Български  |  English

Днешната поезия

 
Най-напред да направя едно уточнение, което до неотдавна би било безсмислено. Под „днешна поезия“ имам предвид „миналогодишната книжна“, а не „текущата периодична“, независимо дали „хартиена“ (вестници, списания) или „електронна“ (онлайн сайтове, лични блогове, социални мрежи). С други думи, тук разглеждам кодифицираната ни най-нова поезия, а не поточната. Каквито и предимства да дава с оглед лекотата на творческата самоизява, потокът все пак представлява обикновен ред от стихотворения – ред с формално начало и неизвестен край, - чиято композиция се основава, общо взето, върху хронологията на написването им и следователно е повече психологическа, отколкото литературна. За разлика от него, книгата е сама по себе си хомогенно изделие, завършен литературен продукт, композицията й създава нови литературни значения над плана на отделното стихотворение. Тези два носителя на поетична „днешност“ се съвместяват в общото поле на литературата горе-долу както суровината за изделието със самото изделие. Затова книгата е по-представителният от двата.
Като цяло, 2016-а беше силна година за поезията. Преди всичко, появиха се впечатляващи стихосбирки и даже общото ниво се повдигна малко спрямо предишни години. Вярно, че една година е може би твърде къс срок, за да обобщаваме каквото и да било. Но е вярно и че някои тенденции, които зреят полувидимо от шест-седем-десет години насам, като че ли са започнали вече да дават плод. Доста подробности от литературния пейзаж сочат в тази посока.
Кои са те? Какво най-съвкупно можем да кажем, че се случва в поезията ни? Най-напред, в нея през последните години тече и се разгръща едно бавно освобождение. Накратко казано, все по-усилено падат колективните норми за писане на поезия. Експерименталните техники вече не са на мода, „дискурсът“ се е индивидуализирал в нормален писмен говор, който търси общение с читателя. Поетическите доктрини, независимо дали ще ги наречем „модернизъм“ или „постмодернизъм“, са изгубили доста тяга, свили са се по обхват на въздействие и ги виждаме в най-чист вид при отделни млади поети, където им е мястото всъщност. Преобладаващата поезия е в най-общ план модерна: без да принадлежи към някаква конкретна идеология на писане, тя дава актуални зрителни ъгли към света и въплъщава актуални душевности, светоусещания, търсения, теми. Нейни специфични свойства са съзерцанието и изповедността, макар че напоследък е обхваната от политически и социално ангажирани мотиви. Практикува се главно един лек, ненатраплив, самоочевиден свободен стих, чиято функция е да откроява смисъла на казаното, а не да афишира собствената си реторична или графична формула. В най-добрите си образци той носи сложната музикалност на речевата фраза, а не служи на автора си само като повод да реди думи както му падне, забравяйки, че музиката в поезията е смислоносеща черта.
Като говорим за стихомузика, струва си да отбележим, че напоследък в инструментариума на поезията ни се наблюдава и известна реинтеграция на класическите форми (метриката, римата) там, където доскоро почти ги нямаше. Разбира се, те не са си отивали изцяло от литературното поле, а в някои негови сектори винаги даже са преобладавали. Но до съвсем неотдавна опозицията между класически и свободен стих се идеологизираше у нас в плана „стари – млади“, „консерватори – авангардисти“ или дори „комунисти – демократи“. Ситуацията има политическа предистория от зората на демокрацията. Всяка от двете основни партии, които се оформиха тогава, БСП и СДС, се обзаведе почти веднага със свой писателски електорален блок, вследствие на което политическите противостояния се прехвърлиха и в областта на естетиката. Стана норма членовете на „казионния“ Съюз на българските писатели да симпатизират на левицата в парламента, да се опитват да реабилитират социализма заради предпоставено добрите му страни, да ратуват за знаците на изконно родното срещу попълзновенията на глобализацията, да се прекланят пред руската песен, душа и литература и да разбират поезията най-вече като акт на възпяване, в услуга на което идват удобно на място класическата метрика и римата. Съответно, членовете на алтернативното Сдружение на българските писатели се сплотиха около политическата десница с всички произтичащи от това възгледи и пристрастия, а в литературен план се обособиха като „авангард“, практикуващ по-актуални форми на творческо писане, между които, разбира се, фигурираше и свободният стих в поезията. Сега, за щастие, двата вида стих са значително поразмесени из литературното поле и почти не носят идеологически привкус, а при някои от майсторите даже съжителстват в рамките на една и съща книга. Така е било и трябва да бъде – модите да еволюират в умения, а доктрините - в обикновени инструментариуми. Излишното ерозира по-бързо от всичко останало.
Точно такова съчетание на класически и свободен формат е първата стихосбирка, на която искам да се спра, но не само затова: „Аутисо“ на Бойко Ламбовски. Преди всичко, Ламбовски е голям български поет, а книгата е поредица от чудесни стихотворения: „Въдичар в шумака“, „Нощен риболов без преспиване на платен водоем“, „Серкмето на дедо Бечо“, „Весела жена при водата“, „Движение“, „Марш“, „Чаршаф на акацията“, „Жуан вълкът“, „Голямата лелка“, „Шико“ и др. Всъщност такива, които да са чист пълнеж, няма. Има две-три по-кратки и функционални, има и две-три пренесени от предишни стихосбирки, но те изглеждат тук различно, тъй като са абсорбирани по новому. Но освен като стихосбирка, „Аутисо“ функционира и като модерен схематичен вариант на епическа поема от Омиров тип, в която отделните стихотворения са съставящите я „песни“, а „певецът“ разказва чрез тях за един свой ден, посветен на риболова като практика, екзистенциално съзерцание и онтологична метафора. Книгата съдържа три устойчиви секции – „Вадене“, „Простор“ и „Прибиране“, съответстващи на вечните цикли, които знаем: „изгрев – пладне – залез“, „начало – апогей – край“ и пр. От неподвижната си позиция сред въдичарската гмеж, но и манталитетно не претопен в нея, „певецът“ е своеобразен полувоайор, който хем наблюдава отстрани хорските суети и слепоти, хем на моменти излиза от неучастието си и се покъртва от човешкото страдание и безпомощност:
„Водата тече надолу,/ а ние течем назад./ Стари хора, и болни,/ препълват тоя свят./ Не мислят/ къде отиват,/ не си познават гласа./Не знаят защо са живи,/ не знаят защо не са. ...“ („Голямата Лелка“)
Но това е от заключителния цикъл. В първия виждаме китна хорска панорама:
Нощен риболов без преспиване на платен водоем
Цеко и шурето с Венци, оттам са Методи и Глистера./ Долу при залива 3-ма с тойота са, тайно косят толстолоб./ 4 пенсии скубят уклей накъм бряста и псуват Борисов,/ Васо кръчмаря предлага и скара, и бира, и боб.// Ние сме много – народ – втренчен в най-разноцветни поплавъци./ Много, ви казвам, народ. И коли, в копривака затулили тасове./ Тънко засвирват комарци, запяват щурците и славеите./ В жилава смес се омесват със сръбската чалга на Васо.// „Наборе, нá ти от мойта ракия - еша си няма тя."/ „Те ти – мези си домати наклъцкани – ний си ги въдиме."/ „Мойта па кучка бегá по Италия лани – шейбам й мамата."/„Мойта па лае нонстоп, ама дом си седи, като кърлеж у мъде."// Меко се спуща нощта. Електриките пали сайбията./ После минава за таксата, вече на няколко бирици./ Пльоква сред гьола рибок. Горе луната подсмива се./ Дивна, вселената цяла като голям язовир ни е.// Сам сред шавара ловува и юноша бледен, критичен./ Златната рибка бленува, крие упадъчен стон./ Момко, не се надломявай, бе – тук всяка рибка царичка е,/ всяка душа е с корона, всяко тук столче е трон!
Стихотворението лесно може да се изтълкува като битова бурлеска, но е комедия в плана на Дантевата или Балзаковата – между двете всъщност. Външно, то изобразява един импровизиран човешки – „мъжки“ най-вече – празник, парад на такъмите, отдих за сетивата, апотеоз на жаждата за мъничко бягство от домашните тегоби, оргия на ловната страст. Празненството е и социална панорама, пъстра извадка от възрасти и имотно-класови състояния. Всеки съсредоточено ловува това, което може да си позволи (по-заможните с тойотата са заложили незаконни въдици за толстолоб, докато „пенсиите“ само „скубят уклей“) и пирува според каквото му е достъпно (едни ползват Васовата бира-скара, други си носят от къщи ракия с домати мезе). Всички тези щастливци на мига и повелители над живота на рибите са едновременно с това обрулени жертви на собствените си задънени житейски ситуации. Певецът-поет е също вписан вътре в картината („Ние сме много – народ“), но присъства не толкова физически, колкото като око на камера, което обхожда терена на събитието и ту се стрелва напред, за да улови отблизо някой дребен детайл, ту отскача безкрайно назад и откроява пред читателя трите концентрични пояса на художествения свят, едновременно съвместни и взаимоубийствени: рибите в язовира, въдичарите около язовира с рибите и скупчената над рибите и въдичарите бездънна вселена. Всеки по-малък свят е толкова захласнато вдаден в себе си, че не подозира колко сляп е за непосредствено по-големия свят, който го обхваща и се разпорежда безобразно с него. Стихотворението започва като битова идилия, преминава към социален коментар и завършва като метафизично откровение. Рядко хубаво нещо.
„Аутисо“ е изцяло композирана в тази варираща тоналност: редят се ту забавни, ту драматични стихотворения, макар и разцветката да тегли, общо взето, към тъмния край на спектъра. Това е сериозна, строга, зряла, богата книга, писана от завършен майстор. Техниката на стиха е изпипана, но не е показна, а служи за детайлизация на вложения смисъл и опит. А езикът е виртуозен – снове като асансьор между стръмно високото и стръмно ниското.
Минавам към „Книга на ирониите и опрощенията“ на Цочо Бояджиев, една драматично изповедна стихосбирка, в която поезията и ерудицията присъстват в еднакво интензивна степен, без да си пречат. Обстоятелството, че Бояджиев е професор по средновековна философия в Софийския университет, й е придало качества, вместо да й отнеме – например, класичното ехо в задния план на стиховете, въплътено както в самата им мелодия, така и в катедралната висота на темите и чувствата. Друга особеност е оскъдицата откъм детайли в художествения свят, което дава предимство на вътрешния релеф спрямо външния, на емпатията спрямо живописта. В повечето стихотворения заварваме поета на символична, а и епистемологична разходка сред интимно близки неща, места и присъствия, които са се оттекли във времето и пространството. Домът се е опразнил и е оскъдял, котаракът Лео е поел „на четири лапи към стените на Йерусалим“, самият поет се усеща не като деец, а като случаен аксесоар на живота си, „клиентът на масата в ъгъла“. Този рефлексивен трагизъм е доминантен тембър на цялата книга и е най-въздействащото й достойнство. Ето образец:
У дома
снегът проскърцва под стъпките ми/ бавно скерцо (ако има нещо такова)/ тази нощ всички чудеса са възможни/ дори завръщането на невъзвратимото/ не знам мои мили/ от кои далечни земи ще се донесете/ пеш ли ще дойдете с влака ли/ или ще оседлаете облак/но когато отключа вратата/ печката ще е запалена/ масата ще е наредена/ както винаги за четирима/ и само ще трябва да отгадая/ кой е свободният стол
В този ред на заглавия и автори, много силна е и последната стихосбирка на Марин Бодаков „Битката за теб“. Донякъде тя е сходна по тоналност и насока на търсенията с „Аутисо“: мрачна, строга, екзистенциална, епистемологична. Останалото са разлики. Стихотворенията са до едно издържани в музикален, макар и масивен свободен стих. Няма епос. По-болезнена, интровертна, самозаключена е. И – забравих още една прилика. Вътре има великолепни неща: „Там“, „Плачът“, „Когато се надигнат водите“, „Проверявам с резка по вратата на къщата“, „Само тишината няма да те предаде“, „Детска книга на непознат език“ и др.
Книгата впечатлява с компактността си. Това поне отчасти се дължи на прецизния подбор, който не е допуснал поетичен пълнеж. Но най-вече се дължи на естеството на стихотворенията в нея. Те са кратки, част от тях са без заглавия, много лични са. Някои са почти херметични. Художественият им свят е съставен от най-интимните опори в живота на лирическия аз: баща, майка, роден дом, настоящ дом, съпруга и деца, приятели и призвания. И в същото време са пропити със самотно страдание, с един потърсващ трагизъм, който сякаш е убеден в собствената си несподелимост и се разкъсва между невъзможността да се изкаже и невъзможността да не се изкаже. По някакъв начин приличат на късове реч, долетели до ушите ни откъм заключената изповедална стаичка. Останалото не сме го чули. Понякога не всичко се разбира. Четенето тогава прилича на редене на пъзел, в който част от блокчетата са изгубени и реставрацията може да се осъществи само частично. Ето пример:
Плачът
посочва/ незабърсаните трохи по масата,/ после бурените по себе си.
Тук неяснотата не се дължи на наличието на метафора, към която ключът е скрит. Дължи се на метонимични лакуни – изтрити или просто липсващи части от повърхността на изобразената сцена. На първо четене човек добива усещането, че всеки интерпретативен порив ще наклони думите в собствената си посока. Но после разбира, че по един странен начин стихотворението говори под тях. Думите са сглобени на едро, с широки празноти помежду си. Плачът. Чий? На дете ли? Защо посочва трохите? Къде във времето са те, сега или преди? Ако е детски, защо е чак буренясал? Или може би плаче лирическият аз, съизмерим по възраст с поета, но усетил колко е самотен извън детските си спомени, включително и травматичните? Всъщност, стихотворението случва смисъла си опипом, а не го изразява. Полуразрушената му комуникативност е част от смисъла, тълкуванието е част от текста. Споделяйки, то пледира срещу споделянето – като че ли от страх, като че ли заради усет, че всеки опит да се сподели личното страдание го прави банално. Ето и едно друго стихотворение, не така херметично:
Там
Сринато е детството ми,/ пристроено с руини, нови търговски обекти,/ с хотели, които си придават могъщество,/ с къщи, които подражават на старини, с бурени,/ самонастанилите се пришълци не ме познават,/ проговорят ли, развалят езика ми.// Ако искате да купите евтин имот в моето детство,/ нямам връзка с този адрес.
Лирическият аз не просто тъгува. Носталгията е малък процент в цялата игра на чувствата му. Той е втрещен от ужас, защото все по-малко познава миналото си, ням свидетел е, че някой периодично го трие, откакто той го е напуснал. В съзнанието му „ужас“ и „промяна“ са функционални синоними. “The Winds of Change” на „Скорпиънс“ може да е жизнеутвърдителна рок класика, но политическата промяна е нещо по-безобидно от усещането за онтологична несигурност, което изпитва изповядващият се.
Илюстрацията на Кирил Златков върху предната корица, изобразяваща птиче, което е провряло човчица да пее през забралото на боен шлем, е изключително уместна. Това е поезия, писана от воин, покрит с белези вследствие на вътрешните си сражения, в които все по-добре знае, че не може да победи. „Битката за теб“ обозначава цяла верига от „теб“ след „теб“ след „теб“, все скъпи лица, неща, желания, идоли, спомени; и в крайна сметка означава „битка за вътрешната (ми) цялост“. Героят далеч не е убеден, че ще победи, но отстоява ценностите си с убеждението, че те са важните всъщност, а не той.
Ако Бойко Ламбовски е създал в „Аутисо“ своеобразен личен епос от Омиров тип, стихосбирката „Милост към езика“ на Боряна Кацарска представлява неокласицистичен трактат а ла Александър Поуп: поезията в нея се дължи на дисциплината над езика и чувствата, а не на отприщването им. Бих искал да виждам повече такива образци на български език. Поетесата споделя философското поприще на Цочо Бояджиев и това, също като при него, отсъства в предния план на стихотворенията й, макар да прозира в задния. Книгата е физиономична, промислена, реторически категорична и технически виртуозна. Мнозина поети с подобна мисловна нагласа към изкуството си затъват в умозрителни абстракции и цитати. Боряна Кацарска не прави нищо подобно:
... да се завърнеш в бащиния двор/ където светли сенки те очакват/ и никнат върху архаична тор/ омайничета/ златовръх и/папрат// където/ дюли розово-зелени/ разлистват се в необуздан разкош/ и залезът навлиза във небето/ със нежността на/ неолитен/ нож// когато те застигне вечерта/ когато празнотата те обземе/ и падне/ от ръцете ти светът/ и хлъзгавото като риба/ време... („Рондо“)
„Балът на тираните“ на Пламен Дойнов е любопитен експеримент за създаване на действаща политическа поезия в мерена реч. В нашето постсоциалистическо, постпропагандно време това за поезията са изгубени територии, отнети от журналистиката. Ако монтираната сцена, откъдето чуваме гласа на Марин Бодаков, е изповедалнята, а на Цочо Бояджиев – родният дом, макар и пуст, на Пламен Дойнов е рециталът на сцена. Дойнов е по-скоро рационален, отколкото прочувствен, по-скоро ироничен, отколкото емпатичен, по-скоро площаден, отколкото уединен. Това не са недостатъци, а специфики на индивидуалността му: поет-рецитатор, който от сцената умее да наблюдава публиката по-зорко, отколкото тя него. Свойствената му патетика го доближава понякога до риска да зазвучи сантиментално, но пък поантите му са силни и прями. В крайна сметка, експериментът е обречен на провал и поезията няма да си възвърне изгубените земи. Тя обаче открай време е доказала, че умее да извлича дивиденти от провалите си.
Пряко политическите стихотворения в книгата („Любовта на министър-председателя“, „Ретроактивно стихотворение“, „Край Босфора шум се вдига“ и др.) не ми допадат толкова, макар че са формално безукорни. Малко са общи, малко повтарят клишета, които вече знаем от другаде. Липсва им детайлизиращият щрих, който да внуши на читателите на поезия убеждението, че научават от нея повече, отколкото от репортажа от мястото на събитието. Определено силни обаче са някои, които фигурират в периферията на темата: „Магазинерки по главната улица“, „Моят петгодишен убиец“, „А ти умираше“, „Отминаване“. Но те не са точно политически, а граждански. Ето първото, което с впечатляващ метафизичен патос рисува едно запомнящо се изображение на съдбовните вихри току над дъното на социума:
Магазинерки по главна улица
Магазинерки пред магазините – на пластмасови столове – седят, пушат./ Денят едва се е вдигнал, мечтаят вече да пада./ Дефилирам близо до тях, искам да ги подуша – / дали ухаят на скъп парфюм или на детска помада.// Те обаче гледат през мен, чоплят нокти, едва ги свърта,/ дърпат от дълги цигари, бъбрят по телефоните./ И разсеяни слушат как небесата се къртят, и едва разпознават демона, който иде с циклоните.// Ще се втурне огромният вятър – зъл и безсънен,/ ще докопа ту крак, ту глава, ту някаква става./ Едните ще отлетят с бурята, ще потънат,/ а другите ще влязат вътре и ще продават.
Пламен Дойнов е майстор на класическия стих и репрезентативното слово – когато поетът говори от името на множество, институция или нация. В това отношение Палми Ранчев с „Отблизо всичко“ му е пълен антипод. Това не е най-добрата стихосбирка на Ранчев, но на мен по принцип ми харесва как той, по един несъпричастно дружелюбен начин, общува с читателя. Поезията му е пропита с тихия интровертен говор на един отшелник в центъра на София, който крачи по тротоара със стиснато лице и картотекира наум всичко, което пресече дори само за миг впития му в далечината напред поглед. В наблюдателната му позиция, така както е сглобена, има по нещо и от фланьора, и от воайора: доколкото се движи сред обектите на наблюдението си, героят е фланьор, но пък вцепененият му в една точка поглед го прави по-скоро воайор. В стихосбирката вее урбанистичен постапокалипсис, нереализирана потребност от емпатия, усещане за атомизация на привичното и родното. Само погледът на поета сглобява за миг взаимно чуждите късове, които съставят света:
... Отбелязвам/ далечната си прилика със случаен/ минувач. Няма да го питам накъде/ ще отнесе своето мълчание. Думите ще го прогонят от пейзажа. („Близост“)
Палми Ранчев е поет на екзистенциалната драма – и на стоицизма в качеството му на единствената самозащита срещу нея. Върху тази платформа дори едно обикновено натискане на брава се превръща в метафора на смъртта:
Очакване
Натиснах бравата в кухнята –/ вратата не се отвори./ Десетки пъти беше се отваряла/ днес. И предишните дни./ Търпеливо зачаках./ След като е започнало,/ какво друго неочаквано/ и неразрешимо ще последва.
За стихосбирката на Георги Господинов „Там, където не сме“ мога да кажа, че не е лоша. И толкова. Но върху нея се изсипаха, както и в предишни случаи, такава разгласа, такива възхвали и награди, че тя е вече в ситуация на незаслужена привилегированост спрямо всички книги, за които дотук говорих. Сравнете стихотворенията вътре с поне десет на Бойко Ламбовски или с по пет-шест на Марин Бодаков, Цочо Бояджиев, Пламен Дойнов и Боряна Кацарска и ще ви стане ясно за какво става дума. При това, ограничавам паралела само в рамките на продукцията, излязла през 2016 г.
Вярно, че поезията е силно субективна, но както е с всяко пълноценно изкуство, никога не изцяло. В новите си книги Ламбовски, Кацарска, Дойнов и пр. се открояват като ярки, физиономични поети, автори на ярки, физиономични стихотворения. Господинов е майстор на изобщо доброто стихотворение, на стихотворението, което внушава приятност. Ето още първото:
Малко сутрешно престъпление
Навън е валяло дъжд/ прохождаш сънен на сутринта и/ (по пътеката към тоалетната)/ шруп/ охлювът под краката ти// убийство по невнимание/ но това не смекчава вината/ оглеждаш се/ поради ранния час няма свидетели/ избутваш трупа под тревите/ натежали от капки/ и това не отмива греха/ убийството е толкова малко/ че не можеш да го забравиш/ през целия ден
Такива ги има много и у други поети. Структурата и похватът са отработени. Тече една уж дребна случка, приключваща накрая с реторичен винт, от който разбираме колко в действителност е била важна. За ефекта върху читателя се разчита на сюрприза – ударът върху очакванията му. В случая сюрпризът е даже поприглушен, защото оценъчните квалификации („вината“, „грехът“) изникват малко преждевременно, преди винта, и подготвят читателя за идването на сюрприза. В резултат, стихотворението остава приятно за четене, но без вибрация за нещо повече.
Има още петнадесетина подобни заглавия в книгата. И това е горе-долу таванът на нивото й. Средното стихотворение в нея е средно симпатично, средно индивидуално, средно европейско. Чувството е по-скоро сантимент, мисълта е по-скоро рефлексия. Локализацията е непостоянна, но не е пътешественическо-откривателска, а екскурзиантско-медитативна – от родния Ямбол към Рим, Берлин, Виена, Люксембург и други геокултурни центрове на Европа, които рефлексията на поета е облъхнала с равни дози преклонение и усещане за надвиснала, макар и неназована опасност, съвсем в унисон с вкуса, сетивата и възможните сантименти на средното евробюрократично и евроиздателско очакване.
Нямам съмнение, че Господинов е осъзнавал липсата на тяга в стихосбирката, докато я е сглобявал. Но се е опитал да замести липсата с външен пълнеж. Част от стихотворенията са в класическа метрика и с рима – но и метриката, и римата са груби, поради което съдържанието просто хлопа в рамката им. Стихотворението „Кардиология“ е сякаш взето от последната стихосбирка на Веселин Ханчев – и по ритъм, и по тема, и по задъхана реторика, и по характер на поантата: Чух сърцето си, / беше уплашено, / квакаше като жаба. / Лекари – бели щъркели, - / оставете го да ми каже. Поантата в „Стихотворение наместо купа“ и „Времето е неутронна бомба“ разчита за въздействието си изцяло на това, че поетът се е вписал в нея в самопохвален контекст, в качеството си на прочут поет. В първото от двете поетът подарява стихотворение на „домакините“, чиято купа току-що е счупил, и отбелязва щедростта си: никой като мене заблеян / не може да счупи / стихотворение. В самия финал на второто пък заема доза въздействие от известността на втората си стихосбирка: знам оттогава / смъртта е череша / която зрее без мен. Поетът все едно намеква, че със стихосбирката си „Черешата на един народ“ е патентовал дървото от заглавието за канона на българската поезия.
Сред неспоменатите досега стихосбирки добри думи може да се кажат за още няколко: „Животът без музика“ на Людмила Миндова, „Любовта идва“ на Мария Донева, „Жената и мъжете, които бях“ на Димана Йорданова, „Обратно броене“ на Владислав Христов. В първите три общата структура изглежда малко инцидентна, но пък сред стихотворенията има добри, физиономични образци. В четвъртата е обратното: концепцията е образцова, но пък стихотворенията изглеждат малко инцидентни. Ще се спра за момент на нея. По замисъл тя е „дневник на преживяното от мен през годините“, но с тази особеност, че опоетизираните споменни късове текат в ретроспективна хронология (оттам и заглавието „Обратно броене“). Проблемът на книгата е, че отделните стихотворения нямат много самостоятелен живот извън целостта й. Те са без заглавия и за повечето от тях бих казал, че са недоизразени, неоптимизирани отвътре, нахвърляни набързо с едра четка. И най-вече, поетът не изглежда да е кой знае колко ангажиран вътрешно с поетичния си материал. Не показва емпатия към обектите и формите на изображението си и като че ли само по спирките на погледа му научаваме кое му е важно и кое не. Ясно, че това е концептуално, но от него страда селекцията и съответно гъстотата на съдържанието в книгата.
В заключение искам да отбележа едно литературно явление, което избра точно миналата година, за да се разгърне. Имаме нова млада поетична вълна. Не че досега младите поети са ни били кът. Постоянно ги имаме. Но те са влизали в литературното съсловие, с малки изключения, поединично, обикновено въведени от някое по-известно име в поезията ни, а после са гледали да се приспособят към доминантните ценности, стилове и идоли на съсловието – поне на тази част от него, която е публично най-осветена. Паралелно са течали дебютни публикации в „Литературен вестник“ и другаде, додето се стигне до първа книга, издадена в легитимно от гледна точка на съсловието издателство. И така нататък. Напълно почтена кариера. За пръв път обаче в литературното съсловие имаме врязване „отвън“ на група, която вече се е сдобила с фонд публикации, главно в лични Интернет блогове, а и с резултантно реноме, и вече иска от съсловието, на база на извоюваната си масова популярност и на първите си книги, не просто въвеждане в гилдията, а легитимация в сериозния план на литературността. Взаимната полза при един такъв акт е близка до ума: статусът на младите поети добива повече плът, а литературното съсловие и най-вече поетичният му сектор добиват повече разгласа и шанс за въздействие.
Става дума за Илиян Любомиров, който пише и под псевдонима Августин Господинов, Рене Карабаш, чието истинско име е Ирена Иванова, и Константин Трендафилов, който единствен между тях няма alter nomen. И тримата са на по 25-26 години, и тримата са издали поне по една стихосбирка (първият вече има две), и тримата пишат главно интимна поезия, и тримата адресират поезията си към любимата, и тримата са много, много различни помежду си. А и въобще са различни. Те не се появиха на поетическата сцена като талантливи чираци, които все пак тепърва има да усвояват тънкостите на занаята. Точно обратното, дойдоха като завършени творци, чиято младост си личи по избраните теми и трактовката им, но не по недостига на умение. Пишат ярка, технически грамотна и най-вече физиономична поезия – всеки един от тях поотделно. Владеят изкуството на добре оркестрирания свободен стих. В добавка, притежават литературна култура и не демонстрират неприязън към заварения си контекст – напротив, в интервюта и по време на пърформанси те често призовават да се уважава и чете поезията преди тях. Имат и добро сценично поведение, което си личи по време на премиерите и съвместните им рецитали. Вече имат и последователи, които, макар и засега неравни с тях по качество, допълнително усилват присъствието на поетическото слово из обществото ни.
Някои други знаци, които тримата пръскат около себе си, оставят истаблишмънта със смесени чувства. Те не участват в котерийни игри. Имат любов към литературата, но нехаят за кредото на литературната бохема, което е унаследена идеологическа норма за родното писателство. Тези антибохемианци се обличат елегантно, отнасят се рационално, без жажда, но и без презрение към парите, масмедиите и известността, с охота участват в публични изяви и сами организират такива. Не случайно част от литературния салон ги посрещна на нож. Мнозина ги харесват инстинктивно и мнозина, не по-малко инстинктивно, ги мразят. Това означава, че зрялото отношение към тях предстои и когато дойде, ще бъде основано на четене, а не на извън литературни реакции и съображения. И за да ускоря идването на момента на четенето, ето по едно стихотворение и от тримата. Най-напред от „Лято“, втората стихосбирка на Илиян Любомиров (първата, „Нощта е действие“, излезе през 2015 г.):
Паралелно
чети ми мислите/ качи се на рамката/ вей си краката/ и замервай хората/ с погледи/ на битака/ ще разменим/ колелото за спомени/ рога от елен/ чифт маратонки/ и две томчета на Камю/ на връщане ще настъпвам/ опашката на сянката ти/ а ти ще размътваш/ душите на локвите/ реалността е измама/ на която се хващат/ само живите
Любомиров конструира един поривист, физически плътен герой, любовник-прелъстител от Джон-Дъновски тип, който плете около любимата мрежа от мимика, жестове и думи, за да я доведе до най-важното – неповторимото сега на взаимността, което не познава ни преди, ни след. Той и не я лъже много-много, не й обещава никъде вечна любов, но й гарантира своето беззаветно тук-и-сега, неповторимостта на съпреживяването. Това е рядък случай на радостна поезия, бликаща от живот, възторг и жажда, която само тук-таме, на предела на осезанието си, визира предстоящия залез на житейското „лято“. Дълбочината й се дължи именно на тази сложна емоционална модалност в стихосбирката – все едно, че Адам и Ева, насред невинните си игри в Райската градина, вече смътно предусещат изгонването си оттам.
Сега е ред на Рене Карабаш, чиято единствена стихосбирка „Хълбоци и пеперуди“ датира от 2015 г., но я цитирам тук заради обкръжението, в което участва:
***
мълчанието смазва/ зъбците на разлюбването/ повлича чаршафи любовници чаши/ приспива Кортасар и други вечни под леглото/ понася ме между колите/ като липсващ къс от картата на твоята/ република// заклевам те/ в най-истинското си корито/ в дупката „О“ ако щеш/ легнала на пода на следобеда/ очертавам тялото си с тебешир/ рисувам твоето/ протегнало ръка към мен/ за Сътворение// утре ще е друго/ времето ще се издуе като рокля/ и алчното око в стомаха ми ще те потърси// но няма да те види
При Рене Карабаш изгонването от Райската градина очевидно се е състояло и завръщането се осъществява само в отделни силни, но къси мигове на проглеждане или припомняне. Тя е дълбока и драматична в реториката си и впечатлява както с неочакваните си, но убедителни метафори, така и с тежките си, силни, интензивни поанти. Героинята й познава болката, загубата и глада по непостигнатото съвършенство. Това е честна, пряма и странна поезия – странна тъкмо защото е честна и пряма. Ритмите й са мелодични и землисти едновременно, а любовта и страданието са много тясно преплетени теми.
Следва Константин Трендафилов с мостра от първата му и единствена стихосбирка „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого“:
Камуфлаж за мирно време
Видях те/ скрита в тълпата/ на студения рейс -/ с невзрачно палто/ за камуфлаж/ и натрапчиво нежни ръце,/ стиснали пазарските торби;/ с непродупчен билет/ и угрижен поглед,/ неуспешно маскирана/ като една от всички,/ не единствената./ Видях те/ да се правиш на една от всички./ Видях как/ не успяваш.
Поезията на Константин Трендафилов подкупва със смело оголената си и все пак неагресивна, тънка чувствителност. Героят му е повече влюбен, отколкото прелъстител, макар че понякога проявява склонност да омайва фокуснически любимата. Усеща обаче прекалено много неща вкупом около нея – аурата й, скритите й вътрешни пътеки, подтиците зад мислите, настроенията и постъпките й – и това знание някак по хамлетовски го съкрушава. Трендафилов е майстор на бързите и дълбоки психологически сонди, както и на късите афористични формулировки (Самотата е / нищо, / приведено в действие). Бих нарекъл наблюдателната му перспектива „съзерцание“, ако не споделяше доста общи черти и с фотографията.
Трудно е да се каже как ще продължат по-нататък антибохемианците. Колкото и да е добър в това, което прави, Илиян Любомиров вероятно ще трябва да поразшири темите и изразните си средства, ако не иска да започне да се повтаря. Дори това, че втората му стихосбирка е досущ идентична с първата по тематика, стил и тоналност, е симптом за нарастването на подобна задача в бъдеще. Рене Карабаш вероятно готви втора стихосбирка, освен че се реализира паралелно и като театрална и филмова актриса. Константин Трендафилов вече е автор и на първия си роман. Но най-важното за мен в случая е, че и тук, чрез най-младата ни поетическа генерация, виждаме свидетелства за освобождаване и разгръщане, за разнообразяване на отделните палитри и общата картина. А това неминуемо ще води към писане на все повече хубави неща.
още от автора


1 - 26.03.2017 22:36

Da
От: Snejankaa
Dadd
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”