Български  |  English

Мартенски музикални дни – II

Завладяващи рискове в прочита на класиката

 
От безбрежната програма на фестивала за този текст избрах три вечери, в които интерпретаторското изкуство показва различни възможности, реализирани през звук, фактура, специфична артикулация на текста. И различен вид риск в прочита на класически произведения, които у по-голямата част от публиката предизвикват трепета на очаквана среща с познатото, но една малка, но активна, образована и затова скептична прослойка предполага единствено пореден déjà vu ефект. Устойчивост на традицията произнасяше австрийският пианист Готлиб Валиш с финес и апликатурна уравновесеност в 25-я концерт на Моцарт и Фантазията за пиано, хор и оркестър на Бетовен. В тази концертна вечер идеята за стабилна защита на стила бе необходима цел на диригента Георги Димитров, за да подреди по подобаващ начин параметрите на звука в оркестъра на Русенската филхармония и аматьорския хор „Дунавски звуци”. И да изгради и открои в стандартна цялост класическата драматургия. Защото няма как да бъдат игнорирани условията на тотално използване ресурсите на оркестъра като някакъв универсален уред, който става за всичко, по всяко време и навсякъде. А това похабява, нагнетява тежка умора в звука, чието преодоляване става все по-трудно. Естествено майстор като Димитров постигна ефекта на спонтанното преживяване, а заедно с баритона Иван Консулов потопиха публиката в трепетната нюансирана чувствителност на четирите „Песни на странстващия калфа” от Малер.
Светлин Русев и Евгени Божанов са тръгнали към широкия музикален свят тъкмо от Русе. Направиха Моцартова вечер със Софийската филхармония -Светлин като концертмайстор и солист в Концертоне за две цигулки (заедно с Павел Златарев) и в Петия, ла мажорен концерт, а Евгени солира в Седемнайсетия (сол мажор) и Двайсет и третия (ла мажор) клавирен концерт. Изключително интересна вечер, която неминуемо вгледа един в друг тези великолепни музиканти. Русев е „по-почтителен” към интерпретаторската традиция Моцарт. Влага личния си принос към нея през основните свои качества на инструменталист с естетика и вкус. Елегантно, изпипано, с очаквания финес в продължението на традицията; и както винаги, с респектиращ инструментализъм.
Изпълнението на двата Моцартови концерта от Божанов ми припомниха мисълта на Адорно, че Моцарт, композиторът, който се слави сред всички останали със сигурността на формата, жонглира виртуозно със самата форма. А Божанов жонглира виртуозно със стила, като влага в Моцартовия текст силна лична страст и драма през звукова перспектива, която не познава предел. Тя „оглежда” сякаш и Моцартовия театър (17-ия концерт), и Моцартовия вокален стил, и симфонизма му. Оглежда я с безмилостно ангажиране на оркестъра чрез неотклонима диктатура на звука за съвместност в играта Моцарт. И изпепеляващият разказ във 23-и  концерт, кулминиращ в потресаващата трагична изповед на втората му част – тук оркестърът, воден от Светлин Русев, бе гъвкав и музикантски прикован сякаш, с интензивно ансамблово присъствие.
Много силно преживяване за мен бе и рециталът на Евгени с музика от Шуман (Арабеска, оп. 18 и Танци на Давидсбюндлерите, оп.6) и Лист (Валс-Каприз № 6 из Виенски вечери, Фонтаните на Вила Д’Eсте и Сонатата „След прочитането на Данте”). Соловият рецитал е открита среща на артиста - сам със собствените си идеи – със слушателя. Предпочитам да слушам бунтовните „своеволия” на Божанов самостойно, защото не се смесват с други гледни точки, блъскат те в съзнанието с много по-голяма сила. В свят, който ръси мантри за всякакъв вид коректност, Божанов направо разсича „коректните взаимоотношения” с великия, но и ръждясал от почтително недокосване монумент на традицията. Не го интересува отсрещната реакция. Това, което го интересува, е на какво е способен инструментът, колко щедър ще се покаже в разказа на дадена тонова история. Не знам дали мисли в образи, но че предприема сериозни, но и завладяващи слушащия рискове по отношение на общоприетото, за пореден път доказа в изумително личното, индивидуално тълкуване и представяне на Танците на Давидсбюндлерите... Впрочем, още предхождащата ги Арабеска започна като прелюдия към горестна изповед. Краят на пиесата сякаш я прекъсна, затова и Божанов помоли с жест да спрат аплодисментите, за да продължи странстването си към 18-те пиеси от Шумановия цикъл, в който трансформациите на звука не могат да се опишат. Звуковите му намерения се открояват релефно, като дълбаене в камък, като скулптури, които не само минават във времето, но и очертават по забележителен начин пространства. Попадаш в тях като прочутата героиня на Луис Карол и следваш клавирния глас, който хипнотизира.
Бих искала да използвам едно определение за изкуството на Евгени Божанов, но то е толкова девалвирало от нашата небрежност към думите! Затова пак се обръщам към Адорно: „Гениалното остава парадоксално и трудно, защото свободно отвореното и необходимото всъщност не могат да бъдат единни.”
още от автора


Мартенски музикални дни - I
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”