Български  |  English

Яжте си спанака

 
Русия не е играла такава ключова роля в политическия живот на САЩ от времето на Роналд Рейгън. След шокиращата победа на Доналд Тръмп, приветствана с радостни възгласи и шампанско в руския парламент, захвърчаха обвинения, че Русия се била намесила в изборния процес на САЩ. След това, през януари, изтекоха данни, че руските власти били събрали (т.е. в още по-голяма степен са участвали) компрометираща информация за Тръмп. Напоследък се чуват опасения, че Кремъл има връзки и вероятно влияние върху държавния секретар Рекс Тилърсън и вече бившия съветник на Тръмп за националната сигурност Майкъл Флин. Реториката на американските политици и медийните коментатори също като че ли идва от друга епоха. През ноември никому неизвестна онлайн група на име „PropOrNot“[1], досущ като по времето на Маккарти, разкри „Списъка“, който трябваше да назове и дискредитира – или просто да оклевети – уебсайтове, които според групата „несъмнено пригласят на руската пропаганда“. През януари от Фокс Нюз напомниха за отминали времена със съобщението си, че изтеклите имейли от сървърите на Националния комитет на Демократическата партия „не са със съветски произход “. В същото време, заглавие на статия в „New York Review of Books”, малко по-късно коригирана така, че все пак да отразява промените след 1991 г., поставяше въпроса: „Съветски агент ли е Сноудън?“. А от няколко години насам официалните медии в Русия бълват тонове антизападна реторика, но кризата в Украйна и санкциите, наложени от САЩ, Канада и ЕС, изстреляха този тип говорене до нови висини.
Предвид всичко това е трудно да се отърсим от усещането, че живеем в условията на едно ненормално повторение на Студената война. Идеята за възкресяване на картината, изобразяваща две суперсили в безизходна битка, която е белязала голяма част от XX век, малко или много витае във въздуха от самия край на Студената война и е тема на безброй филми и брифинги на мозъчни тръстове. През последното десетилетие обаче тя набра изключителна сила, особено откакто избухна Руско-грузинската война през 2008 г. и предложи готова рамка, в която да се разгледа задълбочаващото се напрежение между Русия и Запада. Според някои, този конфликт е поредното доказателство, че Русия при управлението на Путин се е върнала към старите практики на Съветския съюз и демонстрира склонност да се налага на съседите си по модела на СССР и Руската империя. От тази гледна точка, Русия и Западът водят същата стара геополитическа битка, в която авторитаризмът се бори срещу демократичните държави по света.
Според друга, по-безпристрастна гледна точка спрямо „новата Студена война“, скорошното влошаване на отношенията между САЩ и Русия не е директно връщане към познатия модел, а по различни начини може да се сравни с поляризацията, която се появява малко след 1945 г. – като в този случай Студената война е както аналогия, така и предупреждение. В своята книга „Завръщане към Студената война“ („Return to Cold War”, Polity, 2016) американският политолог Робърт Легволд – експерт по постсъветската външна политика и редовен автор в списание „Foreign Affairs” – открива притеснителни сходства между сегашната ситуация и ранните етапи на Студената война (приблизително периода между 1948 - 1953), като се съсредоточава предимно върху реториката в конфликта между двете страни и върху сериозността на потенциалния изход. Според него, и тогава, и сега всяка страна приема, че не тя, а другата е изцяло виновна и че „същината на конфликта е в същностните особености на другата страна“. И тъй като сблъсъкът е тип игра със задължителен победител и победен, и двете страни смятат, че „проблемът може да се реши или само с фундаментална промяна на едната страна, или с нейния разгром“. Нещо повече, особената глобална взаимосвързаност, характерна за Студената война, означава, че „проблем в една област метастазира в други“. Легволд разглежда сегашната ситуация по сходен начин: огорчението от случилото се в Украйна задушава сътрудничеството по ред въпроси, най-вече по отношение политиките за намаляване и неразпространение на ядрено оръжие. Сблъсъкът между Русия и Запада, по думите на Легволд, заплашва да „осакати усилията да се справим с новите предизвикателства на XXI век“, независимо дали те са тероризъм, климатични изменения или кибервойни.
Легволд има право, като твърди, че реториката и от двете страни може да има материално следствие. Използването на понятието „Студена война“ е вид геополитическо изказване: ако достатъчно хора, разполагащи с власт, решат, че са в такава война, тя ще се случи.
Съществуват обаче огромни различия между надпреварата през Студената война и сегашните търкания между Русия и Запада: отсъствието на сравними, дори и в незначителна степен, идеологии; значително по-малкият брой играчи (този път Китай, Източна и Южна Азия, Африка и Латинска Америка са странични наблюдатели); както и значително по-изолираният от географска гледна точка характер на конфликта (с ужасяващото изключение на Сирия, зоните на сблъсъци са в Източна Европа).
Накратко, по-разумна е следната теза: и Русия, и светът са се променили толкова генерално през последните няколко десетилетия, че за никое от условията на Студената война не може да се твърди, че е налице.
В „Да се страхуваме ли от Русия?“ („Should We Fear Russia?”, Polity, 2016) Дмитри Тренин (офицер в съветската, а след това и в руската армия в продължение на 20 години, участвал в кратки мисии в Ирак и Източна Германия, а в момента директор на московския център „Карнеги“) кратко и спокойно излага същия аргумент. Той смята, че сегашната надпревара между Вашингтон и съюзниците му, от една страна, и Русия, от друга, е „по-неясна и непредсказуема“, отколкото през XX век. И това обстоятелство, само по себе си, буди тревога: Толстоевата[2] му присъда гласи, че „положението с отношенията между Запада и Русия може да е точно толкова лошо и опасно, колкото във всеки друг етап от Студената война, но то е лошо и опасно по свой собствен, нов начин.“
Споровете дали се води или не нова Студена война отразяват различните виждания за случилото се през последните 25 години. На Запад най-често разказваната история е за Горбачов и Елцин, които безпрецедентно си сътрудничили с него, а освен това, осъществили огромен напредък в развитието на демокрацията и свободните пазари в Русия. В този разказ възходът на Путин е повратна точка в положителните тенденции, момент, от който, след 2000 г., започва силно втвърдяване на руската власт, станало причина за поредица грозни конфронтации.
В „Кой загуби Русия?“ („Who Lost Russia?”, Oneworld Publications, 2017) британският журналист Питър Конради се опитва да изложи по-безпристрастно твърдение, като прави кратък обзор на епохата след Студената война, през която и Русия, и Западът правят ред погрешни ходове. Кореспондент в Москва от 1988 г. до 1995 г., а днес - редактор в отдела за международни новини на „Sunday Times”, Конради обръща внимание на важните събития, които с натрупването си са породили настоящата враждебност в отношенията. От гледна точка на Русия, такива събития са непрестанното разширяване на НАТО; намесата в Косово, Ирак и Либия; американската подкрепа за смяна на режимите чрез протести в бивши съветски републики в средата на първото десетилетие след 2000 г.; опитите на САЩ и ЕС да привлекат Грузия и Украйна в орбитата на Запада. От западна гледна точка, списъкът с обвинения включва потискането на вътрешното недоволство и манипулирането на изборната система от страна на Русия; погазването на принципа за частна собственост (най-вече разбиването на петролната компания „ЮКОС”); нахлуването в Грузия; анексирането на Крим и военните нападения в Източна Украйна; както и най-новото – намесата в американските избори.
Както Конради, така и Легволд се опитват да са безпристрастни в подхода си, като Легволд твърди, че „двете страни са стигнали дотук заедно“ и че „единственият път, по който може да се излезе от задънената улица в момента, трябва да бъде извървян заедно“. Да се възприеме подобно виждане при сегашния геополитически климат, означава човек да си навлече сериозни критики в някои части на света. Такъв човек много лесно ще бъде категоризиран като апологет на Путин или, както казват немците, „Putinversteher“[3]. Но проблемът в разсъжденията и на двамата автори е, че самата им безпристрастност замъглява фундаменталния факт, който предопределя американо-руските отношения от края на Студената война: огромният дисбаланс по отношение властта и ресурсите на двете страни. Онези, които изтъкват този факт, често биват представяни като поддръжници на Кремъл - сякаш да обърнеш внимание на неравенството, означава да вземеш страната на по-слабия. Без съмнение, Путин си е намерил симпатизанти на най-неочаквани места – както в левицата, така и в десницата, – които с охота опрощават престъпленията му. Например, когато Русия бомбардира цивилни граждани, някои упорито настояват, че това е част от плана „против хегемонията“. Но от политическа и етична гледна точка, има огромна разлика между това да измерим с каква власт всъщност разполага Русия и да защитим онова, което Путин прави с нея. Един от ефектите на реториката, типична за „новата Студена война“, е, че и двете действия се обединяват в едно, като така се изключва възможността за каквото и да е обсъждане на реалното равновесие на силите. Не е възможно обаче да се разбере историята на отношенията между Русия и Запада, без то да се вземе предвид: оттук произтичат всички други геополитически преценки – в това число импулсът на Запада да демонстрира своята преднина, като разширява НАТО, и все по-голямото недоволство на Русия срещу този процес, както и неспособността й да го преустанови или обърне.
През март 2009 г. Хилари Клинтън, по това време държавен секретар, подарява на своя руски колега Сергей Лавров жълта пластмасова кутия с червен бутон, с надпис на английски език - „reset“ (презареждане). Държавният департамент обаче допуска ключова грешка в превода на руски и вместо „перезагрузка“ е написано „перегрузка“ (не „презареждане “, а „претоварване“). Гафът говори за крещящо срамна липса на компетентност или загриженост във Вашингтон, но той също така представлява мощна метафора за цялата траектория на отношенията между двете държави след Студената война.
Конради пише: „Трудно е да се определи с точност моментът, в който отношенията между Русия и Запада се объркват.“ И продължава: „Всъщност, може изобщо да не е имало момент, в който те да са били в правилната посока.“
Когато си стигнал до края на книгата, това звучи не толкова като заключение, колкото като бягство от темата, но Конради може да не подозира колко е прав. Прочитайки разказаната от него история, виждаме да прозира един алтернативен сюжет, от който постепенно става ясно, че руската фантазия за съюз или дори за интеграция със Запада е пълна химера поради простата причина, че самият Запад никога не я е споделял. Руснаците вярват, че краят на комунизма означава и край на съперничеството между двете суперсили и приемат, че първото ще направи страната им пълноправен член на либералния капиталистически свят. Западът обаче, към който те желаят да се присъединят, си има свои собствени стратегически приоритети, които не само че не са отпаднали с края на Студената война, но и вече могат безпрепятствено да се разширяват и преследват. И случилото се през последното десетилетие може да се опише не толкова като непредвидена ескалация на напрежение, колкото като сблъсък на несъвместими интереси, забавен или за известно време замаскиран.
---
Западът, естествено, дълги години е като референтна точка за руските и съветските политически фигури, независимо дали е разглеждан като неприятел или обект на възхищение. Най-последният проевропейски ход на Москва започва при управлението на Горбачов, който мечтае за „общ европейски дом“, единен блок от социално-демократични държави – нещо като една Голяма Скандинавия. По времето на Елцин това се превръща в проект, който цели да направи Русия „нормална“, либерална и демократична държава, стриктно под егидата на САЩ. Но бедствията на шоковата терапия подриват и малкото останала подкрепа за тази линия на действие и през 1996 г. нейният основен поддръжник, Андрей Козирев, е заменен като външен министър от Евгени Примаков. А той, бивш шеф на разузнаването, ръководи преначертаването на политиките, като предпочита да зададе курс на по-малка зависимост от Запада. През 1999 г., в ролята си на премиер, той остро критикува намесата на НАТО в Косово, която е извършена въпреки възраженията на Русия и без одобрението на ООН. Путин обаче се завръща към линията на „озападняване“ и малко преди да стане президент за първи път през 2000 г., той обяснява на британския телевизионен журналист сър Дейвид Фрост, че желае „по-задълбочена“ интеграция в НАТО и че „не би изключил“ Русия да стане член на организацията. След атентатите на 11 септември, преди които в операция, обявена за „антитерористична“, Путин изравнява със земята каквото е останало от Грозни, той вижда потенциал за „антитерористичен“ съюз с администрацията на Буш, като отваря руското въздушно пространство и насърчава държавите в Централна Азия да си сътрудничат при нападенията срещу Афганистан. Съвместната операция на Вашингтон и Москва трае кратко (едностранното оттегляне на САЩ от Договора за антибалистични ракети през юни 2002 г. е предварителен знак, че руското ухажване ще си остане без отговор), но през първите два мандата на Путин, дори и в условия на нарастващо напрежение, продължава да се тиражира някаква версия за съюзяване със Запада. Тя се появява и при управлението на Дмитрий Медведев в предложенията му от 2008 г. за нова „Европейска архитектура за сигурност“ или в призива му от същата година за по-тясна икономическа интеграция на пространството от „Ванкувър до Владивосток“.
Но Западът не проявява интерес към никоя от тези инициативи. През по-голямата част от периода след 1991 г. той не вижда мястото на Русия в рамките на евроатлантическите спогодби за сигурност, а извън тях не вижда защо да взима предвид интересите й. Администрацията на Клинтън разглежда разширяването на НАТО, силно желано от страните, подписали бившия Варшавски договор, предимно като политически инструмент, а не толкова като военен ангажимент. Накратко, членството в НАТО е начин да се окаже натиск върху източноевропейските правителства да продължат с реформите в икономиката си. Естествено, изтъкват се доводи за разширяване на НАТО поради стратегическата нужда да се запълни вакуумът, оставен от оттеглянето на Съветския съюз – онова, което Клинтън нарича „сива зона“. Но по онова време, от гледна точка на Вашингтон, тези действия не са предизвикани от „руската заплаха“: разширяването може да се прави точно защото Русия е твърде слаба. Както обяснява професорът от университета „Джордж Вашингтон” Джеймс Голдгайър в книгата си за разширяването на НАТО от 1999 г. „Не дали, а кога: Решението на САЩ да разширят НАТО“ („Not Whether But When: The U.S. Decision to Enlarge NATO”), „вероятността Полша или Чехия да се нуждаят от отбрана изглежда малка“.
В дневния ред на Вашингтон, още преди разпадането на СССР, на разширяването на НАТО се гледа като на даденост и след 1994 г. остава само въпросът как да бъде накаран Кремъл да го преглътне или, както се изразява Виктория Нюланд, тогавашният началник на екипа на зам.-държавния секретар Строуб Талбот, как да „бъдат накарани руснаците да си изядат спанака“.
(Храносмилателните метафори изглежда стават отличителна черта на манталитета във „Фоги Ботъм”[4] известно време, след това Мадлин Олбрайт говори за необходимостта „да се минимизират руските стомашни киселини“.) Правителството на Елцин неколкократно повдига въпроса за присъединяване към НАТО, но руското членство така и не се разглежда сериозно. Програмата „Партньорство за мир“, стартирана през 1994 г., Постоянният съвместен съвет НАТО-Русия, създаден през 1997 г., и Съветът НАТО-Русия, който го заменя през 2002 г., като че ли създават възможности за сътрудничество между Москва и съюза. Но, както руснаците скоро осъзнават, те са били алтернатива на членството, а не път към него. Когато на срещата на върха през 2000 г. Путин пита Бил Клинтън какво мисли за присъединяването на Русия към съюза, Клинтън отчаяно се обръща за помощ към съветниците около себе си - Олбрайт обаче „се е престорила, че гледа муха на стената“, а съветникът по националната сигурност Санди Бъргър „изобщо не реагира“. И така Клинтън просто е принуден да смутолеви, че той „лично“ – дума, която повтаря три пъти, за да си върже гащите, би подкрепил членството на Русия. Всички тези факти присъстват в описанието на Конради, но странното е, че изводът, до който той стига, е противоположен на онзи, който следва от разказа му: „няколко последователни президенти - от Клинтън до Джордж Буш и Обама – пише той – загатват, че ще направят опит да интегрират Русия в западния свят“.
Една от причините да липсва място за Русия в евроатлантическото пространство е, че, въпреки слабостта си в постсъветската епоха, тя си остава твърде голяма, за да бъде погълната безпроблемно – особено в система, която се крепи на единна върховна власт. Парадоксът на скорошното руско възраждане се корени в това, че въпреки всичките си откази да се съобрази с приоритетите на Вашингтон, тя все още не може да е директно предизвикателство за Запада. По отношение на своята военна мощ, икономическа сила и идеологически обхват, Русия не може да се сравнява с никоя от по-големите държави членки на НАТО, камо ли с всички, взето заедно. Колапсът на плановата икономика завлича бившия СССР – вече изоставащ от Запада по всякакви критерии – в дълбините на икономическа депресия, която трае цяло десетилетие. През 1999 г. Путин заявява, че на Русия ще й трябват 15 години ускорен растеж, за да настигне Португалия по отношение на БВП на глава от населението. Тя достигна тази си цел през 2011 г., но тогава Португалия вече е напреднала още и дори по време на дълбоката рецесия, породена от кризата в еврозоната, нейният БВП на глава от населението все още е 1.5 пъти по-голям от този на Русия. През 2015 г. Русия отдели за въоръжените си сили малко повече в сравнение с Обединеното кралство и близо една десета от бюджета, който САЩ влагат в своята армия. А според критерия военни разходи на глава от населението, Русия отделя по-малко средства в сравнения с Германия или Гърция. Като цяло, през 2015 г. военните й разходи представляват 8% от целия бюджет на НАТО (за сравнение, при САЩ този процент е 70).
Несъмнено Русия все още разполага с една от най-големите армии в света, имайки предвид броя на военнослужещите, въпреки че много от тях все още нямат навършени 20 години. Но войната с Грузия от 2008 г. разкри колко изостанала е Русия по отношение на техника и военна организация, като това предизвика цялостно преобразуване и модернизиране на въоръженията й. Сирия е опитното поле за някои от тези нови въоръжения. Въпреки всичко, онова, което дава възможност на Москва да представлява военна заплаха за съседите си, не е толкова мащабът или мощта на армията й, колкото готовността да ползва сила, за да постигне политическите си цели. Тъкмо това й позволи да тества НАТО, като през 2008 г. нахлу в Грузия. Така успя да предизвика тревога в редица столици в Централна и Източна Европа относно гаранциите за сигурност на съюза и най-вече ангажимента за „колективна отбрана“ в член 5 от основополагащия му документ. Но да се прибягва мигновено до сила, е само по себе си индикация за по-грубите средства, с които работи Русия, признак за неспособността й да подсигури желаните от нея резултати по дипломатически път или чрез икономически натиск и поощрения. Както отбелязва Дмитри Тренин, „очевидната асиметрия между Русия и САЩ по отношение на силата и влиянието кара Москва да избира полето, което е най-удобно за нея – военните действия“.
Кризата в Украйна ясно показа тази динамика в действие. Както изтъква Тренин, Европейският съюз бе основната движеща сила в западната политика спрямо Украйна, но той бе и шокиращо апатичен в подхода си. Брюксел „не си даде сметка за геополитическото, икономическото и дори психологическото значение на Украйна за руските лидери и руския народ и продължи изпълнението на програмата си „Източно партньорство”, без да мисли кой знае колко за по-сериозните последици“. След това, когато кризата се задълбочи, ЕС „на практика се оттегли на заден план“ и Вашингтон се намеси. Този път Кремъл реагира агресивно, отчасти подтикван от опасението, че „Майданът” ще насърчи протести вътре в страната. Друг също важен факт – Москва знаеше, че макар и да е решила да не позволи на Украйна да бъде по-тясно интегрирана в ЕС или да се присъедини към НАТО, тя няма нито ресурсите да предложи на Киев нещо наистина по-добро, нито силата да убеди Запада да не поглъща Украйна в сферата си на влияние. Анексирането на Крим и последвалата руска подкрепа за сепаратистите в Донбас послужиха на няколко цели, като една от тях – да се повиши популярността на Путин във време на засилена конфронтация със Запада - не бе никак маловажна. Но това бяха по-скоро тактически импровизации, а не част от отдавна замислен план за разпадането на Украйна. Принципно ходовете имаха за цел да попречат на Украйна да бъде приета в НАТО, като превърнаха значителни части от страната или във военна зона, или в оспорвана територия. И те може и да бяха успешни, макар че наскоро президентът Порошенко огласи плановете си да проведе референдум за членството на Украйна в НАТО, а страната окончателно излезе от руската сфера на влияние и няма място за съмнение, че събитията от 2014 г. представляват тежък стратегически и политически неуспех за Путин.
В един по-дълбок смисъл, те са и повратен момент – бележат окончателното разбиване на фантазиите за интеграция или съюз на Русия със Запада. Както обяснява Тренин, „този прозорец е затворен завинаги“. През последните 15 години тази идея все повече се обричаше на провал и връщането на Путин в президентството през 2012 г. провокира надигането на пронизителни националистични гласове, които все по-слабо могат да се свържат с прозападните настроения. Но едва наскоро Русия като че ли се отказа напълно от фантазията си за озападняване. В официалната си „външнополитическа концепция“ от февруари 2013 г. Русия се описва като „изконна и неделима част от европейската цивилизация“, като става ясно, че приоритет ще имат „отношенията й с евроатлантическите държави, които, освен географски, икономически и исторически връзки, споделят и обща, дълбока, цивилизационна близост с Русия“. В следващата версия на този документ - от декември 2016 г., тези алюзии отпадат. На тяхно място се поставя по-силен акцент върху „евразийските интеграционни процеси“.
В случая се има предвид проект на Москва за търговски блок, подобен на Европейската икономическа общност, включващ Русия и няколко бивши съветски републики. Освен това, зад тази концепция се прокрадва идеята, все по-модерна през последните няколко години сред политическите кръгове в Москва, че Русия е ядрото на една евразийска „цивилизация“, нещо отделно от европейските, азиатските или северноамерикански съседи. По своята същина, идеята е реакционна и има за цел да запази един неясно дефиниран комплекс от „културни традиции“ и „ценности“, които до голяма степен произлизат от различни религиозни традиции и представляват смесица от митове и национално месианство, да не споменаваме и представите за расите, останали от XIX в. За съжаление, в това се състои голяма част от нейния чар. Скорошният възход на евразийството обаче не показва единствено, че Русия се е обърнала на дясно. Той е и опит да се запълни идеологическата празнина, оставена от прозападната идея, след като отношенията между Русия и Запада се влошиха. Но ако Русия наистина се е отказала от интеграция или съюз със Запада, то какви са нейните алтернативи? След кризата в Украйна, въпросите за мястото на Русия в света, които след края на Студената война най-често се премълчаваха, днес изникват отново със спешна нужда от отговори - както географски, така и стратегически.
Къде е мястото на Русия в доминирания от САЩ международен ред и каква роля ще играе тя в бъдеще? Въпреки че книгата на Тренин не се разпростира много по въпроса, тя има какво да каже за евентуалните предстоящи събития, а и преценката му е безпристрастна. Според Тренин, въпреки все още огромния потенциал за конфликт, много от широко разпространените тревоги, които намеренията на Кремъл провокират, са неоснователни.
Тренин пише: „Русия няма ресурси и истинска воля да възстанови старата си евразийска империя. Тя няма амбиции да завладее съседните държави членки на ЕС/НАТО, защото ще рискува да започне война със САЩ. Нейният тип авторитаризъм е вътрешен. Той не е експортен продукт. Освен това, икономическата й система, управлявана от държавата, не е модел за подражание. И идеологията й е национално, а не международно ориентирана, което прави способността й да прониква в западните общества много скромна.”
Преценката на Тренин почива върху дълбоката историческа промяна, която той описва в предишни свои книги, като „Краят на Евразия“ (2002 г.) и „Post-Imperium“ (2011 г.). В тях неспокойствието на 90-те години на XX в. и авторитаризмът от първото десетилетие след 2000 г. са временни фази от един болезнен, но неизбежен процес, който ни позволява да видим новата същност на Русия – посткомунистическа, но и, за пръв път от 500 години насам, без имперски амбиции. Въпреки че за мнозина руснаци разпадането на СССР е смаляване, придружено от внезапен срив в ранглистата на световните сили, Тренин е на мнение, че самият размер на Русия и многобройното й добре образовано население, да не споменаваме ядрения арсенал и природните ресурси, след известно време отново ще я направят „влиятелен световен играч“.
Тренин смята, че има вероятност Русия да играе „фундаментална“ роля в една бъдеща международна система, в която най-силните играчи ще са САЩ и Китай. И Русия, като се съюзи или с Вашингтон, или с Пекин, ще може да наклони везните срещу интересите на втория най-мощен играч, а като сформира съюзи с други държави, ще има възможността да се противопостави и на двата. Метафората, която избира Тренин, напомня на „географския фундамент на историята“, предложен през 1904 г. от Халфорд Макиндер[5] за описанието на „Евразия“. В същото време предричаното бъдеще, в което великите сили ще наклонят везните в полза или в ущърб на друга държава, будят спомени за междуимперските блокове от XIX век и техните вражди. Стратезите в Кремъл вероятно също имат предвид нещо подобно, когато говорят за установяването на „многополюсен“ или „полицентричен“ международен ред, който явно ще възникне след „еднополюсния“, когато господството на САЩ залезе. Задълбочаващата се катастрофа от намесата на Запада в Близкия изток и очевидната способност на Русия да променя посоката на конфликта в Сирия (макара че хвърлените от нея бомби избиват огромен брой цивилни граждани) се разглеждат в Москва като предзнаменование за обръщане на баланса. Засега обаче няма кой знае какви изгледи т. нар. „постамерикански свят” да настъпи и Русия си остава в едно неопределено положение - и в геополитически, и в исторически аспект.
А какво ще се случи в този дълъг период на неопределеност до известна степен зависи от съдбата на политическата система в Русия – тази при управлението на Путин или на евентуалните му наследници. И причината за това е, както отбелязва Тренин, че вътрешните успехи на Кремъл са още по-тясно обвързвани с външнополитическите им избори. Но това обстоятелство е в силна зависимост и от действията на Запада. От ноември насам често се спекулира с твърдения за евентуално обръщане на САЩ към Русия. Твърди се, че в края на януари Путин и Тръмп са обсъдили обединяване на силите срещу „Ислямска държава”. Но това би бил съюз с цел удобство, а не стъпка към сбъдването на Путиновата дългосрочна мечта за световна „антитерористична“ коалиция, въпреки че има вероятност подобно обединяване да доведе до още страдания в Близкия изток. По сходен начин, ако администрацията на Тръмп реши, дори и след фиаското с Флин[6], да сключи споразумение с Москва по отношение на Украйна или да смекчи санкциите, това може да е от полза за Кремъл, но няма непременно да доведе до по-трайно преразпределение на силите. За каквито и услуги да са помолили руснаците предизборния екип на Тръмп и каквато и гнусна химия да има между двамата президенти, стратегическите решения и от двете страни се определят от дисбаланса между техните държави. САЩ разполагат с натрупани предимства, които им позволяват да удовлетворят или игнорират руските интереси така, както те си преценят. Русия, от своя страна, е запазила достатъчно от навиците си на могъщ играч, за да недоволства от сегашното статукво, а освен това е доказала, че е готова винаги да прилага сила, когато е силно несъгласна с нещо, макар и да не може да промени сама установеното равновесие. И докато тези обстоятелства си остават същите, има вероятност да има още сблъсъци. Те могат да избухнат навсякъде по огромната периферия на Русия или отново в Близкия изток. В сравнение с еднополюсния свят, в който единствената суперсила е непрестанно във война – през 2016 г. САЩ бомбардират общо седем държави[7] – не е трудно да си представим, че многополюсният свят ще е по-доброто решение. Но преходът към такъв свят може да е дълъг и мрачен, а и мултиполярността, по свой си начин, също може да е унищожителна. Онези, които вече се надяват, че светът няма да изглежда като Фалуджа или Мосул, ще трябва да разчитат той да не прилича на Донецк или Алепо.
 
 
London Review of Books, 2 март 2017
 
 
Превод от английски Росен Асенов


[1] „PropOrNot” – наименованието идва от „Is It Propaganda Or Not?” (Дали това е пропаганда или не?) и изследва характера на руското влияние върху американците.
[2] Има се предвид парафразата на „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему” от „Ана Каренина” на Лев Толстой (превод Георги Жечев).  
[3] Putinversteher – буквален превод от немски - човек, който разбира Путин.
[4] „Фоги Ботъм” – квартал във Вашингтон, където се намира Държавният департамент.
5] Халфорд Макиндер (1861-1947) е британски географ и историк, един от основателите на геополитиката и геостратегията, автор на концепцията за Хартланда, откъдето извежда максимата, че който управлява Източна Европа, управлява Хартланда, който владее Хартланда, владее Евразия и сърцевината на т.нар. „Световен остров”, а който владее и него, управлява света.
[6] Майкъл Флин подаде оставка като съветник на президента Доналд Тръмп по въпросите на националната сигурност, след като бе разкрито, че е водил телефонен разговор с руския посланик във Вашингтон, в който обсъждал американските санкции срещу Москва. Подобни действия в САЩ са незаконни.
[7] Става дума за Сирия, Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Сомалия и Пакистан.
още от автора
Тони Ууд е заместник-главен редактор на английското списание New Left Review.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”