Думи срещу думи ( литература), брой 12 (2892), 31 март 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: Тунел през Америка
Български  |  English

Тунел през Америка

 

Colson Whitehead. “The Underground Railroad”. Doubleday, 2016.
 
Тази книга, носител на Националната награда за проза през 2016, още не е дошла на българския пазар, но това сигурно ще стане; а аз бързам да я представя на читателите на „Култура“, защото я намирам за явление, сериозно раздвижило американската литературна сцена.
„Подземната железница“ – така наричат тайната мрежа от помагачи и скривалища, по която десетки хиляди чернокожи роби успяват да избягат от Юга и да се заселят в свободните щати или в Канада. Който е чел „Чичо Томовата колиба“, знае това добре. Но романът на Колсън Уайтхед е далеч от проповедническия тон на ранната литература, третираща робството в САЩ. „Подземната железница“ внимателно и немилостиво изгражда един суров, смущаващ свят, който подлага на съмнение основополагащи митове на американската демокрация и умело използва историческия разказ, за да повдига въпроси за съвременността. Решителният ход на романа е да буквализира алегорията, представена в самото му заглавие. Когато главната героиня Кора успява да избяга от преизподнята на плантацията, изведнъж става ясно, че в този роман „подземната железница“ е съвсем буквално транспортна мрежа от тунели, по които се носят примитивни влакове. И в този момент уж традиционният исторически роман изведнъж се превръща в нещо съвсем друго. Сменя се не просто жанрът, а онтологичната основа на художествения свят; и читателят разбира, че изненадите няма да спрат дотук.
Някои рецензенти колебливо наричат „Подземната железница“ стиймпънк – жанр, съсредоточен около фантастичното приложение на технологии от средата на ХIХ век, било то в ключа на научната фантастика или в този на алтернативната история, където по-скоро попада романът на Уайтхед. Но бързо става ясно, че и „стиймпънк“ не е подходящ етикет да опише адаптивната конструкция на това пълно с изненади въображение. От буквализираната подземна железница бегълците излизат в един странен, фукоянски свят на институционализиран контрол, който всъщност много прилича на нашия. Първата спирка е Южна Каролина с нейните болници, програми за контрол над раждаемостта и лицемерно подредения музей, в който Кора, заедно с други чернокожи жени, работи като жив експонат. Следва Северна Каролина, прогонила робите и осеяна с обесените тела на онези, които са се заблудили на нейна територия – зад зловещите порядки на това място различаваме сянката на нацизма и „окончателното решение“. Пътищата на Тенеси са покрити с черна пепел от пожари, а в градовете дебне жълтата треска – прокълнато място, напомнящо (не за пръв път) романите на Кормак Маккарти. Самата „подземна железница“ също се подчинява на неясни, но железни процедури и все повече заприличва на някаква кафкианска институция. Ловецът на роби Риджуей пък има митична осанка на злодей, но, парадоксално, е в най-голяма степен извън безусловната схема на робството. И на всичкото отгоре се придвижва с малък чернокож кочияш в костюм и цилиндър, когото купил и веднага след това освободил.
Всичко това работи толкова успешно заради „тунелната“ перспектива на повествованието. Водещият наратив минава през гледната точка на самата Кора, а тя, бидейки израснала на плантацията, не знае нищичко за Америка, затова и нищо в тези фантастични микросветове не я изненадва. Съответно, деловият маниер на разказване създава смут у читателя. Тук е разликата с жанра на алтернативната история, който принципно работи с едри планове. Ограничената гледна точка в сюжетната линия все пак е компенсирана от своеобразни винетки, които се спират върху второстепенни герои от романа, но и те, сами по себе си, демонстрират ефекта на „тунелното зрение“.
Трябва да се обърне внимание и на езика на романа – през повечето време директен, делови, с по-скоро къси изречения, но способен изведнъж да полети в мрачна възвишеност или да пламне в зловеща метафорика. Толкова много е работено върху този език, че почти можеш да чуеш жив глас – приглушен, пресипнал, заканителен. И това е езикът, който може да си позволи толкова прями и сурови наблюдения, които в някакъв друг текст биха зазвучали като присъди или лозунги.
Всъщност, за „Подземната железница“ могат да се напишат цели студии, толкова е богат този роман с измамно тесен тематичен фокус. Но преди всичко се надявам, че възможно най-скоро ще намери пътя си към българските читатели, защото силно се откроява на фона на съвременната американска проза и съм сигурен, че ще остане като една от най-важните книги на десетилетието.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”