Български  |  English

Националната галерия - по следите
на изгубените възможности

 
Пътешествието по тези следи би могло да бъде дълго, същевременно разнопосочно и пространно, защото включва не само институцията Национална галерия, но и различни части от многообразния културен ландшафт в страната – министерства и прочее властови структури, други културни институции, преминава през битки между гилдийни становища и индивидуални противопоставяния, гарнирани с обилие от скандали. Лично за мен митарството по тези следи започва още от 1997 година, когато във вестник „Култура” (бр.10/07.03.1997 г.) публикувах коментар по повод пропуснати възможности от страна на НХГ за решаване (според тогавашните условия) на проблемите със сградата. Днес към тези маршрути от миналото могат да се добавят още много. Но ми се струваше, че ако приемем яростните спорове около сливането на Националната художествена галерия (НХГ) с Галерията за чуждестранно изкуство (НГЧИ) в т.нар. Квадрат 500 за финални акорди на десетилетни и в огромната си част безсмислени напъни на националната ни, раздробена и с къс хоризонт културна мисъл, като че ли нещата следваше да се успокоят и затихнат. Но не би... Новоизградената и единствена по своите чисто количествени параметри и размери галерия в страната очевидно се намира в тежка криза, която, вместо да утихва, ескалира, превръщайки най-лошите ми опасения в реалност: ...тази своеобразна „недовършеност” с горчив привкус е нещо устойчиво, постоянно... това е характеристика на съществуванието ни и, в този смисъл, става дума за статус, за нещо стабилно, трайно и непроменимо... С риск да пророкувам, намирам, че сегашната ситуация в „Квадрат 500” е илюстрация на това състояние, което ще остане в положение на ступор за много дълго време. (Борис Данаилов, Квадратната сага, в. „Култура”, бр.27/10. 07.2015 г.).
Очевидно не съм рискувал много и въпреки че самоцитирането не е приличен авторов похват, това е директният начин да формулираме питането: каква е кризата във вече утвърдената с ПМС (№ 156, 26.06. 2015 г., ДВ, бр.50/03.07.2015 г.) структура – Национална галерия, и на какво се дължи тя?
Тук, според мен, не бива да се избързва и следва да се изброят фактори, които възпрепятстват изпълването с живот и функционирането на новата музейна институция. Сред основните, по отношение сградния фонд, е липсата на крилото Юг, а неговото отсъствие императивно слага бариера за масов достъп и до вътрешния двор; и още – липсата на аудиториум, на библиотека, на зала/и за гостуващи изложби... В новата архитектурна структура има помещения с все още неуточнени функции или специализация (фотоателие), има и хранилища, които не се използват поради риск от възникване на аварии... Тези дадености са „открити” и известни, а това им отрежда характера на пасивни препятствия. Утешителното е, че част от тях биха могли да бъдат заобиколени или елиминирани. На мястото на липсващата зала за временни изложби може да се използват помещенията на Царския дворец, аудиториумът може да се „движи”, според мястото на събитието, и т.н. Що се отнася до „скритите” липси или пък евентуалните аварии, те се дължат на „икономии” както при фазата на проектирането на музея, така и в строителната му реализация, като без съмнение голямата част от тези „спестовни” операции следва да заинтересуват финансовите – съответно следствените органи...
Тази ситуация, много ясна за едни и все още хипотетична за други, в съчетание с неистовото желание за откриване на музейния комплекс във времето на поредния жалък политически мандат, доведе до унилото прерязване на лентата, нееднозначна оценка за извършената работа, и затихващ ентусиазъм по отношение посещаемостта в новия музей. Сривът на климатичната инсталация, който се случи подозрително бързо след откриването на музея, и последвалият скандал заредиха отново с енергия адептите на всички възможни становища относно бившия Квадрат 500 или сегашната Национална галерия. Този път обаче оценката за случилото се драстично промени своята отправна точка: огромното мнозинство от хората, докоснали се до проблема, еднозначно приемат инцидента като безстопанственост и разрушителна безотговорност, докато тези, които се опитват да омаловажат станалото и да го оценят като незначителен пропуск, се броят на пръстите на ръката (едната). Кой знае защо, тази пренебрежима статистическа отломка приютява и фигурата на настоящата директорка на НГ – факт, превърнал до голяма степен различните оценъчни нюанси по отношение на самия музей в твърдо неодобрение към действията на директорката му. С други думи, акцентът (и това е съществено нов момент) по отношение споменатия инцидент пада не върху оценката на съдържателните и концептуалните възгледи за музея, а върху неговото ръководство. В условията на една предварителна нагласа, че НГ е заредена с проблеми – сегашни и бъдещи – именно ръководството на музея заема неадекватна позиция по въпрос, който, предвид техническата си характеристика, е елементарен от гледна точка на ответно управленско решение. Примерите за решението на подобни казуси са толкова много, че реакцията би следвало да е въпрос на рефлекс от страна на управленеца.
От споделеното дотук е ясно, че трябва да отместим поглед от самата сграда (дали ни харесва или не – това в случая не е съществено), както и от експозицията, която, вън от отношението ни към нея, в никакъв случай не е правена с оглед разрушаване на картините, които включва. Този път решително трябва да погледнем към управлението на музея. Ако си послужа отново с метафората, че в сегашния си вид музеят може да се оприличи на самолетоносач, който има капацитет да се движи в океана на световната музейна акватория, неговото управление в момента притежава потенциала на гребец в лодка еднодръвка. Директорката Слава Иванова сякаш е забравила, че е определила сливането на музейните институции НХГ и НГЧИ като „...управленска грешка с тежки, дългогодишни последствия за музеите в България и за националната култура”. (Писмо на г-жа Иванова до министър Петър Стоянович – изх. № НМБИИ- РД 06-40/01.08.2013 г.; вх. № МК – 45-00-288/09.08.2014 г.), което по странен начин я окуражава да твърди две години след тази констатация (siс!), че е предупреждавала за това и че, видите ли, положението не се подобрява. (Интервю със Слава Иванова във в. Труд, 11.03.2017 г.). Две години са предостатъчен период, за да лъсне пълната картина на един управленски провал, при това изцяло неин собствен. Но това, което ми се струва парадоксално, е не толкова фактът, че самата директорка не признава този крах, колкото начинът, по който се стреми да внуши обратното. (Тук оставям настрана измеренията на личната амбиция по отношение престижността на подобно място, както и осъзнаването на не отрадния факт, че без специалните протекции на тогавашния министър на културата Вежди Рашидов задържането й на този пост би се превърнало в непосилна задача... Това е очевидно и в известен смисъл човешко – дотолкова, доколкото амбициите за власт и самооценката на възможностите на индивида често надскачат реалността. По нашите географски ширини този феномен се шири повсеместно – вж. т.нар. „политическа класа”...). Действията на директорката на НГ през последните няколко месеца обаче се канализират в посока, която е в състояние да потопи споменатия по-горе самолетоносач №500 или НГ. Без да се впускам в оценки, които биха прозвучали като лични нападки, бих изтъкнал факти, които нагнетяват тревожната обстановка в тази национална музейна институция. На първо място, това е липсата на оценка за т.нар. емерджентни качества на музейния комплекс – тоест, качества на цялото, които отсъстват в съставящите го отделни елементи. Според мен, те са основни, но никой, включително управленските институции на всички нива, не си дава сметка за тях. Размерите, историческият и видов обхват на музея, разнообразието на колекции, гъвкавостта и широтата, с които може да се развива всяка дейност, включително и активности с подчертан социален ефект, създават невиждан досега потенциал на тази структура, определима от подобна гледна точка като универсален музей. При това, равномерно във всички посоки на музейната работа, включително и в направленията, които са ахилесовата пета на досегашната музейна практика – обмен и приемане на голямоформатни и значими изложби. Излишно е да се припомня какъв бе ефектът и посещенията на изложби, като „Скулптурата на Дега” (2009-2010) или „Роден – Метаморфози” (2014) – прояви, които биха могли с лекота да се впишат в активността на институцията, притежаваща много по-големи възможности от предишните. (Големината има значение!)
Споменах потенциала на НГ, но той задължава да видим и другата страна на медала – това, което би реализирало този потенциал. Тук решително навлизаме в напълно неизвестна за управленците на всички нива област. Не знам дали някой си дава сметка, че така изграденият музей следва да съществува поне няколкостотин години (!), което, съотнесено към човешкия живот, означава вечно. По отношение на финансовото проектиране обаче, тоест, обезпечаването на такава институция, не съм в състояние да открия никакви следи, камо ли намек за подобно перспективно виждане. Това е огромна грешка. Идеята за финансовото осигуряване на институцията чрез механично събиране на бюджетите на сливащите се структури е напълно погрешна. Без съмнение, нарасналият потенциал на институцията, неговата реализация трябва да се осигури чрез увеличаване количеството и качеството на специализирания музеен труд. Увеличение обаче не може да се постигне чрез механичното сливането на усилията на два колектива. То се движи по нарастваща експоненциална крива, защото включва в себе си не само резултатите от механично увеличени работни обеми, но и качествено нови характеристики. Например, две отделни институции биха могли, макар и с труд, да поемат изпълнението на културното си програмиране и международните си контакти в рамките на стандартните задължения на работещите в отделите, но при новия обем на НГ разкриването на нов департамент с направление международни контакти и културни програми е задължително. Не се ли осъществи това, институцията в този сектор е обречена на провал, а той би оказвал негативно влияние на всички останали. Цената, която трябва да се плаща за функционалното поддържане на емерджентните качества на една система, е висока, защото изваждането от строя на елемент от системата води до изгубване именно на тези допълнителни качествени характеристики.
Надежди (и следи), че това се осъзнава, биха могли да бъдат потърсени в други измерения на управленската дейност на ръководството на НГ, но, уви, погледът натам, дори с невъоръжено око, показва, че нещата стоят дори по-зле. Достатъчно е да се погледне Правилникът за дейността на НГ (ДВ, бр.44 от 16.06.2016 г.), за да се установи, че той е своеобразно огледало на концепцията и функциите на НГ, но това огледало отразява нездравия дъх на коктейл със съмнително съдържание, забъркан от неясноти, структурен дефицит и откровени недомислия, свързани с визията за институцията. Там откриваме досадни повторения (напр. между подт.”б” и подт.”д” от чл.6, ал.2, т. 2) или пък липси – темата за меценатството, дигиталния достъп и въобще достъпа до информация, допълнителните дейности, с които може да се занимава музеят, и прочее. По-съществените проблеми в този основен документ обаче са други. Основанията, заложени при неговото създаване, са отживели времето си. Органиграмата на галерията във функционален аспект наподобява египетска пирамида и дарява директора с фараонска власт. Това средоточие на непосилна отговорност в ръцете на директора изисква нещо принципно невъзможно – един човек да отговаря почти за всичко и да бъде еднакво компетентен в много области едновременно. На подчинение на директора са всички звена, които се намират в хоризонталния ред след управленския ешелон. Високата концентрация на властта е допълнена от разпределянето на отговорностите на заместниците, чиито периметри поддържат старите структури на двете институции – разделението българско - чуждестранно изкуство. Това е сигурен начин лелеяното обединение на колективите във функционален аспект да не се случи. На третия заместник-директор се вменява странното съчетание на отговорности за филиалите (пет на брой, сред които и Княжеският дворец), изложбената дейност, графичния кабинет, информацията и обслужването на публиката. Департаментното разделение на структурата на НГ също страда от недомислици. На простия въпрос какво представлява словосъчетанието „представяне на експозициите” могат да откликнат различни административни субекти: споменатият по-горе трети зам.- директор, който може би „представя” експозициите във филиалите, които и без това са постоянни (доколкото ги има), но пък и звена от департаментите на българското и чуждестранното изкуство, които също „изследват и представят” съответните колекции. Липсва простото определение „гостуващи изложби”, за които не е ясно кой точно ги „представя” и как би действал този механизъм. Проблемите на правилника са пряко следствие от нищетата на културната администрация” и, за съжаление, са от структурен тип. Това се доказва по категоричен начин от наличието на т. нар. „съвещателни органи”, цели 6 съвета. Достатъчно е да се провери каква е повторяемостта на определени длъжности във всеки отделен съвет, за да се заключи, че в НГ ще има хора, които ще заседават непрекъснато, за да помагат на директора по различни въпроси: да консултират музейната работа, консервацията и реставрацията, научната дейност, експозиционните планове, политиката на институцията... Местонахождението на тези съвети в организационната структура липсва, няма, както се разбра, и правилник за работата на т.нар. художествен съвет – обстоятелство, повдигащо въпроса каква е неговата функция.
Ако трябва да се обобщи резултатът от тази досадна разходка по един от основните документите на НГ, той е нерадостен. Правилникът е плод на остаряло мислене и непознаване на световната практика; той закрепва структура, която не е способна да работи в условията на една нова ситуация, съществуваща благодарение сливането на двете институции и изграждането на новата музейна сграда. Правилникът не улеснява, а пречи на работата в НГ, защото „натиква” старо съдържание във форма, която не може да бъде овладяна, а е запълнена с вехтозаветни умствени матрици. Той изобилства от неадекватно разпределяне на департаменти, отдели и звена. Това поражда противоречия, бели петна и пропуски, които налагат работа на парче, замазвания и компромиси във всички дейности – резултатите от това стоят като кръпки върху нова дреха.
Един пореден опит да се погледне към друг основен стълб на съвременната музейна работа – комуникациите и работата с публиката, също предлага безрадостен пейзаж. Публиката намалява и, като лошо допълнение към тази тревожна тенденция (точно противоположна на това, което се случва повсеместно в Европа и света), не се забелязват особени мерки в тази посока. Ситуацията се долавя без особено усилие. Ако може да се даде пример за сайт, правен под мощното въздействие на естетическата платформа Arte Povera, то този на галерията би бил отлично попадение. Сайтът е жалък! Неговото графично излъчване е под всякаква критика. В него присъства печално малко визуален материал, снимките са стари и имат преди всичко архивна стойност. За основна, емблематична снимка на сайта на НГ отново е сложена (по-скоро си стои от едно време) фасадата на княжеския дворец, върху която лежи винила за откриването на постоянната експозиция на тогавашната НГ – 27.05. 2005 г. Лошото е, че и фотосите от интериора на този вече филиал (!) са оттогава, а това решително се разминава с реалността. Ако на човек му хрумне да погледне оригиналите, така експонирани в залите, ще се изненада, че се налага да отиде на друго място. Духът на традиционното противопоставяне „българско – чуждестранно” пък вкарва Квадрат 500 в логическата матрица на сайта наравно с колекциите. Когато „отваряме” Квадрата обаче, попадаме на оцветени с водни боички схеми на зали, заснети директно от листа, на който са рисувани. Вероятно това е правено с мобилен телефон, защото изображението няма фокус. Да се говори за някаква интерактивност, която следва да предлага поглед върху съответните зали и произведенията в тях... сайтът е изцяло имунизиран срещу тази нечестива компютърна измишльотина. Ако „Квадрат 500” не ни допуска до постоянната експозиция, остава надеждата, че това ще стори позицията „Колекции”. Там обаче ни чака нова изненада – върху илюстрации с големина половин пощенска марка следват разбивки, които обясняват характеристиката на колекциите, пръснати впрочем и на места като Криптата на Храм-паметника Александър Невски. Обясненията са кратки – текстове на фона на илюстрация с размер половин пощенска марка и нищо повече. Тези текстове са писани през 2004-2005 година от съответните уредници пак по повод откриването на постоянната експозиция на галерията, като просто са пренесени с операцията „copy - paste” на сайта. Единственото изключение, защото съдържа няколко илюстрации между текстовете, е за криптата. То е писано от доц. Георги Геров, който не живее в България от 2010 година. В замяна на това обаче, той е оставил текст и на английски (пак някъде към 2005 г.), който е единственият употребен чужд език измежду всички, свързани с колекцията и нейните характеристики. Но тук става дума за средновековно изкуство, което не е в постоянната експозиция, а на друго място. Човек може само да се чуди защо същата операция – „copy - paste”, не е приложена и за споменатите по-горе български текстове, които са преведени на английски още навремето. Едва ли е от свян, защото иначе колегите не биха пуснали залежала стока, макар и на роден език. Ако нямат английските преводи (къде спи архивът на галерията!), аз мога да им услужа – имам ги в компютъра, включително с имената на авторите. Иначе сайтът не „говори” английски и практически не дава информация на този език, като услужливо отпраща отново и отново към началните си страници. Усилията да влезеш по-навътре в галерията или в колекциите й вкарват чуждестранния посетител в омагьосан кръг. Практически сайтът изтиква този ценен посетител извън институцията. Струва ми се, че в този си вид сайтът просто трябва да бъде премахнат и изграден наново, но този път от компетентни хора, които следва да се занимават постоянно с тази дейност.
Ако трябва да търсим някакво обобщение на очертаните дотук проблеми, следва да изтъкнем няколко неща:
- Невъзможност да се осмисли новата ситуация, която Националната галерия предлага в сегашния си вид. Подходът към тази ситуация е с нагласи, които са сплав от остарели представи, неинформираност и сестрински свързаната с нея некомпетентност.
- Проблемите са от системен характер по отношение изграждането на структурата на галерията, основните й дейности и стратегията на институцията. Ръководството не е в състояние да даде отговор на основни въпроси на музейната работа в контекста на новосформираната институция и в духа на съвременната музеология, като избира да запази статукво, характерно за институции с много по-малки възможности. В сегашните условия това вече е неприложимо. Затова възникналите проблеми се опаковат в своеобразна „идеология” – говори се за властови амбиции, опетнена репутация, заговори и прочее, които оправдават физическото отстраняване на определени дразнители – във всички случаи, утвърдени музейни специалисти.
- Успоредно с този нерадостен и твърде вреден за НГ процес (постепенно музеят се лишава от добрите си експерти), набира сила друг ефект – все по-засилващо се затваряне на институцията в себе си – центробежен процес, чиито ефект е маргинализиране на НГ в контекста на цялостния културен пейзаж на страната.
Основната отговорност за тези негативни процеси се носи от управленския екип на галерията начело с нейната директорка – избраната от нея свръхконцентрирана управленска и властова структура, наред с преимуществата си, има недостатъци. Един от тях е свръхконцентрираната отговорност.
Следите на изгубените възможности обаче, дори когато сме с обзети от песимизъм, не забраняват нещо лесно осъществимо – да погледнем какво става наоколо – по-близо или по-далеч от нашите географски ширини. Това е полезно, защото ще открием резки контрасти със случващото се тук. Дори да хвърчим напосоки из Европа, без усилие можем да открием няколко важни неща. В днешно време музейните институции се управляват от бордове (Белгия, Холандия Райксмюзеум, Полша, Ирландия, Сърбия), като тези бордове (Board of Trustees) са отговорни за основни неща – стратегията на институцията, развойната дейност, културната политика и годишните планове за работа, финансовото състояние на музея или галерията и пр. В различните страни тези бордове са с различни отговорности и акценти в работата: в Райксмюзеум бордовете са три – борд на супервайзери от 7 души, изпълнителен борд от трима директори, сред които един директор по финансите и допълнителните приходи и директор по медиите (!). В Брюксел управлява борд от 7 души, който включва представители на кралските музеи, но тръстът взима общи решения. Не споменавам чудовищните структури на музеите в англосаксонския свят, като Бритиш или МОМА, където тези бордове са създадени още с формирането на институциите – придържам се към примера на страни, които не са големи и в известен смисъл (територия, население) са съизмерими с нас. Дори любимият Лувър, който се управлява от президент-директор (нещо като генералисимус в съзнанието на директорстващите из България), ни среща с неговата смирена фигура, участваща във финансовия борд на институцията със скромен съвещателен глас...
Изброявам всичко това, защото по въпроса за стратегията на институцията в публичното пространство се изговори немалко. И ако правилникът за дейността на този т.нар. „художествен съвет” не беше създаден, това вероятно се дължи именно на нежелание за вкарване в този правилник на функциите, които коментирах по-горе. А това вече си е съзнателна операция от страна на оглавяващата НГ директорка.
По същество, казаното дотук коментира управленски проблеми, в които влизат основно визиите за стратегията на институцията и нейното общуване със социалната среда. Трите стълба, които крепят нейния живот, виталност и реноме, са финансите, структурата, в това число управленската, и комуникациите. Два от тези стълба се валят в прахта, а третият – финансовият - е толкова немощен, че институцията изглежда по-скоро легнала, отколкото изправена. Ситуацията донякъде е удобна за тези, които са вътре, защото предопределя пасивност. Тя обаче е коварна, защото външният натиск нараства. Фактически той роди скандала, довел до написването и на тази статия. Ако мерките, които трябваше да вземе галерията по отношение на климатичните проблеми, ако реакцията не беше закъсняла (от написването на първата докладна на реставраторите до директорката – 17.02.2017 г., до свалянето на застрашените картини – началото на март, е изтекло много време), може би дискусиите нямаше да придобият толкова остър характер. Това обаче не променя ситуацията от гледна точка на защитаваното статукво – то си остава същото. И ако не беше тази кризисен епизод, щеше да се появи друг. Който вероятно предстои.
На фона на тази констатация, епистоларната изява на институцията по повод инцидента е забележителна. Неговата есенция, обагрена в стилистика „Решение на политбюро”, струи от следния пасаж: Недопустимо е в Националната галерия да се разиграват сценарии, режисирани и подготвени отвътре с цел, от една страна, отвличане на вниманието от бездействието на отговорните служители, и от друга страна, с прозрачното намерение да се прехвърли изцяло отговорността и най-вече да се дискредитира ръководството на галерията. Към това, не без ехидство, можем да добавим кратък коментар: едва ли отговорните служители ще разиграват сценарии, които биха им навредили лично. Тяхното уволнение лишава институцията от ценни кадри, защото е очевидно – след като отговорните си отиват, остават безотговорните. Що се отнася до дискредитирането на ръководството на галерията, това не е необходимо да се прави. Просто няма накъде повече.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”