Български  |  English

Мартенски музикални дни - III

Поетика на струнните

 
Звуковата перспектива на струнните инструменти е привлекателна за композитора. Вариантите и комбинациите в съчетанието им са безкрайни, а предлаганите от тях възможности са импулс за въображението. Идеите на автора в използването на звука, на колорита на струнните дефинират в голяма степен полето на камерността; по-събраният състав откроява релефно комплицираната, изненадваща щрайхова зона. Привлича за „каузата” най-сериозни и най-способни за специфичен и оригинален прочит музиканти. На фестивала тази елитна сфера от ансамблови музикални приношения формира отделен модул още с концерта на квартет „Фрош”, за да продължи в серия концерти от жанра на това висше „експертно изкуство”.
Лондонският The 12 Ensemble е само на 5 години. В Русе бяха седмина от тях – мобилни са в състава си в зависимост от програмите на своите концерти. Чухме как мислят музиката на Моцарт и Рихард Щраус в програма, която може да се определи като „философия на страданието”. Изпълниха рядко свирения у нас проблематичен сол минорен Струнен квинтет от Моцарт, в който първият цигулар е доминантна фигура, „пръв между равни” в разпределението на функциите – изящен, чувствителен солист (в случая Алесандро Руиси) на своеобразен камерен концерт за цигулка и квартет, в който всеки заяви своя индивидуален почерк, вписан в общия разтърсващ прочит на излъчващата трагика и безнадеждност композиция. Месторождението на състава е определило същността на звука и типа ансамблово мислене, подвижно и гъвкаво по отношение на стиловата им стратегия. Така в „Толкова различни пътеки” на Добринка Табакова изградиха пасакалийната променливост на фактурата предимно през играта на отваряне и притваряне на звука, с дисциплина в тембровата вариабилност, с впечатляващо колориране на пространството във финала на пиесата. А „Метаморфози” на Рихард Щраус бяха разтърсващият финал на концерта. Представиха пиесата в първата авторска версия – за септет – мощна звукова ретроспекция, атмосфера на душевен катарзис през размисъла на личността за една отминала катастрофа – с по-скоро графичен, плътен и обемен звук, впечатляващо изградиха изповедния характер на композицията.
Естетика, финес и инструментализъм от най-висш порядък се изисква във фантастичния разговор между две цигулки, създаден от не особено протежирани в практиката композитори на ХVIII век, като Жан-Мари Льоклер (Две сонати) и Луи-Лудвиг Шпор (Дуо III). Към тази много сложна и лишена от всякакви ефекти музика ни насочи дуото Минчо Минчев и Николай Минчев. Нестандартна програма - изисква съвършено съчетание между филигранност на щриха и деликатно, но осезаемо колориране – с безупречна техника и взаимна „акустична толерантност”. И така леко и красиво бе изпълнена - интензивно, но със сдържана, стилна експресия. Изкусен диалог между двама майстори, в който инстинктът за състезание отстъпи на удоволствието от съприкосновението с другия. За пореден път си дадох сметка какъв музикант е и Николай Минчев, как страхотно репликира със своя „Вийом” „Страдивария” в ръцете на баща си. Но той очевидно счита за излишно да занимава медиите със себе си, предпочита да се чува гласът на цигулката му. Втората част на концерта добави и тембъра на виолата в ръцете на Минчо Минчев – в първото Дуо за цигулка и виола на Моцарт, темпераментна ремарка (в жизнерадостен сол мажор) върху създадената вече Симфония-концертанте, с балансиран и великолепно артикулиран диалог между двата инструмента, за да се обединят в органовия ефект на Пасакалията на Хендел, обработка на Йохан Халворсен.
И два концерта на „запазената марка” на „Мартенски музикални дни” – ансамбълът „Московски солисти” с Юри Башмет. Тази година съставът празнува своята 25-годишнина, а на пресконференцията си великият виолист не пропусна да напомни, че са били 3-годишни, когато за първи път са стъпили на русенска земя. Тази дълголетна връзка, създадена и запазена до днес от директора на фестивала Ива Чавдарова, отново намери израз във великолепните концертни програми и в световната премиера на „Посвещение” от Емил Табаков – пиеса за виола и струнен оркестър, написана тази година специално за юбилея на ансамбъла и неговия художествен ръководител. Програмата „Моят любим ХХ век” бе с музика от Свиридов, Стравински, Прокофиев, Шнитке, Шостакович. Имаше минути, когато гробната тишина в препълнената зала говореше по-силно по-всичко – най-вече, когато Башмет заедно с цигуларя Андрей Проскробко и виолончелиста Алексей Найдьонов изпълни последователно концерта „На троих” от Алфред Шнитке (автентичният разказ на Башмет около историята на тази творба – в следващ брой на вестника) и после Камерната симфония на Шостакович – трагическа концепция, която гнети, дълбае паметта.
В следващата вечер се срещнаха с клавирното дуо Генова-Димитров в музиката на Бах и напомниха за предпочитани пиеси от Моцарт, Григ, Такемицу, Росини, разбира се, с Кол Нидрай (Брух) и Ноктюрно (Чайковски), Граве от Бенда, пиеси-символи за звука на виолата на Башмет. А „Московски солисти” с абсолютно право продължават да са високо в ансамбловата листа на Европа. Те са безукорни инструменталисти, поддържат и ансамбловата си форма всекидневно, независимо от непрекъснатите турнета. Башмет е не само гарант за качеството им, а и име, което ги води навсякъде. Той продължава да е учителят, който предава знания и опит, за да се продължи пътят, да не се прекъсва.
Не прекъсва и творческият контакт с композитора Емил Табаков. Продължението му бе новата му пиеса за състава, създадена с активното посредничество на Ива Чавдарова, Изсвириха я под диригентството на Табаков във втората им фестивална вечер. Пиеса, изпълнена с деликатни, но многобройни и разнообразни инструментални находки, със завършена драматургия - началното адажио въвежда гласа на виолата с една забележителна „отнесена” тема, която е драматургична основа на пиесата. В диалога с нея ансамбълът създава майсторски изваяно пространство, в което струнните плетат прозрачна тъкан, тя се уплътнява и разрежда през дискретни полифонични жестове. Контрастната смяна на характера вкара повтарящи се пасажи с агресивен звук и вариращ ритъм до „пицикати, които избиват на джаз” (Емил Табаков). Носталгията се връща, в репризата се нагнетява още напрежение, което постепенно отнема от енергията си, а във финала музиката, по-точно, гласът на виолата рамкира творбата, за да угасне в тишината.
Професионален шанс е да си свидетел на „раждането” на взаимно музикално приношение!
още от автора


Мартенски музикални дни - I
Мартенски музикални дни – II
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”