Български  |  English

Време, памет, материя, форма

 
Тодор Панайотов (1927 - 1989), Непоказвани платна и рисунки, галерия „Средец”, 22 февруари – 14 март 2017
 
Тази година се навършват 90 години от рождението на Тодор Панайотов. По този повод галерия „Средец“ представи изложба с негови произведения, собственост на семейството на художника, които се показват за първи път пред публика. Експозицията включва рисунки и платна, изпълнени със смесена техника, датирани от края на 70-те години на миналия век до 1989-а, последната година от живота на големия ни график. Образите и мотивите са същите, които познаваме от неговите графики: пусто поле, прорязано от път, по който крачи самотна фигура; рибари, нарамили мрежите и веслата си; пейзажи от Париж и Испания; самотни клоуни; конници и статуи, изплували от дълбините на историята и легендата. Пред нас са познатите мощни фигури и глави с монументално излъчване, изчистени от детайли, почти превърнати в знак. Колоритът в по-голямата част от работите е сведен до три контрастни цвята и комбинациите между тях: черно, червено и бяло. Това, което отличава рисунките и платната на Тодор Панайотов от графиките, е, разбира се, по-голямата лекота и прозрачност на рисунъка и колорита, не толкова богата фактура и в следствие на това по-слабата драматичност. Тази лекота като че ли импонира повече на съвременния вкус, но същевременно е по-далече от основните идеи, които дават мащаб и сила на цялото творчество на Тодор Панайотов, и които в графиката му са намерила своя образцов медиум. Това са метафизични по характера си идеи за отношението между време, памет, материя и форма. Парадоксът на отношението им се състои в това, че разрушаването на материята и формата от времето не е негативен акт, акт на заличаване. Разрушаването на материята всъщност я одухотворява, като я превръща в символ на времето. Разрушаването на формата я свързва с реалността на света и историята, защото само реалното може да бъде разрушено, но същевременно разкрива устойчивата й структура, онова в нея, което е способно да трае и да означава. Паметта, подобно на времето, има синтетична функция и, забравяйки, заличавайки подробностите, пази и припомня същността, недостъпна в непосредствената среща със света. Времето и паметта правят видимо и достъпно, способно да явява и да се явява онова, което е недостъпно в настоящето. Графиката е образцов медиум на тези идеи, защото в нея отпечатаното изображение е резултат от отнемане, от разрушаване на форма и материя. Тодор Панайотов е осъзнал това и в графиките си изважда на показ точно разрушението на материята: грубото издраскване на плочата, разядената от киселина повърхност правят толкова богата фактурата на неговите офорти и литографии. В тях фигурите и лицата много често не просто са резултат от отпечатване, а сами изглеждат като отпечатъци, т.е. те са образи на образите. Отсъствието, което явяват, е дори по-важно от присъствието. Следи и отпечатъци, но къде, в какво? В едно съвсем условно, извън-исторично, траещо настояще на памет, която в повечето случаи е едновременно и лична, и колективна. Монументалният характер на образите в графиките на Тодор Панайотов не позволява да бъдат отделени в тях образите на колективната памет (конниците от народните легенди, отломките от античните статуи) от образите на личната памет (пейзажите от Париж, Амстердам или Венеция). Всички те имат характера и функцията на монумент. Те са едновременно знаци на съхраненото време, на кондензираното време (в градовете съвсем буквално – като натрупани археологически пластове) и на несъхранимото време, на времето, което с изтичането си изличава и поглъща всичко. От тази диалектика е роден драматизмът в произведенията на Тодор Панайотов. Този драматизъм не е резултат от етически сблъсък между индивид и някаква социална реалност, а идва от метафизическата участ на човека, който няма достъп до себе си и до света, освен в своята крайност, в загубата, в отминалото. Монументализмът на фигурите и главите в графиките на Тодор Панайотов е част от духа на времето. През 60-те и началото 70-те години на миналия век, особено в живописта, художниците, които се опитват да избягат от нормативната естетика, се затварят в монументалното, което едновременно остава израз на една колективистична идеология, но и дава възможност за излаз от буквалността на социалистическия реализъм и занимание с чисто пластически задачи. Меланхолията на пустите угари обаче, които постепенно биват сведени до няколко хоризонтални полета с различна фактура, е нещо индивидуално, с което Тодор Панайотов ще остане в нашето изкуство. В тях монументализмът на формата е преодолян, за да остане само експресивната сила на фактурата, т.е. на следите и разрушенията в материята, които едновременно отнемат и явяват.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”