Български  |  English

В търсене на вътрешен гравитационен център

 
Поводът за този разговор със Станислав Памукчиев е последната му изложба, озаглавена „Завръщане”, която можеше да се види от 2 до 18 март в зала „Райко Алексиев” на СБХ. Това е третата голяма изложба на художника за последните две години. В началото на 2017 г., като лауреат на наградата „Владимир Димитров- Майстора” за 2016 г. , Станислав Памукчиев показа няколко свои картинни цикъла, обединени отново под името „Завръщане”, в художествената галерия в Кюстендил. През 2016 г. в Националната галерия беше представена ретроспективната му изложба „Преминаване. Маркери по пътя”. 
 
- Нарекли сте последната си изложба „Завръщане“. Откъде се завръщате и към какво се завръщате?
- Заглавието е отворено за различни прочити. Във формален и буквален смисъл се завръщам към картинното пространство. Иначе „Завръщане“ е част от основната ми тематична посока за излизане от линейното историческо време, за излизане от буквалността и връщане назад към някакво изначално състояние, изначална онтология, която ние носим по наследство в своя фонд като архетипи и подсъзнание. Това завръщане е с цел активиране, регенериране на виталност, на духовна сила. Смятам, че това не е бягство от съвременността, това не е носталгия към някакво друго историческо време. Това е обръщане на погледа навътре и търсене на материал, останки, следи от това, което носим като интуитивно усещане за сакралното. Мечтая си - това е малко утопичен и модернистки проект - търсенето на универсалните категории да води до намиране на устойчив смисъл, до оздравяване на екзистенциално ниво. И от това, като последствие, считам, че който има отговор за себе си на дълбинно ниво, някаква друга перспектива, извън историческата, политико-социалната, икономическата, извън цивилизационните заблуди - ако има някаква друга ценностна ориентация, може да намери и като социално същество по-дълбока мотивация да живее и да работи.
- Да, в това, което правите, личи програма. Това ясно се видя и в ретроспективата ви в Националната галерия миналата година. Кога се появи тази програма? Как се оформи?
- Многократно съм правил опити да се самодефинирам. Разбира се, много повече държа работите сами да се доказват, а не да ги обговарям постоянно, да пиша текстове. През годините започна да се оформя моя теза, за която настоявам. Нещата започнаха много рано. Обикалял съм 1982-а, 83-а, 84-а година в Западните Родопи, в Еленския, в Тревненския балкан, пленери в Боженци. Имам едно пътуване в Хърватска, Босна, Черна Гора. Там попаднах на такива останки от времена, които носеха много памет за преживяното. Примерно, в къща без покрив, на която всичко се е свлякло и са останали само каменните стени, на едно трикрако столче заварвам две главички изсъхнал чесън. В Боженци имах отключващо преживяване – пред дувара на къщата видях един дънер, който е служил за пейка, и там, където са седели хората, са останали две вдлъбнатини, леко излъскани. Това е следата от двойката, двойката през времената. Пред тази къща са седели мъжът и жената. Първият ми цикъл картини в тази посока се казва „Минало – Послание” (1984 г.) и се захранва от срещата с такива следи, които носят памет и живот. След това се редуваха фигурални неща като тези, които показвам сега, пак с търсене на обобщение за човека, излизане от конкретиката и вглеждане в човешката съдба, най-общо казано; за битката и примирението на дуалистичните полюси; за материята и времето. Това са все неща, които съм откривал през себе си, в живия живот, и много повече в големи произведения на изкуството.
- Кои са наистина авторите и произведенията, допълнили вашите лични открития в процеса на формирането ви като художник?
- По условие, в нашия занаят ние мислим и срещаме света през образите на художниците преди нас. Известно е, че Лондон става „мъглив” след Търнър и Моне. Това съм го разказвал и друг път, бил съм дете, точно преди да вляза в художествената гимназия, баща ми заведе семейството ни до Ленинград и Москва. Това бяха първите големи музеи, които посетих. В Ермитажа видях големите майстори, видях Леонардо и Рафаело, и цяла зала с Рембранд. Видях „Блудния син” - това беше потресаващо преживяване. Имам спомен за физическото преживяване пред тази картина, а не, примерно, пред Леонардо и неговата „Мадона”, което е вече дълбинен избор. Това не е резултат на култивирано, прочетено, разбрано - просто природата ти е открита към нещо такова. Линията на учителите минава през този суров реализъм, през испанската и холандската школа. Минава през френското изкуство, по-скоро през Домие и Миле, отколкото през класицизма. Харесвам Високия Ренесанс, но ми е по-уютно в Предренесанса. Харесвам Караваджо. Това е несъзнато привличане. Като студент харесвах Корнелиу Баба, Илия Петров, Ненко Балкански – тази уплътнена чувствителност за суровия живот, за истинното и за драматургията на живота. Харесвам също Кете Колвиц като продължител на тази линия. И в наше време харесвам такива художници. Не ми е достатъчно интересно, макар да отчитам и да признавам идейната и концептуалната чистота на Косут или на Дюшан, но това не може да ме задържи. Чета го, разбирам го, но не ми стига. Харесвам художници, които имат вътрешен обем, вътрешна жега, голям духовен и хуманен заряд, като Анселм Кийфер, например, или Ротко. Или художници, при които има чисто духовно излизане като Търел, например. Харесвам Бойс и то точно заради слизането в закритата същност на нещата, която въздейства, преди да бъде теза за изкуство; въздейства на подсъзнанието, на интуицията. Потресаващо силни са художниците на феноменологичното, като Хайзер, Ричард Сера, Аниш Капур.
- Това връщане към мита, към религиозните теми и мотиви е обща характеристика на нашето изкуство от края на 70-те и 80-те години. Като че ли, освен за личен избор, тук става дума и за колективна реакция на определена политическа ситуация?
- Точно наблюдение. Това е белег на моето поколение, което наследи такъв тип художници - омаята от Яранов и Генко, омаята от Найден и Светлин. Това бягство в определена условност и в големи обобщения беше наистина реакция срещу елементарния битоописателен сюжет на соца. Срещу този бутафорно усмихнат, театрализиран външен патос на някакъв „исторически оптимизъм“, както се казваше по онова време. Нас това ни гнусеше по някакъв начин и в момента, в който усетихме луфт, тоест, усетихме, че се е разхлабил възелът, ние много бързо влязохме в субективизъм. Боледувахме за това и още като студенти се събирахме, говорехме и ключовата идея тогава беше - да стигнем до наш свят. Ставаше дума обаче за друг свят. Ние днес върнахме погледа към реалиите – социална рефлексивност, полемичност и т.н. По онова време се гнусяхме от буквализма и бягството беше в едни разширени пространства, в едни поетични пространства. Мечтаехме за собствен език, за собствен свят, харесвахме такива художници, които бяха изградили такъв свят. Дори тези, които рисуваха социални, тематични картини, като Стефан Гацев, например, бяха заразни с това, че носеха много силна форма, много силен пластицизъм, което е също отскок от буквалността, натуралистичното и наивно реалистичното. Един реализъм, но от висок клас, с вътрешна драматургия. В ателието, в което учех, на стената оставаха най-добрите дипломни работи от предишните поколения в специалност „Стенопис“. Там стоеше дипломната работа на Яранов „Разпятие”, направено без цвят и без рисунка, само релеф, черен релеф. Естетика, която днешното време не може да отключи по никакъв начин. Работя със студенти и знам, че не могат да срещнат тези неща. Ще се върна още по-назад, когато бях ученик в гимназията, тогава още работеха легенди, като Лика Янко, Генко, Веса Василева, Иван Вукадинов... с това неръкотворно майсторство, което не е просто четка и боя. Това е захлас някакъв, унес, дълбоко проникване в пластическата материя, която носи тайна, владее те, не знаеш защо, но те владее.
- Не ви ли смущаваше тогава, че в годините на късния соц митът, религиозното бяха присвоени от самата власт? Имам предвид фигурата на Людмила Живкова и кръга около нея.
- Това наблюдение е вярно, но то съдържа в себе си историческата дистанция. Бяхме млади и за мен това беше бягство от соца в предисторическото, в мита, във фолклорното. Погледнете колко хора от нашето поколение работеха точно в тази посока. Има примери, в които това е било употребено идеологически, но голяма част от нещата, които станаха в тази посока, заобиколиха оприличаването на библейско-християнското като нравствен идеал с другата, политическата претенция за нравствен идеал. Не са много картините, където тази съпоставка е пряка между едното и другото. За нас това беше възможност да се излезе в друго време и друго място. Ние имахме оскъдна информация от Запада. По това време американският експресионизъм, минимализмът доминираха (попарта не беше толкова популярен по причина на цивилизационни разминавания) - това беше заразно. Парижката вълна, като отговор на Америка, с Новия реализъм, италианското изкуство с Арте повера, програмата на Бойс, Янис Кунелис - тогава това беше живо и ние, преди да сме го осъзнали, вече го ползвахме като натрупване и като пластичен и естетически опит. А това, че се е привнесло нещо от нашата традиция към този език на посочените примери от Запада, това ашладисване на Изтока към Запада, на нашата православна и византийска традиция към остротата и условния език на Арте повера и абстрактното, създаде специфичен художествен резултат. Това са особени хибридни продукти, мисля, че са интересни и автентични, защото са силно повлияни, най-вече на нивото на езика, но настояват за нещо, което е възможно тук да се породи и асимилира като художествен опит. Да се внесе нещо, което е разбрано недоразбрано от световния опит и е привнесено към нашата духовна традиция и тукашните й излъчватели. Нашето изкуство винаги се е колебало и е търсило равновесие между тук и там. Видяхме в изложбата на Добрович в Националната галерия увлечението му да бъде следренесансов художник. Това са много късни опити да се приобщаваме цивилизационно и да изоставим опита на средновековното религиозно изкуство. Въпросът е как това натрупване, което е дълбинен духовен опит, да се свърже, да оплоди или да бъде оплодено от другото. Аз настоявам, че нашето изкуство, въпреки историческите разминавания, има свой автентичен аромат точно на културна периферия с всичките объркани енергии на опитите да наваксаме. Хем настояваме за нещо свое, хем тичаме към тях, хем сме задържани от нещо. В определени моменти дори настояваме, че те трябва да ни срещнат и да ни познаят. Тази среща не се е състояла. В моята работа искам да се изразявам на достатъчно съвременен език и в същото време, като температура и тембри на говорене, искам да принадлежа на региона. Не искам да изглеждам като холандец или швед. Не искам да се наглася механично към някаква друга конвенция и друга конюнктура на артистичните езици, за да вляза веднага в оборот, да бъда разпознат. На тема културни разлики имам следната смешна история. На среща с холандци, по време на съвместна изложба, на стената виждам графика с нарисуван знак като игрек. Казах си: този е мой човек. Намерих го и започнах да му обяснявам как това е знакът на двоичния човек, как в този център се събира и се постига балансът и хармонията. Как това е андрогинният човек; хем е образ на дуализма, хем се събират началата и стават едно. А той ме гледа и нищо не разбира. Накрая се оказа, че е рисувал от хеликоптер делтата на реката край неговия град. Тотално културологично разминаване.
- Религиозен човек ли сте?
- Ориентиран съм към това. Принадлежа на православието, но съм широко отворен и уважавам всеки духовен опит. Минал съм на млади години, най-вече през прочетено, без практикуване, и през Изтока, през Дзен. Имах възможност да стигна до Индия и за сравнително краткото време на престоя си там да се срещна с посветени хора, да попадна на места и ритуали, които не се случват на всеки. Имам отключващи моменти - присъствал съм на ритуали на река Ямуна, свещената река, която отнася душите на покойните. Пееха се химни във възхвала, пускаха се по реката малки кандилца. Цяла нощ плуваха бавно от единия бряг на реката до другия ладии, пълни с мъже, от залез слънце до дълбока нощ. Отдалече се чуваше мъжко пеене, една камбанка периодично дрънкаше. После разбрах, че това е ритуал, свързан с Кришна, когото като дете на това място са пуснали с кошница по реката. Повтаря се митът за спасяването на детето, както при Моисей.
- Не сте ли усещали ли конфликт, несъвместимост между различните религиозни светогледи, към които се обръщате?
- Търсил съм приликите. Аз нямам нагласата за критична съпоставка и съпротива. Интересно ми е това, което се доближава до мен и ме изпълва. Имаше период, когато много ме занимаваше Изтокът и Дзен, и естетиката ми беше силно повлияна от това. И досега има нещо от Изтока в работите ми – тази ахроматичност, аскетичност, ударът на ръката, жестът, калиграфският жест. Имал съм щастието да работя с майстори-калиграфи, китайци, в тяхната работилница. Не искам да кажа, че съм вътре в това, но съм изкушен и ми влияе по някакъв начин, осмисля моя жест. През оня жест, разпознавам силата на моя жест.
- Може ли да се каже, че вие възприемате различните религиозни традиции като въплъщения на една и съща трансцендентна реалност?
- Може да се каже. Във ведическата литература се казва, че Създателят е безформен, безплътен, няма атрибути и по тази причина не може да бъде съзерцаван. Ние съдим за Него от пратениците, които идват да свидетелстват за Него, оставяйки учение, писмо. В този смисъл, там се отива много далече, в тоталното безформие, изчезва всичко, но носи любопитството към себе си. Мога да кажа, че това, което правя като обръщане към метафизичното, е слизане в интуитивния опит и интуитивното любопитство към сакралното като безформена, безлика сила. Сила, която събужда и държи любопитството у нас към нещо, което е отвъд, и през него се опитваш да намериш по-дълбок и по-устойчив смисъл, да намериш продължение. Защото, ако се закопчаеш само в крайността, в граничността, освен да станеш циник и консуматор... какво друго. Така разбирам и смисъла на изкуството: да те държи в неравновесно положение, с едно духовно обещание, друг хоризонт на очакване.
- Кои са конкретните текстове, които оформиха схващането ви за духовното?
- Първо Мирча Елиаде и Джозеф Кембъл ме разходиха из цялата история на човечеството, за да намеря тези странстващи мотиви и да разбера, че не сме от вчера, а много отпреди това. Другото са архетипите на Юнг и неговото увлечение и желание да обясни, да интерпретира тайното знание на гностицизма и алхимията. Всъщност, през разказа на Юнг открих една фантастична фраза, едно заклинание, което все едно, че беше писано точно за мен: „Ако ти не лишиш телата от тяхната телесност и ако не образуваш в тела субстанциите, лишени от телесност, няма да постигнеш онова, което очакваш.“ Това е формула и аз осъзнах, че художникът точно това прави. Безумието и невъзможният проект да изразиш и да намериш форма на това, което е от друг порядък. И другото, което ме вади от унеса и от голямата претенция, е, че всъщност, художникът стои в подножието, обречен на материята, защото материализира своето увлечение, духовен копнеж, че художникът не рисува оня, по-добрия свят, а само посочва и оставя символни знаци за това къде е минал пътят на човека към него.
- Добре, но как всичко това може да живее и да влияе в днешния секуларен, технологизиран, консуматорски ориентиран свят?
- Аз знам, че битката ми е утопична и предварително загубена. Но усещам вътрешна потребност и като опит за лично спасение, като възможност да разбутам ситуацията и да обърна погледа към някаква вътрешна причина. Това „завръщане“ е търсене на устойчив, вътрешен гравитационен център, на психична и духовна цялост; възможност да се разбереш. В последната ми изложба, освен предисторичното, има и препратки към библейското, към библейската онтология като резерв, останал у нас, наследство от хилядите години религиозен човек. Ние го носим у себе си по наследство и въпреки че сега сме невярващи, продължаваме да търсим тези съдържания, дори като суеверие. Нашето ежедневие, нашето календарно живеене е поредица от ритуали, на които сигурно отдавна сме загубили смисъла и са само повод да се съберем, да се почерпим, да се повеселим. Този опит живее и в изкуството. Много държа зрителят, преди да е разбрал какво вижда, да е емоционално хванат. Имам зрители, които ми се гневят, защото ги докосвам там, където не искат. Това го считам също за успех. Лошото е, че в съвременността излизането от всекидневието става само в развлекателните жанрове. Бягство от света, но само като консумация на удоволствие. Аз се опитвам да насоча зрителя натам, където не е толкова лесно. Имам все още у себе си нагон за култура и за хуманност. Още ми се иска да обичам, да страдам за това. Нямам нагласа да виждам и реагирам на глупостта и идиотията, да бъда циник и ироник, да правя изкуство, което е критически и иронично настроено. Това е в актива на постмодерното и неоконцептуалното социално изкуство. Ако светът губи ориентири и ценностна перспектива, аз се опитвам да крепя ценностна ориентация, като намирам основание в останките на интуициите ни за свещеното, за нравственото като коректив и вродения рефлекс за опазване на живота.
- При вас архетипното го има дори на нивото на избора на материалите: слама, въглен, пепел, пръст, камък. Не могат ли синтетичните материи на съвременността също да бъдат одухотворени, да бъдат въвлечени в задачата, която сте си поставил?
- Да, така е, на нивото на материалите се срещат тези архетипни енергии. Правил съм опити за смяна на материала и то по външни причини, за приближаване към съвременно звучене на творбата. Тогава се появява някаква разколебаност между интуицията за свещеното и новия материал, който е продукт на новото, на бездуховното време. Работата ми с гумите е такава. Те покриха една огромна форма, силует на фалос, и се получи драма на природно виталното, на архетипното творящо мъжко начало при сблъсъка му със съвремието. Работата беше инспирирана от ритуал на лингама на Шива в Индия. Като контрапункт на този висок, космологичен акт, дойдоха гумите, които го затиснаха отгоре. Космическата еякулация беше подтисната от нашето време. Получи се тежка драматургия, друг е въпросът доколко тя беше разчетена. Повечето я възприеха като съвременна естетика и работа с нов материал. Не продължих в тази посока, защото подмяната ми носи напрежение.
- Не мога да не задам и този въпрос. Как да бъде избегната опасността тази воля за устойчив смисъл, за връщане към архетипите да се превърне във фундаментализъм? Тук очевидно има опасност.
- Това стана тема за мислене напоследък. Преди контекстът беше друг, налаган от глобалистките централи, и аз се съпротивлявах и смятах, че трябва да имаме достойнството да отстояваме нещо, което смятаме за автентично свое. Сега смущението ми е от друго естество - че това се превръща в друга аномалия, че може да избие в някаква битово-фолклорна орнаментика, която да намери лесно външно различимите знаци на идентичност. Рецидив има във фанатичното вдаване, във външните белези и различието. Слизането в архетипите и колективното несъзнавано е опит за намиране и стъпване върху базисна, общочовешка платформа, общо поле, където срещата със себе си и с другите е възможна.
- Но може да избие и в елитарна квазимистика, на каквото са били причастни нацистките елити, а в късния соц в България и българските.
- Възможно е при положение, че събере много сила като контратеза на тези крайни материалистично-консумативни енергии на съвремието. Като съпротива срещу изпразнения от съдържание свят. Рискът е в спекулативната употреба на такава теза за властови стратегии.
- Каква е собствената ви противоотрова срещу фундаментализма?
- Откриването към общочовешкото преодолява различията. Търсенето на истината разбирам като опит за спасение. Разбирам го и го проверявам през топлината на живеенето, през доверието. Дали можеш да обичаш, това го има във всички религии. Да имаш топлина и откритост към другите, да не потънеш, да не останеш в озверяването на егото, което е винаги раздразнено и неудовлетворено. Да застанеш срещу тази угнетеност с едно по-простичко и топло разбиране за живота. В Изтока го има това – да обичаш необусловено. Не да обичаш нещо конкретно, защото ти е мило, а да имаш необусловена причина да си добър. Това е висока мярка, тя ще ни спаси от крайни увлечения.
Разговорът води Кирил Василев
 
Иван Добчев:
Голямото завръщане на Станислав Памукчиев
Последните три изложби на Станислав Памукчиев ни въвеждат в лабораторията на художника. Тук мирише на кал и пепел, ръката на творящия е оставила следите на своя замах, не ги е заличила, някак нарочно, демонстративно, актът на създаването е видим, оголен, спонтанен – така е било в мига на Сътворението – Творецът не е поправял, не е оглаждал творението си, не го е привеждал към нечии по-сетнешни мерки за красивото и затова е така шокиращо това „Завръщане” към Началата, към Истинските проявления на Божата ни дарба да Творим.
Един голям наш поет беше казал:
„Друг диктува...”
Аз съм само ръката, която пише.
И аз, като ученик в Художествената гимназия, съм минал през „обучението” – рисувал съм ухото на Давид на Микеланджело, стъпалото му; и до днес в личната ми библиотека между албумите на Леонардо, Рембранд, Джорджоне, Ел Греко... откривам забравен някакъв албум по Пластична анатомия – това беше важно, внушаваха ни го Учителите – трябва да се знае, да се владее анатомията на човешкото тяло. И до днес една от любимите ми картини е „Урок по анатомия” на Рембранд... Но някак паралелно с това започнахме да „дочуваме” и едни други уроци, които ни нашепваха, че отвъд „обучението”, отвъд овладяването на занаята, започва Голямото Изкуство. Този предел, когато трябва да забравиш наученото, правилното, правомерното и преминеш отвъд, където ръката не я води знанието, а Незнанието, Несъзнаваното, Невидимото... това вече наистина е Завръщане, голямото Завръщане в Тишината.
 
 
още от автора


1 - 07.04.2017 16:45

sv.r.
От: kolio kolev
В търсене на вътрешен гравитационен център в вакуум!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”