Български  |  English

Няма Чърчиловци

 

На 16 февруари в медийния център на „Российская газета” се състоя среща, озаглавена „Сто години без царя. Заплашена ли е Русия от нова 1917 година?”. Сред участниците в нея бяха президентът на благотворителния фонд „Александър Солженицин” Наталия Солженицина, известни руски историци и политолози. Тук публикуваме част от изказването главния редактор на списание „Русия в глобалната политика” Фьодор Лукиянов
 
Не съм историк и, доколкото разбирам, сте ме поканили не толкова да анализирам процесите, колкото да направя паралел между онези, тогавашните, и днешните събития. Тук трябва да ви призная, че в работата си на човек, който се опитва да анализира международната политика, усещам силно колко много ни липсва Александър Солженицин, неговата способност – и първо, да разбира Русия – нейната реална същност, а не онази – въображаемата, която би ни се искало да видим. Между тези две неща има голяма разлика. И второ – Солженицин поставя Русия в широк контекст и така разглежда всички онези събития, които наистина имат логика – вътрешна и външна. А това е качество, което, за съжаление, все по-рядко се среща и което е много специфично, уникално за хората с могъщ интелект като Александър Солженицин. Днес наистина се усеща липсата на такъв тип интелектуалци и мислители. И имам предвид не само в Русия, а като цяло в света, защото, как да ви кажа..., ландшафтът силно се е променил в посока на тяхното изчезване.
Тук беше припомнена статията на Солженицин от 1990 г. – „Как отново да изградим Русия?”. По времето, когато тя излезе, аз следвах в университета и, естествено, като всички, или по-скоро като много от студентите, бях активен и преживявах емоционално промените. Тогава ни се струваше, че статията на Солженицин не отговаря много на романтичните настроения, които се носеха във въздуха. В последно време често си припомням и цитирам тази статия при описанието на руските проблеми и по-конкретно на тези във външната ни политика. И причината е, че онова, което тогава в статията ни се струваше реакционно, днес представлява много точен и дълбок разрез на процесите, в които бяхме въвлечени, особено, що се отнася до проблема с границите на Русия и въпроса къде точно преминават те. И тук говорим не само за държавните граници, но и за менталните. Тогава Солженицин разсъждаваше тъкмо върху тях. В момент, в който никой друг не мислеше в тази посока.
А що се отнася до вашия въпрос за кадровата политика – днес се получава следното (и то изглежда и смешно, и парадоксално): като че ли в света има една единствена кадрова политика! Всички обсъждат назначенията на президента Тръмп! Ето, че той току-що уволни съветника си по национална сигурност Майкъл Флин. И се започна едно звънене по телефоните и изслушване на всички възможни анализатори. Според мен, се преиграва. По-добре е да се успокоим и да не се притесняваме особено за кадровата политика на Тръмп. В края на краищата тя си е негова работа. Така или иначе, линията му на действие постепенно ще става ясна. Разбира се, това е много важен проблем.
Неслучайно ние с голям интерес чакахме какво ще кажат нумеролозите. Всички те много обичат да правят паралели и 2014 г. „не излъга” нашите очаквания - тогава, когато си припомняхме Първата световна война, настъпи остра международна криза. Ето, сега, през 2017 г. също сме заредени с очаквания - както виждаме, и конференцията ни протича под надслова „Заплашена ли е Русия от нова 1917 година?”. Но ние сме свидетели, че новата 1917 г. не започва в Русия. Погледнете като цяло какво се случва в света и имайте предвид, че Америка - Тръмп и неговите ловки и неочаквани ходове - са частен случай. Дайте си сметка, че в целия свят е налице онова, което тук споменатият вече на няколко пъти Владимир Илич Ленин нарича революционна ситуация - а именно - моментът, когато върховете не могат да управляват по новому, а низините не желаят да живеят по старому. Това е метафора, но ние в действителност наблюдаваме мощно увеличаване на недоволството сред достатъчно широк кръг народи при това във водещи страни - не в Близкия Изток, в Китай или в Русия, а тъкмо в страни с ключови позиции в света, които отхвърлят светогледа и модела на управление, приемани през последните 25 години едва ли не като аксиома. Имам предвид глобалното възприемане на света като една цялост и съответно разбирането, че всяка една страна е елемент, подчинен на цялото. Какво обаче ще излезе от този бунт от низините, е съвсем друг въпрос – и тук отново можем да разгърнем уроците от историята ни, уроците, за които пише Солженицин. От тях научаваме, че революцията започва с едно, а приключва със съвършено друго. И това е опит, който нееднократно сме преживявали. От друга страна, това е обективен процес и много точно беше отбелязано, че ние понякога забравяме или пък дори съвсем съзнателно си затваряме очите за случаите, когато „заслугите” за обективни исторически процеси се приписват на личности, действали в конкретни ситуации.
Това в действителност се прави от безсилие, от неспособност да се разтълкуват и разберат реалните мотиви. Марксизмът беше лош в много отношения, но в крайна сметка той предлагаше много ясна методология, която, независимо дали ни харесва или не, обясняваше много неща. В това число и революцията. Солженицин имаше съвсем друг поглед, друго виждане за нещата, но и то бе много цялостно, що се отнася до причините за произтичащите събития. За разлика от днес, когато скачаме от един частен случай на друг.
Революцията от 1917 г. ни научи, че в условията на фундаментални промени не лидерската фигура е онази, която ще ни ги обясни, но тя е видимият катализатор със своя потенциал да ги овладее, или, напротив – силно да разпали всички деструктивни процеси. Сега сме свидетели на една много опасна тенденция в целия свят, която се характеризира с това, че качеството на управляващата класа видимо не съответства на мащаба на задачите, които глобалното развитие поставя. Като цяло нивото на компетентност е ниско. Нека погледнем 25-те години след промените, настъпили в световния ред. Нека съпоставим настоящите ръководители с лидерите на различните страни през 90-те години – и онези тогава не бяха Чърчиловци, но в сравнение с тези днес са доста плътни, мащабни фигури. Какво ще се случи по-нататък, е абсолютно неизвестно, но най-важното е да не дава Господ да ни застигне преломната революция от 1917 г. На лидерите, които дойдоха след това, им трябваха години, ако не и десетилетия, за да разберат какво означава да се управлява, да се създава, а не да се разрушава. Струва ми се, че днес в света е назрял моментът именно за такъв тип счупване на парадигмата на развитие, което ще повлече след себе си цялата управленска върхушка.
Тези, които идват, в това число и Тръмп, и всички други политици, които на Запад високомерно са обвинявани в популизъм, са неоснователно определяни като такива, защото те видимо отразяват някакви желания. Макар и да са популисти, те не са се появили просто ей така, от въздуха. Те отговарят на желанията на достатъчно голям кръг хора. Очевидно е обаче, че подобен тип лидери не са способни да бъдат съзидатели. Те може би са в състояние да овладяват процесите в преходни моменти. Макар че и това не е съвсем сигурно. Но какво ще последва оттук нататък, е тема на съвсем друг разговор. Защото, струва ми се - и тук отново се връщам към уроците от Руската революция от 1917 г. - днес в света има глад за ясни и категорични позиции. За идеологии, които бяха изтрити в края на XX век, когато двуполюсната система рухна и Съветският съюз престана да съществува. А на Запад възтържествува центризмът – състояние, при което партията може да се нарича по всякакъв начин – било то партия на консерваторите, на либералите, на социалдемократите, и в това да няма никакво значение, защото политиката е една и съща. И причината се дължи на принципа – там има един коридор, за който се смята, че е правилният, и ние просто се движим по него.
 
Превод от руски Виржиния Томова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”