Български  |  English

Филми
за съзряване и изкупление

 

Международен конкурс на 21. Международен София филм фест
Тази година в международния конкурс за първи и втори филм се състезаваха тринайсет творби от различни държави, сред които се открояваха три български филма: дебютните „Христо“ на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов, „Безбог“ на Ралица Петрова (Голямата награда и Награда за най-добър български филм) и втория пълнометражен игрален филм на Константин Божанов „И после светлина“, както и копродукцията с българско участие „Реквием за госпожа Й“ на режисьора Боян Вулетич (Награда на ФИПРЕССИ).
Журито с председател румънския майстор Кристи Пую, канадската актриса Дебора Кара Ънгър, младата й колежка от България Анжела Недялкова, режисьорката Елица Петкова и филмовият експерт Манфред Шмид имаше задачата да изгледа и оцени 13-те игрални пълнометражни филма, заедно с 12-те претендента за наградата за български късометражен филм на Jameson, която бе присъдена на „Дрехи“ на режисьора Веселин Бойдев, а с почетен диплом бе награден анимационният „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов.
Пълнометражните филми в програмата се различават по авторски стил, подход, тематичен обхват, но в повечето от тях като основни кодове са заложени проблемите на съзряването и желанието за еманципация от авторитет („И после светлина“, „Сняг“, „Лошо влияние“, „Стига си ми гледал в чинията“, „Лъжливи луни“), умората от тежестта на семейните обвързаности и желанието за обновяване, че дори и чрез смъртта („Последното семейство“, „Къща без покрив“, „Отвъд тишината“, „Реквием за Госпожа Й“, „Моето щастливо семейство“), но и темите за обезстойностяването на живота и цената на изкуплението („Христо“, „Безбог“, „Блокът на младоженците“).
„И после светлина“ (реж. Константин Божанов, България/Белгия), който наскоро имаше своята световна премиера на престижния фестивал в Ротердам, е чистокръвен европейски артхаус. Към универсалните теми за съзряването и отърсването от обекта на подражание е подходено по интересен начин: конструкцията на филма е нетрадиционна, защото разказът се води отзад напред, а персонажите се въвеждат в обособени глави. Всъщност, това са хората, които 16-годишният Павел (изключителен Бари Коуган), обсебен от своя идол художника Арно, среща по своя път. Филмът носи онази лекота и съзерцателност на „Аве”, лекотата на необяснимата тъга и вглъбеността в търсенето на смисъл, но е много по-сложен като конструкция и оглежда по-цялостно битието - от проваления живот на българска емигрантка в Лондон през закостенелите консервативни белгийски селяни и обърканите млади либерални западноевропейски момичета, поглежда зад фасадата на уредения буржоазен живот и стига до големия конфликт с болезненото разбиване на митичните образи на подражание, фиксациите и илюзиите. И в крайна сметка, води до разбирането за отделянето на живота от изкуството.
За съзряването и младежкия бунт разказва и чилийският „Лошо влияние“ (реж. Клаудиа Хуайкимила), който по своята драматургична структура напомня за класиката „Бунтовник без кауза“, само че тук младежките конфликти се разстилат върху драматичен локален фон. В документален ключ филмът ни потапя в живота на малко селце в южната провинция на Чили, където съжителството между местното население и племето „мапуче“ е силно проблематично. Буйният тийнейджър Тано е изпратен от дома си в Сантяго при баща си в южната провинция с последно предупреждение от социалните служби. В местното училище се запознава със срамежливия Чео, системно унижаван от съучениците си заради произхода му. В света на възрастните има нетолерантност, пожари и дори убийства, които се проектират в училищните коридори. Така, въпреки забраната да влиза в конфликти, Тано не успява да сдържи гнева си. Реализиран с микробюджет като продължение на късометражен филм на режисьорката, разглеждащ същата тема, „Лошо влияние“ очарова с автентично актьорско присъствие и показва реалните проблеми на това малцинство в съвременното чилийско общество.
В „Лъжливи луни“ (реж. Филип Джон, Великобритания) двама доста различни помежду си доведени братя се сближават, преминавайки през нелепи приключения по пътя на своето съзряване, а в „Сняг“ (реж. Емре Ердоду, Турция) 20-годишната Мюзейн неочаквано среща своя полубрат Али, избягал от дома си в друг град, за да я намери. Постепенно той се приобщава към нейното безперспективно ежедневие и приятелска среда - младежи с нисък социален произход в курортна провинция, които се друсат, крадат и правят безразборен секс. И така неусетно двамата прекрачват границата на позволената близост. Патология отключва и семейната строгост, и потисничеството в гротесковия „Стига си ми гледал в чинията“ (реж. Хана Юшич, Хърватия/Дания), където младата Мариана (специален диплом от журито за Миа Петричевич) търси своята житейска и дори сексуална еманципация.
За Христо (Димитър Николов) от едноименния дебют на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов животът на улицата е безалтернативен. Той е никой - без документ за самоличност е лишен от всякаква възможност да получи дори мащехската грижа на социалните служби. Христо е сам, рядко се вижда със свой приятел, когото донякъде презира, тъй като не споделя неговия хъс за живот. Христо е готов да убие, за да получи работа и да оцелее, но преживява и катарзис - опитва да спаси живот и губи всичко. Онтологичното дълбаене в действителността на отхвърлените се превръща в основна задача за режисьорите, които се стремят към автентичност във всеки детайл.
И в „Христо“, и в „Безбог“ (реж. Ралица Петрова, България/Дания/Франция) режисьорите залагат на натуршчици и реална среда. Но, ако Христо се разполага изцяло в плоскостта на реализма, то „Безбог“ отскача към хиперреалност и трансцеденталност. В сюжетната тъкан на филма индиректно присъстват цели късове от историческото ни минало като солиден фон, върху който се разгръща действието. Наслоенията са от тоталитарното минало на страната ни, корупцията и увредения морал, които, пренесени в годините на прехода, мутират до чудовищни измерения. Всички герои в „Безбог“ са белязани от миналото – и лично, и историческо. Тези белези са кодирани в обърканите морални ценности, отразени не само в деформацията на средата, която обитават, но дори и в огрубелите им лица. Самата режисьорка Ралица Петрова определя филма като разказ за „наследената болка“. Гана (Ирена Иванова), социален работник, който помага на стари хора, е съучастник в престъпна схема, свързана с кражба на лични карти и самоличности, чрез които с протекцията на полиция и прокуратура се извършват финансови измами. Катарзисът, който преживява, се случва малко след срещата й с възрастен ръководител на църковен хор (Иван Налбантов), но, за съжаление, достатъчно късно, за да го въвлече във фаталния водовъртеж. Насред скотското живеене, корупцията и духовната мизерия, музиката и песнопенията отключват спящата човечност в героинята. Ралица Петрова се занимава с темата за унижението и цената на очистването от него. Посланието на филма за изкуплението е изведено в яркия, дори трансцедентален финал.
В човешката нищета рови и награденият от младежкото жури „Блокът на младоженците“ (реж. Илкер Савашкурт Великобритания/Турция). Филмът се занимава с грозната картина в турски затвор и отношенията между затворниците, които стават жертва на организирана система за репресия и изтезания от други затворници. Началникът на затвора протежира тези, които са му необходими за душевните и физически изтезания на затворници, като се стига дори и до мокри поръчки на специално подбрани хора. В тази част от затвора, наречена цинично „Блок на младоженците“, са събрани извършители или набедени за сексуални извращения. Почти във всеки епизод се показва психологическо и физическо извращение между затворниците. Неминуемо религиозното и политическото потискане води до изкривяване и нищета на духа, които в миг избухват и отприщват сексуалното насилие. Съвременната турска държава и официозна Турция, която познаваме от новините и изказванията на политици, присъства като контраст във филма от радиото и телевизията, които затворниците са задължени да слушат и гледат: лее се сладникава музика и хвалебствия за икономическата мощ и просперитета на нацията. Финалът е хепиенд, но в думите на момичето, оневиняващо един от затворниците, може да се открие укор срещу догмите и традициите на ислямското семейство.
Темата за нарушените динамики в семейните отношения е заложена в драматургичния гръбнак на талантливите филми „Последното семейство“ (реж. Ян Матушински, Полша), носител на специалната награда на журито, „Моето щастливо семейство“, носител на наградата за режисура, и „Реквием за госпожа Й“ (реж. Боян Вулетич, Сърбия/България/Македония), но и по-тривиалните и несполучливи „Къща без покрив“ (реж. Солеен Юсеф, Германия/Иракски Кюрдистан/Катар), „Отвъд тишината“ (реж. Ерез Мизрахи, Сахар Шавит, Израел) и „Стига си ми гледал в чинията“ (реж. Хана Юшич, Хърватия/Дания). Зрелият полски дебют на Ян Матушински, тръгнал от Локарно и Ротердам, е и биографичен - проследява последните 28 години от живота на апокалиптичния сюрреалистичен художник Зджислав Бекшински, на неговата изстрадала съпруга София и психично болния им син Томек. Разглеждайки сериозен период от живота на семейството (1977-2005), филмът остава концентриран в херметичното им и самодостатъчно живеене, което ги оставя изолирани от външните социално-политически събития, и въпреки това опровергава известната реплика на художника: „Роден съм на 24 февруари 1929 година в Санок. От този момент не ми се е случило нещо, което да заслужава внимание“. Бекшински е особен артист, самоук. В неговите мрачни творби, отразяващи ужаса на войната, се улавя далечно ехо от Франсис Бейкън, Каспар Дейвид Фридрих и Рене Магрит. Макар и художествен, филмът на Ян Матушински по сценария на Робер Болесто (познат като сценарист на миналогодишния носител на наградата на младежкото жури в конкурса „Дъщерите на дансинга“ на Агнешка Смочинска) създава усещане за документална достоверност, благодарение на позоваването на богатия семеен материал, съдържащ множество фотографии, а след навлизането на VHS - и на видео архив, дело на самия художник.
Вторият филм на младите режисьори Нана Еквтимишвили и Симон Грос „Моето щастливо семейство“ се вглежда в тривиалното ежедневие на една жена на средна възраст и нейното семейство. Исякаш се родее много повече с чертите на румънската нова вълна, отколкото с традиционнотогрузинско кино. Още една причина да търсим прилика с румънската кинематография е изборът им на оператора Тудор Пандуру. Филмът, появил се в конкурсната програма на Сънданс, се занимава с темата за все по-разпадащия се в съвременните общества патриархален модел и възможността за еманципация, колкото и подозрително странна да изглежда тази идея, когато 52-годишната Манана, без никаква видима причина, заявява пред стъписаните погледи на родителите, децата и съпруга си, че напуска дома си. Така тя материализира съдържанието на поговорката „щастието е да имаш голямо, обичащо и грижовно семейство, но далеч“.
За превъзмогването на отчаянието от живота на депресирана вдовица разказва абсурдисткият дебют на Боян Вулетич „Реквием за госпожа Й“, който имаше премиера в програмата „Панорама“ на Берлинале. Овдовялата преди година госпожа Й (разтърсваща Миряна Каранович) живее в тотална апатия в мръсния си апартамент със свекърва си, която яде и лежи по цял ден в стаята си, двете си дъщери – малката, непрекъснато люто псуваща, и по-голямата, която работи в голям хипермаркет за строителни материали, а вечер гледа телевизия с приятеля си. Госпожа Й е в ступор и предпочита да умре, само че и това се оказва трудна задача, защото преди това трябва да свърши някои неща - например, да си завери здравната и трудовата книжка, да поръча да издялкат името й до това на съпруга й и да се сбогува с децата си. Чрез този филм Боян Вулетич обобщава състоянието на постсоциалистическа Сърбия като безжизнено, абсурдно и апатично.
И това издание на Международния София филм фест ни предложи огромен филмов масив (над 170 стойностни заглавия в различни програми), съпътстван от професионални събития (Sofia meetings) и срещи с големи майстори. Макар и официалната част на фестивала да приключи, филмовият маратон продължава до 31 март.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”