Български  |  English

Все се завръщам някъде

 
- Честита специална награда на ФИПРЕССИ, господин Паскалевич! Напоследък, като дойдете на София филм фест, все награди получавате.
- (Смях.) Благодаря!
- Стоплихте ме със „Земя на боговете” – и като емоция, и като колорит. Тази хималайска история е травматична, както обикновено при вас, но в същото време, филмът излъчва благородно сияние.
- Филмът говори за края на живота - и за смисъла на живота. И затова реших да не е така травматичен, защото всичко може да бъде изразено и по елегантен начин. Правил съм тежки и много динамични филми, като „Буре барут”, но тук реших филмът да има ритъма на живота на хората, сред които бях.
-  Снощи разказахте, че идеята да направите „Земя на боговете” е на Виктор Банерджи. Интересно ми е как работехте заедно. Постигнали сте разтърсващ автентизъм.
- Аз написах историята, а Виктор даваше после идеи, отбелязваше подробности, които не познавах. В екипа участваше проф. Пурохит, който познаваше селата в този район на Хималаите. С него два месеца обикаляхме, направих доста снимки, разговарях с много хора... И ми направи впечатление, че те живеят по същия начин, както хората у нас в планините на Сърбия. И емоцията във филма дава възможност навсякъде по света да бъде разбран. Разбира се, в Индия има проблеми, които тук нямаме – кастите. В това отношение там нищо не се е променило. На жените им е адски трудно, защото работят от сутрин до вечер, докато мъжете си седят, обсъждат разни работи, накрая всички са пияни. Обичам да казвам, че ако жените спрат да работят, Индия ще загине. (Смях.)
- Виктор Банерджи е изключителен, усмивката му – забележителна. Но и всеки от изпълнителите присъства автентично във филма. Как подбрахте останалите изпълнители? Например, Амбар Кант - момченцето с огромните зелени очи?
- Историята с това дете е много интересна. Когато отидох да подготвя снимките и да подбера актьорите, казах на моя асистент да обиколи всички училища в района и да намери момчета между 8 и 10 години и да ги снима с камера. Трябваше да е дете от региона, защото щеше да спре да ходи на училище по време на снимките. И той ми предложи да отида с него в първото училище – в селото, където снимахме, и да му посоча две-три деца, близки до това, което търся. Отидох с него следобеда да видя децата и сред всички ми направиха впечатление тези огромни зелени очи. Когато попитах кой иска да се снима във филма, точно това дете вдигна ръка. Казах на асистента, че няма какво да търси повече, направих пробни снимки на момчето и видях, че е много уверено и спокойно. Освен това се оказа, че дядо му е директор на училището. Що се отнася до останалите изпълнители, всички са актьори.
- Невероятно! Изглеждат натуршчици.
- Не ходих в Боливуд, а ги търсех по театрите, защото смятам, че театърът е много важен за формирането на актьора. Те бяха наистина невероятни. Аз работя така, че давам свобода на актьорите, защото смятам, че са много важни за филма. Кадрите са много дълги, за да имат пространство за развитие на състоянията си по време на снимки, а не план-контраплан. Според мен, работата на режисьора е, първо, да подбере добри актьори, и след това, да изгради нещо като семейство с тях. Важен е ансамбълът. Аз съм от режисьорите, които обичат актьорите си и те го разбират.
- Доколко позволявате импровизация на терен?
- Няма много импровизации. (Смях.) Всички филми, които съм снимал, с изключение на ирландския „Как Хари се превърна в дърво“ и още един-два, са с нисък бюджет и затова се старая да има много строг ред. Същевременно оставям сцените да се развиват и това ми позволява да видя в каква посока еволюират. И, в зависимост от въздействието, правя промени, но това мога да си го позволя вече, тъй като съм достатъчно опитен – все пак, имам 17 филма зад гърба си. Филмът е жива материя. Например, някои колеги смятат, че като започват да снимат на дадено място, следва да заснемат всички епизоди там, после да се преместят и т.н. Аз не правя така – заснемам 1-2 епизода тук, после може да се върна за други. Смятам, че по този начин не се губи време, а напротив. Например, училището в „Земя на боговете“ беше построено специално за филма и там заснехме два епизода, после снимахме на друго място и пак се върнахме. Смятам, че е важно да се спазва наративната последователност. Това невинаги е възможно, разбира се, но се стремя, доколкото може.
- Спомням си, че в разтърсващия „Буре барут” един от героите, също като в „Земя на боговете”, се върна в Белград заради изоставена любима, но в друга ситуация. Доколко мотивът за завръщането е свързан с вас самия?
- Това донякъде е моята история, защото живея малко в Париж, малко в Белград, съпругата ми е французойка и се получава така, че все се завръщам някъде. Винаги се завръщам. (Смях.)
- Сериозно място в киното ви е отредено на съня, например в „Америка на някой друг“, имате и заглавие „Сън в зимна нощ“. В новия филм също има кратък сън. Спомням си думите на Бунюел, отредени на съня в автобиографията му „Моят последен дъх“...
- И аз си ги спомням. Има си хас! Това е една от най-прекрасните автобиографии в света. Гениална книга.
- И във вашето кино, което е далеч по-реалистично от това на Бунюел, сънят е част от спецификата на героите.
- Преди да се срещна с вас, подремнах в стаята, защото бях уморен, и сега, като си говорим, сънят, който сънувах, продължава да ми е в главата. Смятам, че сънищата са интегрална част от реалността.
- И в новия ви филм, както и в „Меден месец“ и „Когато се съмне“, присъства ритуалността на сватбата. Но тук ситуацията, свързана с традициите и културния херметизъм, е направо трагична.
- Всички 16-годишни момичета в Индия са предварително сгодени – има договорка между родителите и това са 90% от браковете дори в градовете, а в селата наистина е трагедия. Спомнете си сцената, когато селото изпраща булката. Спират на границата с другото село и там новите хора я поемат. И тези момичета се превръщат в робини в къщите, където са омъжени; и дори да живеят на 15-20 км от бащиния дом, с години не се връщат. Това наистина е трагично. Ако сте обърнала внимание, в епизода с погребението на момичето във филма има само мъже – това е действително така. Изгарят трупа още същия ден на брега на реката и се прибират. Като цяло, момичетата в Индия са по-добрите в училище, имат интереси и това е трагично, защото им се отварят очите за друг свят, а им се налага да живеят по старовремски традиции. И има немалко случаи на самоубийства. Навремето са се самозапалвали.
- След като в „Оптимистите” или „Сън в зимна нощ“ осмисляхте травмите на съвременна Сърбия, предизвикани от разпада на Югославия, в „Когато се съмне“ се обръщате към темата за Холокоста. Защо?
- Не знам как се е получило, но това място в центъра на Белград, единственото, свързано с Холокоста, тъне в забвение и това наистина е срамно. И това беше една от причините да снимам точно там. Преди четири години, когато заснех филма, политиците скочиха: „Веднага ще почистим тук, ще построим музей“... Нищо подобно не се случи. Преди избори обещават, но мястото си стои по същия начин. Мисля, че донякъде това е така, защото по времето на Тито величаеха партизаните и техните лобни места и някак си оставаше встрани от вниманието фактът, че някъде са умрели обикновени хора. А днес националистите не се интересуват от Холокоста, защото жертвите не са сърби. Биха ме убили за това твърдение, но е вярно.
- Покъртителен филм е „Когато се съмне” – хем е типичен за психологическата дълбинност на вашето кино и заниманието с идентичността, която е все по-важна днес, хем за първи път гледам ваш филм, фокусиран върху старческа драма.
- През 1979 г., когато бях на 30, заснех филм за хора в старчески дом – всички бяха натуршчици. Той беше третият ми филм, много прост... И го смятам за най-добрия си.
- Кой е той?
- „И дните отминават”. Чиста поезия. Имам сантимент към старите хора, защото родителите ми се разведоха, когато бях на 2 годинки, и израснах с баба и дядо. А сега и аз остарявам, та...
- Всеки път, когато сте тук, казвате, че баща ви е роден в София, че дядо ви е живял тук. Как се е оказал в София?
- Дядо ми е бил наполовина българин, наполовина грък. Имал е търговия между Солун и София. Откраднал баба ми от Сърбия, когато била на 17, и така баща ми се родил тук. Когато бил на 8 години, баща му починал и баба ми се върнала в Сърбия. Казвал се е Владимир Паскалев. Но като отишъл там, го преименували на Паскалевич.
- В цветистата трагикомедия за балканската несрета „Меден месец” се проявихте като евроскептик, макар постоянният ви адрес да е в Париж. Какво мислите днес за бъдещето на Европейския съюз?
- Не съм евроскептик, напротив, вярвам в бъдещето на обединена Европа. Но съществува илюзия сред сърбите и албанците, че ЕС ни чака с отворени обятия. Нищо подобно! Европа си има много проблеми и изобщо не се вълнува от нас. Ето, сега говорим за Европа на две, на три скорости. Но аз съм европеец, ние, сърбите, сме европейци, културата ни е европейска. Европа е все пак най-големият пазар и територията с най-голяма материална и духовна култура. И предпочитам да живея в нея дори и с проблемите й, отколкото в САЩ, например.
- Особено сега.
- Да! Тръмп е страхотен идиот. Популизмът е навсякъде сега, за съжаление. И мисля, че политическият елит и в Европа, и в САЩ не е на достатъчно високо равнище, за да се справи с този безумен популизъм. Не знам какво ще се случи, но бих бил много нещастен, ако Европа се разпадне. Вече преживях разпада на една великолепна страна.
- Кога заминахте за Париж?
- Още по времето на Тито с нашите паспорти можехме да пътуваме. Но след развода си срещнах Кристин, която работеше в Европейската комисия в Брюксел. Беше ми много трудно да живея сам. Отидох при нея. Прекарахме заедно една година в Брюксел. В един момент й казах: „Нямам какво да правя тук”, тя напусна работа и заминахме заедно в Париж, защото там подготвях „Америка на някой друг”. Така се преместих там. Но никога не съм напускал истински Сърбия, с изключение на времето след „Буре барут” – кратък период, когато беше наистина опасно за мен. След като филмът бе показан във Венеция, дадох интервю за в. „Република”, където казах, че политиката на Милошевич в Косово е катастрофална и ще доведе до нова война. Тогава сръбската преса много остро ме нападна. На първа страница във в. „Политика” ме обявиха за предател, призоваха да бъда бичуван, наказан най-малкото със затвор или да се самоубия, ако съм мъж с чест. Жена ми каза: „В Белград е пълно с ултранационалисти, които може да те убият на улицата, а няма да бъдат съдени”. Реших, че е права – всички в Сърбия ме познават. И започнах да снимам в Ирландия „Как Хари се превърна в дърво”.
- Доста абсурден филм.
- Той е за Милошевич.
- Как така?
- Да, Хари е Милошевич. Той е човек, който разрушава семейството си поради това, че се съизмерва с враговете си. Казва на сина си: „Ще бъдеш нещо повече, когато победиш врага си”. Не знам дали е вярно, но са ми казвали - и ми се струва правдоподобно, че Милошевич е знаел, че ще бомбардират Сърбия, но си е мислел, че ще приключи много бързо, надявал се е след седмица бомбардировки сърбите да се стреснат и да приемат той да подпише това, което в крайна сметка подписа. Но не – оказа се, че бомбардировките сплотиха сърбите и затова продължиха по-дълго. Накрая обаче, когато всичко приключи, пропагандата на Милошевич твърдеше, че ние сме спечелили срещу НАТО. Като Хари. (Смях.)
- Какво стана с проекта по „Кучешко сърце” на Булгаков със сценарий на Карой Мак?
- Нищо. Заснел съм 17 пълнометражни филма, което за европейски режисьор е доста, но поне още 17 са пропаднали. За съжаление, така се случва.
- Кога да очакваме следващия ви филм?
- Догодина, живот и здраве. Всичко зависи от финансите. Днес е много трудно да се намерят пари за авторско кино дори за режисьор като мен. В Сърбия се отпускат твърде малко субсидии за кино, а в същото време има ново поколение режисьори и аз не искам да вземам от техните пари. Затова се старая да си намирам финансиране от чужбина. И новия си филм ще трябва да снимам в Италия.
Разговаря Геновева Димитрова
Превод от френски Мартин Петров
13 март 2017 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”