Български  |  English

Нито едно насилие в историята
не е оправдано

 
Февруарската революция беше извършена в явно противоречие с марксисткото учение, без каквато и да било ръководна роля на партията. Затова през съветско време я бяха изключили от историческата памет. Но изглежда и в наше време властта не е решила как да се отнася към събитията от февруари 1917 г. Заговор на елитите ли е било? Военен метеж? Или просто народът се е уморил от “затягането на гайките” и проточилата се война, а императорът се е оказал слаб? И защо след Февруари дойде Октомври, чиито последствия и до ден-днешен определят съдбата на страната ни? В рамките на специалния проект „Февруарската революция“ обсъждаме тези въпроси с Никита Соколов – историк, заместник-директор и ръководещ научната дейност в “Елцин център“.
 
- Солженицин смяташе, че Февруарската революция e крайно подценена, сравнявайки я с Великата френска революция. Вие съгласен ли сте с него?
- Всички революции донякъде си приличат. Но, за разлика от Великата френска революция, никой не очакваше Февруарската. Нямаше в страната организирана политическа сила, готова да посрещне кризата и способна поне в някаква степен да ръководи събитията.
Ленин пребиваваше в Цюрих и през януари 1917 г. беше писал, че няма да доживее до революция в Русия. Разбира се, със задна дата, когато се обръщат към миналото, хората могат да открият някои признаци на „неизбежното“. Но в онзи момент абсолютно нищо не го предвещаваше.
- Ако четем историята на революциите, ще видим, че обикновено нещата се случват точно така. Особено изненадващи са революциите за властта.
- Да, царствата падат не защото някакви конспиратори съзаклятничат в някакви заговори. Никакъв конспиратор не може да срути хилядолетна империя, ако тя вътрешно не е готова за това, ако не е изгубила доверието на народа. А в Русия около февруари 1917 г. властта, естествено, не се радваше на народно доверие.
- Защо?
- Основното противоречие беше между колосалния икономически подем в страната и изостаналите форми на организация на обществения живот, които очевидно спъваха развитието. Но Николай II, без да се замисли, прати в оставка Сергей Вите, който предлагаше, както биха се изразили днес, либерални реформи.
Вътрешната политика пое консерваторът Вячеслав Плеве, който започна „да затяга гайките”. Резултатът беше взривът от 1905 г. – първата руска революция.
Но и революцията не премахна противоречията, властта така и не се реши честно да си взаимодейства с народното представителство. Новият „столипиновски” избирателен закон от 3 юни 1907 г. направи Думата съвсем послушна и народът престана да й се доверява. И макар революцията от 1905 г. да беше успешно потушена със сила, проблемите не бяха решени. Към 1910 г. – 1912 г. се надига нова вълна на народно възмущение, която беше спряна единствено от патриотичния подем през 1914 г. Ако не беше войната, революционният натиск без всякакво съмнение би продължил да се засилва.
- И все пак, в историята се случват учудващи съвпадения – имам предвид „вълнения на Балотная” от 2010 г. - 2011 г. и патриотичната вълна от 2014 г.
- Е, в онези години широките маси и най-вече селяните не са разбирали добре за какво им е тази война. Патриотизмът се е подхранвал по-скоро от настроенията на образованата класа – така че, аналогиите не са съвсем точни… През лятото на 1915 г. мнозинството разбира, че нищо добро няма да излезе от тази война. Да видим какво се случва: на фронта постоянно не достигат боеприпаси; проблеми има и с командването. И след пролетното настъпление на германците, при което е изгубена фактически цялата Полша и част от Прибалтика, се заражда всеобщо схващане сред всички легални политически сили, че е необходима незабавна смяна на системата на управление в страната.
- Каква по-точно смяна - на системата на управление или на монарха?
- Не, именно системата на управление. Никой тогава не посяга на монархическата идея. През август 1915 г. в Държавната дума и Държавния съвет се сформира така нареченият „прогресивен блок”, в който се обединяват всички централни фракции с изключение на крайно левите и крайно десните, съвсем маргиналните. Основната идея на този „прогресивен блок” е създаване на „правителство на доверието”, тоест, дори не на официално „отговорно министерство”, а само на кабинет, ползващ се с доверието на това народно представителство. Но Николай II отказва.
- Обкръжението на императора страхувало ли се е от промени?
- По-скоро изобщо не е смятало, че са необходими, още повече по време на война. По това време императорът се е обкръжил с много особени хора… Дори Солженицин, който се отнасяше към монархията с цялата си симпатия, признаваше, че подобна абсолютна власт в края на съществуването си придобива, както той пише, „забележителната антидарба” да привлича към себе си всякакви бездария.
- Изобщо не мога да разбера защо така се случва всеки път, през различните векове, с най-различни управници?
- Преобладаващото мнозинство от хората вярват, че историята на страната и на света е история на прогреса. Не твърдя, че е така, но хората живеят с представата, че човечеството трябва да се стреми към по-справедлив, по-добре устроен живот. Така е било и по времето на управлението на Николай II. Гражданското равенство, каквото тогава няма в Русия, е елемент от прогреса. Както и всеобщото образование, и свободният печат…
Но хората, ратуващи за ценностите на прогреса, много бързо стават неудобни на властта. Те се неуправляеми, имат своя представа за това как трябва да бъде, на тях не може просто да им заповядваш. Така че, с времето властта се изпълва или с изпълнители - без собствени мисли и идеи, като последните царски министри, или със съвсем ирационални авторитети като Распутин. Което, естествено, до крайност дразни просветената част от обществото.
- В началото на разговора казахте, че Февруарската революция със сигурност не е била заговор. А аз познавам доста представители на политическия елит, които и днес са убедени в обратното.
- Има няколко стереотипни интерпретации за причините на Февруарската революция. Първият е консервативно-монархическият: лоши хора свалиха царя… Поголовна измяна, малодушие и лъжа. Предател е Михаил Родзянко[1] с неговите интриги. Предател е Алексеев, началник-щабът на Върховния главнокомандващ. Предатели са всичките командващи фронтове с изключение на Хан Нахичевански[2], който изразил готовност да брани монархията, само че Алексеев не съобщил на господаря за телеграмата.
Втората интерпретация е конспиративната: заговор на върхушката и преврат… Тогава започват приказките за заговора на Александър Гучков[3], за интригите на германския генерален щаб и Министерството на външните работи във връзка с Ленин… Аз не съм голям привърженик на конспиративните теории в историята.
Разбира се, всяко историческо събитие представлява напластяване на фактори, но все пак Февруарската революция е движение на колосални маси. А масите не се задвижват от заговора на Гучков, който не е бил нищо друго освен салонно дърдорене.
Но когато в голям промишлен съвременен град – столица на империя – настъпва продоволствена паника поради некадърните действия на градската администрация, масите бързо се раздвижват.
Разбира се, никакъв реален глад в страната е нямало, с продуктите всичко си е било наред – във всеки случай, положението е било много по-добро, отколкото в другите воюващи държави, където вече са въведени дажби за всички продукти. В Русия по онова време е нормирано само потреблението на захар, и то, за да не варятсамогон.
Какво се случва в Петроград на 23 февруари? В града има продоволствени запаси най-малко за две седмици. Вилнеят силни студове, има големи снежни преспи и това води до забавяне на доставките. В никакъв случай ситуацията не е била катастрофална, но слуховете, че хлябът е на свършване, поражда паника. Хората започват да се запасяват, да правят сухари – в резултат, хлябът в магазините започва бързо се свършва. Паниката се засилва. И градската администрация не успява да се справи с нея.
Всъщност, революцията започва, както биха казали днес, с поход на ”празните тенджери”. Когато в деня на международната солидарност на трудещите се жени (23 февруари по новия стил е 8 март) работничките излизат на улицата с искания за хляб, а насреща им изпращат войска… Но войниците са смутени и объркани – някак си не е редно да стрелят по лелки…
- Въпреки заповедта да разпръснат тълпата?
- Да. Въпреки всичките заповеди, войниците престават да се подчиняват на заповедите, разбирайки, че силата на народното съчувствие не е на страната на властта. Това е зле отразено в източниците по темата, но ако се смесите с тълпата, винаги много добре ще усетите на кого народът съчувства. А по-нататък наблюдаваме следствието: резервните батальони започват направо да стрелят в командирите си, като заявяват, че в никакъв случай няма да разгонват народните демонстрации. И край - властта в града е изгубена.
- А защо именно отричането на царя от престола става централен елемент на народната революция? Не можеше ли да се измисли нещо друго? Да се сформира нова Дума, да речем?
- Според мен, царят допуска голяма грешка, като разпуска Думата и нейния „прогресивен блок”.
Именно Думата, като потенциал, е единственият орган, който в условията на започналата дандания е можел да се превърне в център на легалната власт в града. А и самият император не се оказва на висотата, която изисква моментът. Защото, разбира се, в такава криза господарят е трябвало да бъде в безопасност, заобиколен от войските, на които безусловно е можел да разчита. Същият този генерал Алексеев, началник-щаб на Върховния главнокомандващ, му е предлагал да се върне в главната квартира в Могильов, където е имало много верни войници…
- Децата му били болни, жена му страшно се тревожела…
- Да, болните деца и жена му се оказали за него по-важни от грижата за съдбата на страната. А щом е така, значи наистина си струва да се отречеш от властта… Императорът е заловен близо до Псков, на гара Дно. Там е накаран да подпише абдикацията от трона. При това, по юридически нищожна формула.
- Защо нищожна?
- Основните държавни закони изобщо не са предвиждали отричане от престола. Но отказ в полза на сина при регентството на брат му Михаил е напълно допустима конструкция. Господарят обаче и тук се проявява повече като баща, отколкото като цар, подписвайки отричането както от свое име, така и от името на сина си, което е престъпванена закона. Но това вече е било без значение, защото към онзи момент всички са чакали абдикацията му. А по-късно, когато дезинтеграцията на обществото стига до гражданска война, в страната просто не са останали сили, които да се стремят към възстановяване на монархията.
- Съществува мнение сред обикновените хора, че ако не са били болшевиките, които взимат властта през октомври, след Февруарската революция Русия е щяла да се развива по сценария на останалите европейски страни. И днес бихме живели в съвсем различна страна… 
- Любима моя идея е, че в историята не съществува фатална предопределеност. Погледът назад, разбира се, може да породи илюзията за неизбежност на причинно-следствените връзки, но в началото й е налице ситуация на свободен избор. Във всички моменти на историческите събития. Защо през 1917 г. след Февруари идва Октомври? Било ли е неизбежно? Ами не. Просто силите, които са се възползвали от резултатите на Февруари, са се оказали слаби, неефективни в административно отношение и са допуснали маса грешки в предвижданията… Ако временното правителство е било насрочило изборите за Учредително събрание не през ноември 1917 г., а ги бе провело веднага, без протакане, през април – май, траекторията на движение би била съвсем друга.
Съдейки по описанията на първите дни след Февруарската революция, в обществото е царяло празнично настроение. Защото е било време на надежда: време за справедливост, за по-добро бъдеще, за свободи, които, впрочем, Временното правителство осигурява чрез цяла серия от мерки. Отменени са всички религиозни ограничения за местожителство и служба. Отпадат всички цензурни ограничения. Можело е да се провеждат митинги навсякъде с изключение на железопътните линии. Била ликвидирана полицията, чиято репутация е много лоша…
- За мой срам, аз дори не знаех, че тогава е била разпусната полицията.
- Да, тя е разпусната и заменена с народна милиция. Която, при положение, че не притежава опит, е действала, разбира се, не особено ефективно, но въпреки това все някак е действала. Много от това, което страната е очаквала, Временното правителство започва да изпълнява. Но главното, което то не успява добре да оцени, е умората на народа от непонятната му война. Вместо да даде тласък на преговорите за мир и за свикването на Учредително събрание, то по всякакъв начин отлага тези въпроси, разчитайки на скорошен край на войната.
- От тази грешка ли са се възползвали болшевиките?
- Още априлските антиправителствени манифестации в Петроград преминават под лозунга на болшевиките „Мир за народите” – именно той става най-важният и, както показа историята, определящият.
- Може ли да се прокара линия на приемственост от Руската империя през Ленин – Сталин към днешно време, без да се даде оценка на събитията от ХХ век в Русия? Защото в момента се смята, че и царят ни е бил добър, и Ленин е в мавзолея, и за Сталин се говори, че бил ефективен. А освен това, и белите са били патриоти, и червените - юнаци…
- Всяка нация живее с виждане за своя обща съдба. Сега се прави опит за отказ от съветската конструкция: че империята е била изчерпала възможностите си, че революцията е била неизбежна, а Съветският съюз е бил тържество на пълната справедливост. Сега знаем, че Съветският съюз не е бил триумф на щастието и справедливостта и затова образът на революцията търпи известна промяна. Но днес властта е поставена в крайно трудни условия. Тя иска цялото минало на Русия да бъде еднакво велико: и империята – велика, и революцията ‒ велика, и Съветският съюз велик. Изобщо не ми е ясно как всичко това да се съвмести. Защото ако велика революция сваля велика империя, то има някакъв проблем или с величието на едното, или на другото.
- У нас в понятието „велика страна” обичат да влагат историята на победите, без да „забелязват” цената им. Патриотите се нахвърлиха върху Константин Райкин[4] заради изказването му за „некрофилската държава”, която „обича мъртвите повече от живите” – и му скочиха така, сякаш е казал нещо кощунствено. Но наистина, историята на последните сто години в страната е предимно история на насилието: революциите, войните, репресиите отнеха живота на милиони наши съотечественици. Може би крайъгълен камък в осмислянето на стогодишнината от революцията трябва да стане въпросът как да се отнасяме към насилието?
- Дълбоко съм убеден , че съвременното руско общество се нуждае от този опит на историята на ХХ век, който да послужи за всеобщо помирение. И това би могъл да бъде изводът, че нито едно насилие не може да бъде оправдано с държавните интереси. Отрицателните резултати от този подход винаги са повече от положителните.
Демографските загуби на Русия през XX век са чудовищни. Някои демографи смятат, че, като цяло, те достигат едва ли не сто милиона души.
Ако не бяха тези загуби, днес бихме живели в съвсем различна страна – с друг Сибир, с друг Далечен Изток[5], а гъстотата на населението би била съвсем друга.
Освен това, чудовищното разцепление, породено от насилието, което през целия ХХ век в Русия се смяташе за допустимо, породи страшни деформации в структурата на нацията. На първо място се оказаха изхвърлени онези слоеве от населението, които най-малко бяха приспособени към насилието, при това, бидейки носители на важни за нацията навици и умения. Повечето от тях се оказаха унищожени, изгонени в емиграция или деморализирани… И аз дори не зная по какви показатели да оценя тези интелектуални загуби за страната…
- Мислите ли, че обществото днес е готово за подобно обсъждане?
- Имам един такъв локален, но важен опит. Аз участвам в движението „Последен адрес”, което се занимава с поставянето на табелки на жилищни сгради в памет на жертвите на политически репресии през ХХ век. За да поставим табелка, трябва да получим съгласието на жителите на сградата, тъй като само те могат да разрешат слагането на какъвто и да било знак на фасадата. В девет от десет случая гражданите са готови да признаят, че репресиите са безусловно зло. И само в един случай срещаме не мнозинство, а активно протестиращо малцинство, с което просто не искаме да влизаме в конфликт. Като изхождам от своя локален, но много показателен опит, съм готов да заявя, че, като цяло, страната е готова да започне дискусия доколко насилието в историята е оправдано. Всъщност, прибягващият до насилие не притежава нито рационални аргументи, нито нравствено обаяние и това е причината, която го принуждава със сила да налага идеите си.
- Съществува мнение, че именно по време на перестройката – когато имаше колосален интерес към историята на страната, когато се отваряха архивите и средствата за масова информация като никога бяха свободни – тогава тъкмо е трябвало да се постави въпросът как да се отнасяме към репресиите срещу своя народ. Веднъж и завинаги да им дадем еднозначна оценка, за да не се въртим безкрайно в кръг. Съгласни ли сте с това или все пак трябва да узреем?
- Да, през 90-те години се обсъждаха идеи за „руски Нюрнберг”, за съд над КПСС, за лустрация. Но тогава се реши да не се провокира остър конфликт, който неизбежно би възникнал по този повод. Аз не съм готов да съдя дали е било правилно или не. Може би тогава бихме могли по-решително да се разграничим от съветското минало. Но пък днес би възникнал нов конфликт, по нови конфронтационни линии. Все пак, подобен род разсъждения са чисто гадаене, което аз като историк никак не обичам.
Разговаря Виктория Волошина
Газета.Ру, 26.02.2017
Превод от руски Виржиния Томова


[1] Михаил Родзянко (1859 - 1924) - лидер на партията „Съюз 17 октомври”; преди това високопоставен съветник (1906) и придворен, с чин 5-и клас в Руската империя (1899).
 
[2] Хан Нахичевански (1863 - 1919) - военачалник в руската императорска армия и единственият генерал-адютант – мюсюлманин в Руската императорска армия. Предполага се, че е бил разстрелян от болшевиките през януари 1919 г.
[3] Александр Гучков (1862 - 1936) - лидер на партията „Съюз 17 октомври” и на Либералната републиканска партия на Русия. Председател на третата Държавна дума (1910 - 1911), член на Държавния съвет, председател на Централния военнопромишлен комитет (1915 - 1917). Военен и морски министър във Временното правителство (1917).
[4] Константин Райкин (1950) – актьор, народен артист на Руската федерация (1992), директор на московския театър „Сатирикон”.
[5] Далечният Изток на Русия представлява 36% от територията й, но само 5% от населението й - след 1991 г. то е намаляло с 1.8 милиона. Регионът обхваща водосборните басейни на реките, вливащи се в Тихия океан, както Курилските, Командорските, Шантарските острови плюс островите Сахалин и Врангел.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”