Български  |  English

Защо сме такива?

 
“Одисей пътува за Итака” от Константин Илиев. Режисьор Владлен Александров. Сценография Иван Карев. Участват Георги Керменски, Диана Досева, Димитър Терзиев, Людмила Даскалова, Гроздан Даскалов, Симеон Гълъбов, Йоанна Микова, Тодор Танчев, Пламен Павлов, Тодор Кайков, Чавдар Бозаджиев, Калин Попов, Детелина Стойчева. ДКТ "Константин Величков" – Пазарджик. Гастрол в София - Сатиричен театър “АлекоКонстантинов”, 15.03.2017 г.
 
Ако човек иска да разбере защо крадливостта и корумпираността, омразата и ожесточението, неудовлетвореността и агресивността са просмукали човешките взаимоотношения в българското общество от последните десетилетия, няма нужда да търси причините все в 90-те или в т.нар. преход, както му внушава едно повтаряно от медиите като мантра твърдение. Може просто да иде да гледа КонстантинИлиевата пиеса “Одисей пътува за Итака”. За да се убеди, че отговорите трябва да се търсят още в 80-те. Че “почвата” още тогава е готова за случилото се през “прехода”.
Писана през 1984 г., пиесата повече от добре показва пълната деморализация на късния комунизъм, в който живее всъщност по-голямата част от българското гражданство. Няма да се хареса на мнозина тази констатация, сигурна съм. От дистанцията на времето, тези години се привиждат като едва ли не идилични. Тя обаче и тогава на повечето не се е харесвала. Функцията на театъра е да открива и показва чрез добре написани и изиграни истории точно неприятните истини. Макар това често да се забравя в театъра днес.
Сюжетът на “Одисей” е построен около убийството на една бабичка в селския гараж на главния герой Бай Ноно. А разследването на убийството е всъщност “разследване”, разплитане на мрежата от отношения между него и съседите, между него и роднините, между него и съселяните, между съселяните и властта (кмета), между самите роднини и съселяни, между всеки в семейните двойки и т.н. И то е главното разследване, което извършва драматургът. Това е всъщност социалното изследване, което, според него, трябва изобщо да извършва театърът.
Та в него, тоест, при разплитането на тези взаимоотношения в селото, става повече от ясно, че почти всички крадат, лъжат и дълбоко се мразят.
Крадат, каквото могат. Дори бабичката, чието убийство се разследва, е умряла от уплах, защото, без окото да й мигне пред смъртта, е откраднала 60-те лева от джоба на симулиращия самоубийство Бай Ноно, които той си е приготвил за погребението си. И не само крадат всичко безогледно. Но и са готови да си платят, колкото трябва и на когото трябва, и дори да наддават, за да се откупят от закона. Както казва, например, Кръстина: “Той има пари да зарине съдилищата от земята до циглите горе”. Сега бихме казали просто, че всички са “дълбоко корумпирани”. И ще е вярно. Такива са и семействата им. Съсипани са и са се разпаднали от изневери, скандали, неудовлетвореност от социалния статус на всеки в двойката и от желание на всяка цена да се изкачиш в йерархията. Затова казва Бай Ноно, че всичко имало, а човещина нямало.
В последна сметка, ясно е показано, че цинизмът и нетърпимостта-на-всеки-към-всеки са основните чувства, които доминират отношенията и пораждат всяка минута перманентен, ожесточен скандал между хората. В него живеят всички в това обезлюдено плевенско село, което представлява умален модел на българското общество. Преминати са всякакви граници. Всеки лъже всеки. Всичко е позволено. Оттук крачката до известните последствия през 90-те и после, та до днес, е ясна. Гестусите, които така добре показва чрез героите си Константин Илиев, се запазиха, макар да се измениха социалните позиции и опозиции. Казано иначе, може законите да са други, но убеждението, че те са за другите и всичко може да се купи и уреди с връзки и пари, остава в основата на изборите на начина на поведение.
Колкото до малцината “положителни герои” в пиесата, те са откровено в депресия. Главният – Бай Ноно, е готов всеки момент да се самоубие. Единственото, което му остава на Методи, е да разказва “приказката за Одисей”, тоест, само да намеква алегорично, че хората, които са взели управлението на кораба на държавата, са се самозабравили. Но същото важи и за хората от неговата бригада, които крадат нафта и лъжат. Купонът/банкетът, кюфтетата и ракията са единствените антидепресанти, с които той се лекува. Не само той. И не само през 80-те.
Спектакълът на пазарджишкия театър показва тази картина като изцяло историческа. Тоест, показва я като била-някога-през-80-те-история. И тъкмо заради повече от 30-годишната дистанция към събитията в пиесата, прави по-очевидни процесите, започнали още през годините на комунизма.
Нищо в пиесата не е променяно и това е добрият ход. Дори самият тип театър създава историческа дистанция. Той представлява един повече от традиционен битово-психологически реализъм, който обаче добре работи в полза на внушенията на пиесата. Може дори да се каже, че по този начин се усилва впечатлението, че тя е поставена като свидетелство на времето.
Напразно режисьорът се опитвал да я “приближава” и “модернизира”, вкарвайки като мултимедиен “декор” на действието напълно ненужно и илюстративно камери и прожекции. Това му усилие не само, че не открива нищо повече в характерите и действието, но предизвиква обратен ефект. А във визуално отношение, вместо актуално, спектакълът изглежда дори евтино-бутафорно.
Колкото по-ясно положено в епоха е действието, толкова по-въздействащо е то. Толкова по-добре се вижда генеалогията на сегашните социални процеси. В този смисъл, сценографията е напълно объркана и повече пречи, отколкото помага на актьорите и действието. Единствено костюмите и аксесоарите (щайгите с бурканите, овчата кожа, бутилките ракия и вино, прическите, цигарите и пр.) и дървената рамка, напомняща асма от селския двор и намекваща, че е рамка на сцена, вършат работа в логиката на пиесата.
Главната заслуга обаче за откриването на смислите и внушенията й е на актьорите. Те се придържат с внимание към детайлите в обрисуването на героите си, в създаването на характерите. Добра трупа има Пазарджишкият театър. И по-младите актьори чудесно се вписват в нея.
Значимостта в поставянето на пиесата на Константин Илиев е в откриването на логиката в историческите процеси, не в търсенето на аналогии от типа “и сега е същото, и сега селата ни са същите”. Не. Нищо не е същото. Но това, което е, има своята предистория. И ако искаме да разберем по-добре “защо сме такива” (както се казваше един важен сборник от 1994 г. “в търсене на българската културна идентичност”), е важно да се връщаме към нея.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”