Български  |  English

Идеалната протеза -
идеал за красота

Външност по каталога на д-р Енчев

 
От билборда ни гледа загладеното лице на млад мъж в характерния за Джеймс Бонд елегантен костюм, с обикновени черти и очила, които не са достатъчни, за да тушират самодоволния израз и да внушат впечатление за интелектуалност. Не е и необходимо. Таргет групата на рекламата не са интелектуалките. В България те обикновено са неплатежоспособни. Клиентите на д-р Енчев са медийни звезди, той е пластичен хирург и от снимковата илюстрация в сайта му е видно, че извайва миски, плеймейтки и фолк изпълнителки.
Д-р Енчев може и да не е интелектуалец, но той знае отговора на въпроса за красотата. На този централен през вековете въпрос на естетиката. Докато теоретици на съвременната култура като Никола Бурийо търсят семантични маршрути в лабиринта на „алтермодернистичното” пространство в опита да намерят специфика и оригиналност сред глобално стандартизирания свят, отговорът на д-р Енчев е прост и категоричен. Той не бяга от всеобщите стандарти. Би могло дори да се каже, че реферира към античния канон, а кредото му е изразено в самото название на неговата чудодейна работилница за красота: SYMETRIA CORPORIS CLINIC (S'C'C).
Дали изкуството на д-р Енчев действително е в унисон с изискванията за симетрия и хармония и дали той ги възприема за задължителни характеристики на красотата, е отделен въпрос. Ясно е, че пластичната хирургия се съобразява преди всичко с вкуса на клиентите си. Въпросът не е дали професионалисти от рода на д-р Енчев следват древните естетически канони, а доколко те изразяват и формират едно обективно, в смисъла на общоприето, схващане за човешката красота и доколко ние сме склонни да мултиплицираме образци, битуващи във влиятелната телевизионна субкултура, чиито членове колкото повече остаряват, толкова повече започват да си приличат. А по-общият въпрос е: Какво изобщо става с понятието за красиво в съвременния свят?
Първият безпощаден и бърз отговор е, че то, красивото, категорично е престанало да бъде основно естетическо понятие. А що се отнася до изкуството, още от миналия век то постепенно, но категорично е загубило значимостта си. Макар „красивите картинки” да запазват мястото си като интериорен елемент и понякога да са произведения на талантливи художници, красивото не е критерий, нито дори периферен аргумент в оценката на съвременните артефакти. Преднамерено започват да го отхвърлят дадаистите и Дюшан, а болшинството творци продължават тази посока, по която е тръгнало изкуството на ХХ век и води до разбирането на изкуството като концепт. Неговата функция изобщо не цели да предизвика сетивното удоволствие, което пък е свързано с възприятието за красиво.
Когато обаче естетиката не се свежда до изследване на художествените процеси и нейните категории и ценности се търсят в ежедневието, тя се изправя пред предизвикателството на „мисията красота”, предприета от д-р Енчев. На постигнатата чрез сръчните му ръце красота, достъпна за всеки платежоспособен клиент. Какви са характеристиките на тази красота – дали страстни устни а ла Анджелина, крушовиден бюст и задник а ла Дженифър, коси и очи а ла Арабика или Блонди… какви крака, ръце, корем? Въпреки заявката за симетрия, те не отговарят на класическите канони, но това не е важното. Важна е възможността за избор на външност като по каталог на ИКЕА и реализуемостта на тази възможност.
Или, казано накратко: идеалната протеза като идеал за красота!
Това разбиране за красотата в неговата популярност съвсем не е само естетически проблем. То препраща към въпроси, свързани с визията за развитието на човечеството, които са футуристични, но и метафизични и отговорите им не бива да се омаловажават като плод на поредната научнофантастична хрумка. Трансхуманизмът отдавна не е просто хрумка.
Най-ясното и в генерализацията си най-точното описание на Трансхуманизма или Хуманизъм плюс е идеята за подобряването, за еволюцията на човечеството посредством високите технологии, почиващо на надеждата, че чрез тях човекът на бъдещето ще бъде здрав, умен, красив и дълговечен.
Много се е изписало вече на тема историческите корени на трансхуманизма, тези идеи са отколешни и широко експлоатирани от класическата фантастика. Работата е там, че докато сравнително доскоро те звучаха утопично, през последните едно-две десетилетия се превърнаха в реална перспектива. Най-старата и консервативна част от нея са чудотворците от рода на д-р Енчев, които превръщат безличните девойчици в идентични по красота миски; подмладяват и преправят: придръпват двойни брадички, скъсяват носове, стягат бедра, извайват задници, подменят скули, добавят плочки, мускули – списъкът е дълъг. Но д-р Енчев е само далечен симптом за по-нататъшните апетити на повярвалия във всемогъществото на науката и технологиите човек.
Дизайнерски бебета? Генетично подобряване на ембрионите? Защо не! Щом е редно да избираш за детето си елитно училище, защо да не да избереш самото ти дете да е с елитни физиологически и естетически дадености, проконтролирани още преди да се е появило на бял свят? Да е мургаво и силно а ла Арабика или деликатно и светло а ла Блонди – ето че пак стигнахме до офертите а ла ИКЕА.
А извън каталога: защо, ако можем, да не оправим диабета или Алцхаймера генетично, пък като сме тръгнали да оправяме, защо да оставяме дългия си нос и кривите си крака? Ако пък се чувстваме застрашени от генетична предразположеност, защо да не подменим уязвимите „чаркове”? Пример даде звездата, чиито устни са много популярни в каталога на д-р Енчев – въпросната Анджелина (Джоли), която декларира, че бюстът й е вече изцяло силиконов поради опасения от рак на гърдата. Някои злобарки подхвърлиха, че с цялото им уважение към боязънта й, все пак, след като бюстът на Анджелина през годините тъй и тъй е бил повдиган и извайван със силиконови плънки, то решението за цялостното му подменяне не е кой знае какво геройство или мъченичество. Грижата за здравето като превенция, ако имаме милиони, може да се осъществява и така.
Наистина, ако след гърдите се окаже, че са застрашени бъбреците ни, в близкото бъдеще е много вероятно да можем безпроблемно да ги заменим, после и сърцето, защото се е поизхабило. И тук е големият въпрос: докъде можем да се обновяваме? Трансхуманизмът не случайно има много привърженици, но кой ще постави ограничения пред желанието да сме вечно красиви и здрави и да развиваме науката в тази посока?
Ограниченията са неизбежни, защото възникват купища етически проблеми. Те не са нови, направо са същите онези, ярко формулирани от антиутопичната литература на ХХ век и, общо казано, се свеждат до тревогата, че като се технологизираме и декорполизираме, постепенно ще изчезнат същностно човешките характеристики, свързани със сетивността и емоциите. За най-застрашена в рационализираното деиндивидуализирано бъдеще се припознава любовта. Ако пък по някаква причина тази интимна човешка способност се визира като запазена, то тя се превръща в атавистичен недостатък – слабото звено на човека в сравнение с андроидите. Тези опасения стеснително не се лансират като аргументи в научните спорове около идеите на трансхуманизма. Вероятно се считат за обговорени от литературата, експлоатира ги и киното и са приети за художествени спекулации.
Има обаче и чисто практически въпроси. Най-простият от тях, но и най-трудният за смислен отговор, според мен, е следният: щом родителите и дядовците им ще са свръхдълголетни, тунинговани и с подменени части, то къде ще живеят и с какво ще се хранят въпросните „дизайнерски” бебета, които ще са още по-здрави и още по-дълголетни? А техните супердизайнерски отрочета? С една дума, как ще преодолеем пренаселването на Земята? Дали като разчитаме да се разселим на новооткрити планети или като разсеяно се вкарваме в чести войни, които ще обновят и редуцират човеко-технологичния контингент?
Подобна трансхуманистка перспектива ли е желаното развитие на човечеството? Рефлекторно отговаряме с не, но нека пръв хвърли камък онзи, който би отказал присаждане на орган или поставяне на изкуствена става.
Симптомите на трансхуманното бъдеще всъщност отдавна са наоколо. Доколко тази теория е опасна, както я квалифицира Фукуяма, е дълга дискусия, в която все пак футуролозите са може би компетентни. Макар че някои от тях твърдят, че просто няма смисъл от тревоги, защото имало реални основания в обозримо бъдеще да очакваме поредната гигантска климатична катастрофа на Земята, тоест, успокояват ни, че човечеството няма да добута до надхвърляне на хомо сапиенса.
Все пак, изкуството, което често е индикатор за посоките на общественото развитие, като че предусеща трансцендирането на човешкостта по посока на технологичната уравниловка. След постмодерната обособеност и разчлененост на наративите, след изчерпването на всички възможни идеи за нови инсталации и безсилието да се предизвика шок, съвременното изкуство сега упорито търси връзки, подобия и преводи между големите исторически и географски разкази. Творци, а и теоретици се опитват да намерят специфика и автентичност по посока „креолизация” на различните култури. Разчита се, че смесицата може да постигне изгубената оригиналност.
Дали тази нова парадигма ще върне изкуството от концепта и контекста към образността, като избегне стандартизирането на основни естетически критерии? На буквално ниво, сблъсъкът между екзотичната хубост на „малката креолка от Венецуела”, възпята в популярната песничка, и пластмасовото съвършенство на Барби, не е реално противостоене на различно отношение към красотата.
Само че не става дума само за красотата, а за посоката на съвременното изкуство. И там алтермодернистките усилия ми се струват обречени, защото едва ли могат да преодолеят все по-инструменталното разбиране за артистично творчество, придружено от все по-популярното схващане на естетиката като приложна дисциплина, свързана с фитнеса, уеллнеса и биологично чистото хранене. Това като че води, от една страна, до връщане към широкото разбиране за изкуството като техне, от друга, до тоталното разделяне на двете основни естетически категории – красота и изкуство, тоест, до своеобразно претопляне на предренесансовото разбиране за отношението или по-скоро - за липсата на отношение между тези понятия.
Обаче опитите да се открие оригиналност в микса на маргиналности продължават и се проявяват вече и на приложно ниво. Примери в тази посока са последните модни ревюта: колекцията „Москино”, представена на пролетната седмица на модата в Милано, с тоалетите от непромокаеми пердета за баня и мебелни дамаски, гарнирани с торби за боклук и кашони като аксесоари, и Лондонското маскарадно парцаливо прет-а-порте.
Тази вицова посока на изкуството е свежа и ми е решително по-симпатична от франкенщайновите изделия на д-р Енчев. Не очаквам тя да надделее и да измести високия социален статус на красотата от каталога на пластичните мисионери. Все пак, обнадеждаващо е, че има алтернатива.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”