Български  |  English

Защо да не е Хамлет?

 

„Това не е Хамлет“, по текстове на Шекспир, Сервантес, Калдерон, Молиер, Бекет, Стопард, Вайс, Мюлер и други. Постановка Боян Крачолов, участват Иван Николов и Димитър Крумов, Театрална работилница „Сфумато“.
„Това не е Хамлет“ е дело на съвсем млади артисти. Доколкото успях да установя, за Боян Крачолов и Иван Николов тя е втора постановка на професионална сцена, а за Димитър Крумов – първа. Сам по себе си, този факт не е аргумент за нищо в театъра, както и във всяка сфера на човешка креативност. Все пак, от младостта е по-очаквано да бъде дръзка, най-малко защото поеманият риск е сравнително по-малък. Тя не е обременена от биографични натрупвания, изградена парадигма, вписване в традиция.
Дързостта може да бъде добра прелюдия към провал. За обратното са необходими поне няколко базови елемента. На първо място, сред тях е творческата честност, предполагаща отказ от креслив стремеж към „нечувано и невиждано“ на всяка цена, отхвърляне на самоизпъчването като цел. Не по-малко необходими са талантът, умението, ефективното мислене, усетът за история и силата за собствен ход в нея. Мисля, че те са налице в „Това не е Хамлет“.
Боян Крачолов щедро се ползва от навярно най-продуктивния постулат на така наречената постмодерна нагласа. Казано накратко, той отрича фатална същественост на положението кога и при какви обстоятелства са се появили определена идея, образ, метод или стил. Същественият критерий е проработването им в актуалния творчески акт. Крачолов, Николов и Крумов се противопоставят обаче на друга постмодерна „очевидност“.
Куп идеолози настояват, че възлов за постмодерността е разпадът на персоналната идентичност. Тя се обявява за конструкт, сглобяван от перспективата на една или друга моментна позиция на индивида. Действителни били, напротив, ситуативни „съсирвания“ на „персоналното“, между които не може да бъде установяван действителен континуитет. Екипът на постановката показва достатъчно нагледно, че в хоризонта на подобна „личностност“ натрупването на културни, артистични и лични сегменти не може да доведе до друго, освен до ялова еклектика, лишена от дълбочина и смисъл. Показва го чрез демонстриране на обратното.
Спектакълът тръгва от един прост импулс. Двама млади актьори решават да си изиграят ролите, за които мечтаят, но подозират, че никога няма да получат. Изходната закана е да изиграят „всичко“. Лесно е да се види обаче, че „всичкото“ е много внимателно селектирано. Смазващо субективният подбор проявява високия театрален и литературен вкус на селектиращите, тяхната зрялост и рефлектираната им самоопределеност. Личната устойчивост и строгият ред на иманентните критерии са толкова по-важни поради факта, че принципът на колажа се прилага не само към текстове, но и към сценични техники и стилове, валидни в европейския театър поне от времената на Пирандело до днес. Те именно, устойчивостта и избистреността на критериите, правят възможна липсата на стърчащи конци и неподгънати ръбове.
Интелектуалната стабилност и добрият вкус не биха могли от само себе си да гарантират органичното единство на спектакъла, ако не вървят заедно с талант, мощно интериоризирани психосоматични средства и честност – артистична и персонална. Николов и Крумов прехождат със съкрушителна естественост през наглед несъвместими стилистични практики, удържайки се във високите им регистри. Решаващ за цялото е добре контролираният и удържан ритъм, в който се осъществява желаното „отприщване на стихията“ – на сценичната страст и сценичния нагон.
Основата на всичко това е невъзмутимият отказ от компенсаторни технически решения (дотам, че сцената е оставена демонстративно гола, не се търсят и светлинни ефекти), както и от имитации на престижна, препоръчвана, очаквана или каквато и да е външна им театралност. Оттук става възможно преодоляването на плоската хоризонталност, характерна за колажния принцип, постигането на автентичността и оригиналността на спектакъла. Авторите му са и надрастват себе си в собствения, безотклонно органичен ход на действието.
Това не е Хамлет, настояват те от този хоризонт, това са актьори. Нека ги попитам аз от същия хоризонт: Че като са актьори, защо да не е Хамлет? Прочитът на Шекспировия „Хамлет“ от гледна точка на въвлечените в пиесата философски позиции показва, че в хода на действието всяка от тях се саморазобличава като не цялостна и ограничена. При тяхното преодоляване, Хамлет навлиза в една радикална практическа метафизика: философско действие, в което субектът не е неизменен, а надхвърля себе си и се преобразява. Философията вече не е статична рефлексия, тя е екзистенциален акт. А не правят ли Крачолов, Николов и Крумов същото – както с текстовете и театралните стилистики, така и със самите себе си?
Този тип сублимиране на компонентите в спектакъла позволява постигането на един ефект, решаващ за крайния резултат. Компресирани са значително число културни факти и кодове. То включва не само споменатите текстове и стилове, но и историите на техните осъществявания. Зрителят, вещ в полето на европейската култура, интегрира всичко това в своето преживяване на представяното. Превръщането на същото „всичко това“ в екзистенциален сценичен акт дава обаче шанс и на не високо образования зрител да следи и възприема действието достатъчно интензивно.
Каквото и да е непосредственото тълкуване на спектакъла, искам да кажа: „Това не е Хамлет“ категорично заема място сред – обидно малкото – много високи постижения през този сезон. И не само през него.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”