дни младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда; и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини; и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят. (Лука 15:11-24)
Пътят на Блудния син се дели на две основни направления: отдалечаването от Бога и завръщането към Бога. Отдалечаването е грехът – във всичките му разновидности, начело с гордостта. Завръщането е покаянието.
В повечето случаи ние осъществяваме само първата част от притчата – бягството от Отца. Вземаме дела, който ми се пада от имота, т. е. онова, което Бог ни е дарил (душа, тяло, живот, ум, чувства, сетива, свобода, способности и прочее дарби – всичко, което „притежаваме“). Отиваме в далечна страна, т. е. отдалечаваме се от Бога, и там прахосваме имота си, като живеем разпътно. Всяка употреба на нашите дарби в отдалечение от Бога е прахосване – независимо дали това същностно прахосване е свързано с привиден житейски „успех“ или с „провал“ (и в двата случая – без Бога). А всяко живеене без Бога е разпътно – независимо дали блудството е плътско, душевно, духовно или интелектуално.
Малцина успяват да осъществят истинския смисъл на притчата, който се разкрива в Покаянието (осъзнаването на своята греховност и нищожество) и Завръщането (при Бога).
Стивън Хокинг вече 75 години върви (привидно триумфално) в погрешната спрямо Отца посока. Но въпреки съблазните на „успеха“, все още не е невъзможно той да се обърне – било то и в последния миг – и да се измъкне от капана на своето погрешно богословие.
Да се обори богословието на Стивън Хокинг не е толкова трудно, колкото е някак си неудобно, неучтиво, да не кажем неприлично. Въпреки че оборването се осъществява в областта, в която Хокинг сякаш е истински Голиат – в интелекта – все пак да влизаш в схватка, пък била тя и интелектуална, с човек, който не може самостоятелно нито да се движи, нито дори да говори, изначално те поставя в нещо като „некоректност“.
Най-голямата сила на един човек е в най-голямата му слабост и обратно. Физическата немощ на Хокинг обезоръжава.
Освен това, тъй като само Бог има правото да съди човеците, то никой човек няма право да съди човека. Имаме обаче не само правото, но и задължението да разобличаваме – не човека Стивън Хокинг, а неговото безбожно богословие.Защото, от една страна, то въвежда мнозина в пагубна безбожна съблазън, а от друга страна – погубва неговата собствена душа.
Затова е особено важно разобличаването на неговото богословие да стане, докато той е още жив, докато още може да осъзнае погрешното си мислене и храбро да се отрече от най-голямата грешка на своя живот (както неведнъж се е отричал от грешките си във физиката) – докато все още може да тръгне по обратния път към Отца и да извърви до спасителния край пътя на Блудния син.
Преди да оборим самото богословие на британския учен, трябва да отхвърлим възражението, че по начало такова богословие не съществува. Това възражение гласи, че Хокинг собствено не е богослов, а физик – и че, следователно, няма „богословие на Стивън Хокинг“, което тепърва да се оборва. Лукавството в това твърдение е, че е близо до истината. Действително, Хокинг не е „професионален“ богослов и никога не е твърдял, че е такъв.
Но. Не научните хипотези на британския физик, а именно богословските изводи, които той прави от тях, са главното послание, което достига до широката публика. Неговите собствено научни трудове по теоретична физика са четени от много тесен кръг специалисти. Част от идеите са приети, други са оспорени, трети са опровергани, от някои той сам се е отказал. Но както успехите, така и провалите му в теоретичната физика са неразбираеми за лаиците и нямат въздействие върху тях. Несравнимо по-голямо въздействие върху общественото съзнание имат неговите научнопопулярни книги и филми. Ала, след като се слегне прахът от галактическите експлозии, в съзнанието на широката публика едва ли ще остане нещо повече от някакви мъгляви представи за „нещо за черните дупки“ или „нещо за времето“. Сигурно е, че над 99.9% от хората, които са чували за Стивън Хокинг, не могат да формулират в смислено изречение някое негово твърдение (освен едно!). Световната слава и световното въздействие на Стивън Хокинг се дължат най-вече на неговите твърдения относно Бога. А най-важното изречение, с която ще бъде запомнен, е: There is no God.
Уви, именно това просто, ясно и разбираемо за всички изречение е поантата на неговия досегашен интелектуален живот. Тя гърми от „първа страница“ в заглавията на многобройни интервюта на британския физик по света. Тя прозвучава в кулминационния финал-апотеоз на най-гледания научнопопулярен филм върху Стивън Хокинг.
Да, това е атеистично съждение, антибогословско съждение, отрицателно богословско съждение, но именно затова то несъмнено е навлизане в областта на богословието, категорично (и, според автора му, обосновано) изказване по основния богословски въпрос, по главната аксиома на богословието.
Всъщност, всяко съждение относно началата: вселената, материята, времето, човечеството, смисъла на живота и пр. – е имплицитно богословско. Но тук имаме поименно обобщаващо твърдение относно Самия Бог. Богословската същност на подобно твърдение е изрична (експлицитна).
Стана така, че цялото научно творчество на Хокинг като физик, цялата му знаменитост като популяризатор, целият му бранд, целият житейски подвиг на волята му се превърнаха в пиедестал, от който той да провъзгласи своето безбожие.
Както би казал един от сериозните мислители на нашето време (Лорънс Питър), с изказванията си в областта на богословието Стивън Хокинг достигна своето ниво на некомпетентност.
---
Всеки човек цял живот извайва едно главно произведение на изкуството – себе си – във взаимодействие с обществото. Обикновено това става несъзнателно – и за отделния човек, и за обществото.
При Хокинг обаче това себеизвайване отрано става съзнателно за него. Извайването на бранда „Стивън Хокинг“ става съзнателно и за обществото – главно в лицето на медиите (книгоиздаването, пресата, телевизията) още от 80-те години. Както самият той, така и медиите не могат да устоят на огромния митотворчески потенциал, който се съдържа в образа на ума-без-тяло, на духа-победител-на плътта, на човешкото съзнание, което, по думите на Хамлет, може да бъде затворено в орехова черупка, но да се смята господар на безкрайни пространства.
Когато деградацията на неговото тяло го довежда (въпреки упоритата му съпротива) до инвалидната количка в края на 60-те години, постепенно тази инвалидна количка се превръща в символ на неговото страдание и воля за оцеляване, а оттам и в могъщ медиен образ. Това неизбежно бива осъзнато и от самия него, и от близките му, и от медиите. Образът е неотразим. Неговата безпомощност го прави необорим. Неспособността му да говори го прави непререкаем. Неудобно е да бъде критикуван. Всички ние, които така разточително разполагаме със здравите си тела, които можем без затруднение да се движим, да говорим, да дишаме, изпадаме във виновност пред ежедневната агония на този героично оцеляващ почти безтелесен човек. Трудно е дори да си представим неговото затворничество, неговото състояние, подобно на будна кома...
Този образ е невероятен. Той надминава фикцията. И съвсем закономерно бива усвоен от медиите, които продължават да го доизвайват. Стивън Хокинг е достатъчно умен, за да разбере в каква посока върви това доизвайване, но не възразява, а съучаства в него: за да оцелее, за да се докаже, за да „победи“. Ала медиите, пазарът, брандът имат свои невидими железни закони. На тях не им трябва действителният човек с неговите „лоши сънища“, съмнения, страхове. В царството на медийните клишета човекът в инвалидната количка не може да бъде глупав, подъл, жалък; той не може да се провали, непременно е прав, непременно побеждава. Медийните имиджмейкъри имат за него предложение, на което той не може да откаже. Предлагат роля, от която не може да се отклони: името на ролята е „Господар на Вселената“ (Lord of the Universe). Така, влизайки в ролята, играейки „себе си“ (особено в научнопопулярните филми), Хокинг постепенно се превръща в свой собствен Франкенщайн, който – като всяко произведение на изкуството – заживява „собствен живот“. И който Франкенщайн заплашва да убие своя създател.
Медиите през ХVІІІ в. (в лицето на Александър Поуп) играеха подобна роля по отношение на Нютон, приписвайки му полубожествен статут в знаменитото двустишие:
Nature and Nature's laws lay hid in night:
God said, Let Newton be! and all was light.
(Природата и нейните закони тънеха в тъмата:
„Да бъде Нютон!“ рече Бог и лумна светлината.)
Все пак, за оправдание на Поуп, нека да отбележим, че, първо, това е епитафия; и второ, сдържаното богохулство на поета все още не стига до отричане самото съществуване на Бог.
Медиите в наше време обаче отиват по-нататък. Със съвременните специални ефекти и визуални метафори те образно „обожествяват“ своя герой. Говорят за „Вселената на Стивън Хокинг“, изобразяват го като интелектуален гръмовержец на фона на фойерверк от сблъскващи се галактики. И той съзнателно съучаства в това себеобожествяване. Съгласява се да бъде режисиран по този начин, съгласява се да „говори“ от последна инстанция...
Разбира се, това е кино. „Големият взрив“, който „виждаме“, всъщност е бил по определение невидим. „Галактиките“ са специални ефекти, при които ние дори „чуваме“ (в безвъздушното пространство!) техните „взривове“. „Говори“ не самият учен, а гласов синтезатор (или актьор, който имитира гласов синтезатор). Разбира се, автор на медийния аватар на британския физик не е самият той, а режисьорът на филма. Но все пак, и Хокинг се включва в извайването на своя медиен алтер его, макар и режисиран, манипулиран, марионетизиран, вкаран в клише. Той дава съгласието си да бъде представен именно по този начин: толерира своето превъзнасяне, представя недоказани хипотези за окончателни истини, губи чувство за хумор относно самия себе си...
Би било подвиг, по-голям от всичко, което е направил през целия си живот, ако Стивън Хокинг беше успял да се противопостави на своя медиен апотеозис.
Научнопопулярните филми за „Вселената“, представени чрез Стивън Хокинг, са напълно предвидими – с оглед на логиката на медиите, пазара и мисленето на съвременното общество. Тези филми са бомбастични, научнофантастични, безкритични, оптимистични, пълни с вяра в прогреса, в науката, в разума. Те сякаш идват от друго време – от 60-те години, когато „космосът“ беше мечтата на едно оптимистично и повърхностно поколение.
Но тези филми не можеше да не бъдат направени. Те не можеше да бъдат направени по друг начин. Клишето е неустоимо. Вероятно 9 от всеки 10 режисьори биха направили тези филми точно по този начин, а „системата“ не би допуснала тъкмо десетият режисьор (критичен, самостоятелен, вярващ, задълбочен) да прави този филм. Като знаем какво представлява съвременната цивилизация и нейните медии, тези филми нямаше как да не се появят и нямаше как да изглеждат по друг начин. Те се състоят от клишета, само клишета и нищо друго, освен клишета.
И тези клишета неизбежно трябваше да произведат последователно богопредизвикателството, човекобожието, богоборството – и най-сетне безбожието. За самия Хокинг това са стъпалата на гордостта, а за медиите това просто „се продава“ най-добре. В медиите грехът винаги се е продавал стократно по-добре от благочестието, гордостта – стократно по-добре от смирението.
В основополагащия бестселър на Стивън Хокинг „Кратка история на времето“ (1988) най-важното изречение е:
Ако намерим отговор на този въпрос, това ще е окончателното тържество на човешкия разум – защото тогава ние бихме познали съзнанието на Бог.
Авторът твърди, че имал намерение да съкрати тази фраза, но после я оставил и всъщност тя „удвоила продажбите“ на книгата. Но защо ли ги е удвоила? Разбира се, не защото е някакъв принос към физиката, към мисленето или към каквото и да било. Няма задълбочен и добросъвестен човек, който сериозно да говори за „окончателното тържество на човешкия разум“ – подобни демодирани клишета отдавна се считат за интелектуален кич. Продажбите са били „удвоени“, защото от пиедестала на най-авангардната теоретична физика се отправя дръзко предизвикателство спрямо Бога.
Когато някой си поставя за цел да осмисли такива крайни понятия, като вселената, времето, пространството и прочее, неизбежно възниква въпросът за Бог. И ако този въпрос бива премълчан – както правят 99% от физиците – тогава за широката публика няма нищо интересно. Интересно става, когато физикът предизвика Бог на интелектуален дуел. А точно това е смисълът на въпросната фраза.
Защото какво значи „бихме познали съзнанието на Бог“? Означава: бихме разбрали как мисли Бог, т. е. бихме станали равни по ум на Бог. Но този, който е равен по ум на Бог – не е ли всъщност равен на Бог?
С оглед на подобни човешки самозаблуждения, Сам Бог ни е предупредил чрез пророка (да внимаваме!):
Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми – по-високо от вашите мисли. (Ис. 55:8-9)
---
Още Джордж Бърнард Шоу е забелязал, че „ключът към успеха е да има колкото се може повече обидени“. Богопредизвикателството в края на „Кратка история на времето“ – благодарение на своя „успех“ – поощрява Хокинг да продължи в „успешната“ посока.
Всъщност, именно публикуването на „Кратка история на времето“ през 1988 г. превръща Стивън Хокинг в международна звезда. И заедно с това го превръща в жива легенда, а оттам и в медиен продукт, в бранд, франчайз.
По логиката на своето вътрешно развитие, брандът Стивън Хокинг съвсем естествено беше призван да преповтаря своята „формула на успеха“ и да дава „още от същото“, т. е. още богопредизвикателства, които закономерно трябваше да ескалират – и неизбежно да достигнат до изричния атеизъм. При това, този атеизъм не е само търговска марка, която да „удвоява продажбите“, като поражда „колкото се може повече обидени“. Атеизмът, оптимизмът, прогресизмът, материализмът („позитивизмът“, както той сам го нарича) са вътрешно присъщи и на самия Хокинг, и на неговите „съавтори“ (в книгите и филмите). Така се стигна и до коронните творби на бранда – книгата „Великият замисъл“ (The Grand Design), публикувана през 2010 г., а също и филмите „Вселената на Стивън Хокинг“ (2010 г., канал „Дискавъри“), „Бог ли създаде Вселената? (2011 г., канал „Дискавъри“), където Хокинг вече пряко заявява: There is no God.
Аргументите, с които физикът се опитва да „докаже“ своето твърдение, са изненадващо неумни. Не можеш да заявиш, че „Бог не е създал вселената, защото не е имало време, в което да я създаде“.
Никой никога не е твърдял (и няма как разумно да твърди), че първо е имало време, а после – във времето – Бог е сътворил вселената. Още св. Августин в ІV век (в своите знаменити „Изповеди“) е изяснил този въпрос по-задълбочено от Хокинг: самото време е сътворено от Бог заедно със Сътворението на Вселената, затова не може да има „преди това“, не може да има време-вътре-в-което Той да е сътворил Вселената. Бог пребивава отвъд времето в измерение, което наричаме „божествената вечност“. Времето е тварно. То е сътворено. Сътворението на вселената (материя-пространство-време) е по определение извънвремево (извънвеществено и извънпространствено). Следователно, то не може да бъде оспорено чрез боравене с тварни (времеви, пространствени, материални) категории.
Задълбочените умове на човечеството винаги са ни предупреждавали срещу капана, в който незрелият (себенадценяващият се) интелект има склонност да пада.
Сократ: Истинската мъдрост се състои в това да знаеш, че нищо не знаеш.
Имануел Кант: Философията се състои именно в това – да знае своите граници. И още: Има граница, където умът се проваля, и тази граница е там, където възникват въпросите относно Бог, свободната воля и безсмъртието.
Алексей Хомяков: Опасно е немското суеверие в неоспоримостта на науките на всяка стъпка в тяхното развитие.
Интелектът е велик Божи дар, велик инструмент за познание. Но този инструмент има граници, отвъд които е безсилен. Например: не можем само чрез интелекта (без рецептори за вкус) да познаем какво всъщност е соленото, дори ако „знаем“ цялата информация за соленото на света. Чрез интелекта можем да „знаем“ „всичко“ относно солта (химически състав, добив, производство, търговия), но няма да знаем същността на соленото. Не можем само чрез интелекта (без зрение) да получим истинско познание за синьото, дори ако „знаем“ цялата информация относно синьото по света. Интелектът е непряко средство за познание, докато сетивата са средства за пряко познание на действителността.
Интелектът не може да ни даде пряко познание за любовта, страха, удоволствието, радостта, срама и пр., ако не сме чувствали любов, страх, болка. Разбира се, прякото и непрякото познание са в непрестанно взаимодействие...
Вярата е средството за пряко познание на Бога. Само въз основа на това пряко познание интелектът може достоверно да познае Бога по своя опосредстван начин. Без вяра интелектът не може да запълни този недостиг. Затова, ако е достатъчно умен, умът на невярващия трябва да се въздържа от изказвания в областта на богопознанието и богословието – осъзнавайки, че щом човек няма вяра, той няма пряко познание за самия предмет. До този логичен извод достига всеки зрял ум.
Интелектът не може нито да докаже, че Бог съществува, нито да докаже, че Бог не съществува. Защото доказателствата са възможни единствено въз основа на аксиоми. А аксиомите никога не се доказват: те правят доказателствата възможни. Бог е изначалната Аксиома на аксиомите.
Класическите „доказателства“ за съществуването на Бога не са нищо друго, освен мисловни конструкти, които да помогнат на слабата вяра, да преборят съмненията на повредения от греха (гордостта) ум и да оборят „доказателствата“ на невярващия против съществуването на Съществуващия.
Твърдението „няма Бог“ никога не е било изричано от нито един задълбочен мислител. То е белег за умствена незрялост и повърхностност. Умният интелектуалец, когато поради гордост се е лишил от вярата и от истинското богопознание (но осъзнава тази си неспособност), следва да признае заедно с Витгенщайн: За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.
Но, ще кажат, от всичко дотук излиза, че Стивън Хокинг е интелектуално повърхностен. А не е ли той всъщност най-големият ум на нашето време?
Начинът, по който този ум развива своите „доказателства“ против Бога, разкрива друго. Нека да вземем пак пример от последния nec plus ultra на този интелект – книгата „Великият замисъл“ (с подзаглавие „Нови отговори на върховните въпроси на живота“). Същото заглавие, „Великият замисъл“, носи и коронната последна глава в книгата – обобщение и интелектуална кулминация на целия труд. В тази последна глава от 14 страници авторът отделя цели 9 страници (с 5 цветни илюстрации), за да ни представи „Играта на живота“, създадена от математика Джон Конуей през 1970 г. В тази игра чрез предварително заложени в нея прости „закони“ се „самосъздават“ и „саморазвиват“ различни конфигурации (можем условно да ги наречем „създания“), които по някои свойства наподобяват „живот“. Хокинг ни занимава с нея, за да моделира (и така сякаш косвено да „докаже“) как и Вселената би могла да се „самосъздаде“ и „саморазвие“ въз основа на прости първоначални съставки и закони. Авторът заключва:
Примерът с „Играта на живота“ на Конуей показва, че дори много прост набор от закони може да произведе сложни свойства, наподобяващи тези на интелигентния живот.
И по-нататък:
Спонтанното сътворение е причината, поради която съществува нещо, а не нищо, поради която вселената съществува, поради която ние съществуваме. Не е необходимо да призоваваме Бог, за да запали фитила и да задейства вселената.
Всъщност обаче, този пример моделира (и косвено „доказва“) точно обратното. Защото (както всеки, включително и Хокинг, знае) самата игра с нейните закони не се е самосъздала. И ако някое от „самосъзданията“ в тази игра би се „саморазвило“ дотам, че, като произведе сложни свойства, наподобяващи тези на интелигентния живот, вземе, че провъзгласи безапелационно: „Няма Конуей!“ (There is no Conway!), бихме ли се съгласили с него?
И как може Хокинг – уж умен човек – да не види в какъв интелектуален тупик натиква сам себе си. Не вижда ли, че камъните, които хвърля срещу Бога, падат върху собствената му глава.
Във вагнерианската кулминация на филма „Бог ли създаде Вселената?” (от 2011 г.) „синтезираният“ глас на Хокинг заявява:
Всички сме свободни да вярваме каквото си искаме и според мен, най-простото обяснение е, че няма Бог (there is no God). Никой не е създал вселената и никой не ръководи съдбата ни. Това ме води до задълбочено осъзнаване. Вероятно няма рай, няма и задгробен живот. Имаме само този един живот, за да оценим великия замисъл на Вселената и за това аз съм изключително благодарен.
Имало ли е някога задълбочен човек, който да би казал: Това ме води до задълбочено осъзнаване. (This leads me to to a profound realization.)?Не казваше ли Кант: Разумът трябва да изследва своите собствени параметри, преди да заяви своето всезнание.
---
Волевият подвиг с житейското оцеляване на Стивън Хокинг ще остане като една от легендите на нашето време. Но смисълът на всяка легенда е в нейния край. Ще бъде жалко и пагубно, ако неговата житейска притча завърши в „чужда страна“, където той да прахоса своя дял. Защото – нека ни бъде позволено да посочим болестта, без да осъждаме болния – по всичко личи, че главният вътрешен енергиен източник за феномена Хокинг е гордостта.
И колко прекрасно и спасително ще бъде наистина, ако в последния и най-важен етап от живота си той все пак се обърне и тръгне по пътя към Отца. И ако има време и сили да сподели със света това свое преображение. Тогава притчата ще придобие своя спасителен смисъл. И Стивън Хокинг ще посрещне смъртта не като горд и непокаян атеист, за когото тя е само една личностна черна дупка, а като истински осъществен човек. Тогава не чрез усилията на своя надценен интелект, а по благодат свише ще научи истинските нови отговори на върховните въпроси на живата, ще проумее истинския Велик Замисъл и наистина ще познае (доколкото е дадено на човека) как работи съзнанието на Бог.
Но ще има ли набеденият „господар на Вселената“ сили за този върховен и последен подвиг? Свободен ли е той? Или е пленник на своя успех, на своите подвизи, на своето полувековно оцеляване, на своите съавтори и на своя бранд?
Стивън Хокинг е понастоящем най-влиятелният атеист в света. От поне сто години насам нито един човек (дори „професионалните“ безбожници при комунизма) не е допринесъл повече за рекламата на атеизма, колкото него. Той е знаменосецът на каузите на „прогреса“, „завладяването на космоса“, материализма, човекобожието, безбожието – каузи, които се превръщат в смисъл на досегашния му живот, в неговото наследство.
Но надежда винаги има – до последния миг. Все още има скъпоценно време и то ни е дарено, за да се обърнем и да се спасим. Паскал съветваше неспособния да вярва: падни на колене и вярата ще дойде! Ако Стивън Хокинг събере сили за своя върховен подвиг – да падне на колене (в своето съзнание), т. е. да победи гордостта – вярата ще дойде. А с нея и покаянието, а с него и тръгването на Блудния син към дома на Отца.
И тогава той може да превърне сам себе си в доказателство за съществуването на Бога. Защото най-високото богословие и най-убедителното доказателство за съществуването на Бога са житията на светците. А светците не са велики безгрешници, а велики покайници.
още от автора


1 - 17.03.2017 12:25

Хокинг
От: Валентин
Г-н Тодоров, аз съм докторант по богословие. Ако желаете може да видите какво съм отговорил на Хокинг в няколко мои статии, които в момента се превеждат на английски език и ще му бъдат изпратени:
http://kosmos-21.blogspot.bg/2015/01/blog-post.html
В края на всяка статия има линк към следващата.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”