Български  |  English

Слез, че ще си останем с греховете

 
 
„Великденско вино“ от Константин Илиев. Режисура Весела Василева. Сценография Весела Василева и Борислав Тонев. Участват Свежен Младенов и Йордан Ръсин. Театър „Възраждане“. Премиера 4 април 2017
 
Така му казва Кръстьо Никифоров на Гечо Немия: Слез. Слез, че ще си останем с греховете. Защото Гечо не ще да вземе комка от ръката на предателя на Левски. Цялото представление Весела Василева и Свежен Младенов строят в сложната крива на приближаването между разделените – между немия обвиняващ и говорещия предател. Това е, всъщност, сложният, противоречиво лъкатушещ път към получаването на комката и към опрощението на греховете. Самото представление е изследване на този път. И трябва да добавя, внимателно изследване. С взиране в детайла, в думата. Направено е с разбиране към позициите и конфликтите между гласовете в текста, но и с разбиране на днешните обществени реалности. Дистанцирано е едновременно от патоса на разтерзаването за предателството, но и към митовете за него. Като патос тук трябва да се разбира в смисъл на понятието в античността – като страст. В актьорската игра и изказ тази търсена от режисьорката и актьора дистанция към възможното изливане на страстите и гнева открива много по-ясно дилемите, пред които се изправя човек, когато избира да следва посветения във високата кауза Левски.
Режисьорката води динамиката на конфликтите чрез внимателно изграждане на логиката в отношенията между двамата герои – Кръстьо Никифоров и Гечо Немия. Рядко се вижда в днешния български театър режисьор/ка с така умно и зряло следване на драматургичната логика в тълкуванието на пиесата чрез актьорската игра и то именно чрез взаимоотношенията между героите. А тази пиеса е и сред най-великите в българската драматургия, и сред най-сложните за поставяне.
Весела Василева строи действието чрез постепенното очертаване на минираната с конфликтни казуси линия на сближаване между двамата, за да ги доведе на финала до него. Сближаването е постигнато. Комката е взета. Виното е употребено. Греховете са признати. Има ли опрощение? Не е ясно. Но има надежда, че е възможно. Така на финала катарзисът идва просто като освобождаване. Той е просто облекчение. Облекчение, че виното е свършило и че признанието е направено, а греховете споделени. Нищо повече. Впрочем, така би трябвало да се разбира катарзисът в собствения смисъл на понятието – като облекчение от страданията на героите. Без морални упреци и претенции към позициите им.
Представлението започва с кандърмата на поп Кръстьо към Гечо да слезе. Легнал е на дъсчения под с гръб нагоре към горното скеле, откъдето огледално легнал отгоре го гледа Гечо. Добра идея е сценографски малкото и трудно пространство на сцената на Театър Възраждане да се сгъсти още и така да се приближи силно „камерата“ към сцената. Двете дъсчени плоскости обозначават пестеливо горе и долу, срещат се на равното, на пода, както двамата герои по време на службата. Колкото по-клаустрофобично, толкова по-добре, защото приближава зрителя към действието, слага го направо вътре в „долнокрайската“ черква, в която и той като ловчалии не би искал да влезе. Трудното остава за актьорите. Особено за Свежен Младенов, защото е застрашен от бутафорна театралност при всеки жест и дума при това разстояние. Той обаче не само се справя, а прави с Кръстьо Никифоров сериозна роля. И има добър партньор в лицето на Йордан Ръсин (Гечо). Както вече трябва да е станало ясно, тук диалогът между двамата е тълкуван като централен мотор за развитието на сценичното действие, а не само като провокация за монолозите на Кръстьо Никифоров.
Успех е актьор да има в един сезон роля като Вуйчо Ваньо, каквато Свежен Младенов направи. С тази на Кръстьо Никифоров той създава втора значима роля за този сезон. И това е вече звезден миг в една актьорска кариера. Особено в България. „Великденско вино“ е влизане в друга степен на мислене и игра, защото става дума за монодрама с множество вътрешни равнища на диалог и за ситуация, чието развитие се води изцяло от него. Чудесна е работата му с полутоновете и полусенките, чрез които всъщност той изгражда образа на Кръстьо Никифоров.
Централният му подход към него е, че го лишава от гнева. Няма гняв към другите, нито към себе си. Няма страстни обвинения и опити за оправдание. Примирен, живеещ в някакво кротко отчаяние, този смачкан свещеник изглежда като повечето българи днес, но всъщност и като ловешките труженици тогава. Потънал е във всекидневието си, макар някога да се е решил и той да тръгне след голямата цел. Като повечето ловчалии, очаква с нетърпение да опита препечената коричка на великденското агне и никога няма да има смелостта на Тодорчо Кирковият. Откраднал е комитетски пари за къщата си, не е издържал на изтезанията, обича уютния комфорт на познатия ред. Като повечето. Затова е чудесна идея да се започне представлението със смях и ирония: към Гечо, към другите, които не влизат; към Дякона, който не бил Дякон; към всички замесени в делото и към самия себе си. И да прелее постепенно в сериозното и отчаяно търсене на сближаването с Гечо по пътя към отговорите на терзаещите го въпроси. Така актьорът чрез Кръстьо Никифоров дава сетивна възможност на съвременния зрител да почувства чрез неговите лутания собствените си избори за бъдещето си през последните години и последиците от тях.
Най-хубавото в работата на младата режисьорка е, че не се напъва да търси паралели или конфронтации със солидната традиция на поставяне на тази пиеса. Започнала с митологичното представление на Леон Даниел с Георги Миладинов през 80-те, тя е продължена от Иван Добчев с Велко Кънев през 90-те, за да спомена само два от знаковите за края на ХХ в. спектакли по тази пиеса на Константин Илиев. Екипът на спектакъла е намерил своя път към пиесата от гледна точка на човека в днешна България. Тоест, той я показва като търсене на сближаването между всички по трудния път към опрощението на греховете. Настоявайки, че инак ще си останем с греховете. Без изглед за някакво общо бъдеще тук, в България.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”