Български  |  English

Георги Марков
отвъд българския чадър

 
На 23 март т.г. в Новата конферентна зала на Софийския университет се проведе публична дискусия, чиято основна цел бе да избяга от клишетата за „българския чадър” и вечните полемики около убийството на Георги Марков - и да се фокусира върху личността, творчеството и мястото на именития автор в контекста както на неговото време, така и на настоящето. Събитието бе организирано от издателство „Сиела”, а неформален повод бе появилото се съвсем наскоро на пазара поредно преиздание на първи том от „Задочни репортажи за България”, което за пръв път излиза под оригиналното си заглавие, дадено от самия автор – „Задочни репортажи за задочна България”. Срещата бе модерирана от д-р Ангел Игов, а негови събеседници бяха писателят и личен приятел на Георги Марков Димитър Бочев, проф. дфн Инна Пелева и журналистът и поет Димитър Кенаров.
Всички знаят за Георги Марков, но колко в действителност го познават, включително в качеството му на писател? С този въпрос Ангел Игов откри разговора, допълвайки, че политическият образ на Марков все още пречи на обществото да види писателя зад дисидентското име. Според Инна Пелева, именно редовните преиздания са основната предпоставка за поддържане на интерес към творчеството и личността на Георги Марков. Връщането на поизгубената у нас практика на събраните съчинения, разработени с научен апарат и снабдени с изчерпателни професионални бележки, биха спомогнали и за правилното позициониране на Марков в контекста на времето и условията, в които е творил.
Темата разшири Димитър Кенаров с няколко думи за биографията на автора, която той подготвя, и за подбудите си да се захване с нея, като подчерта, че тя няма да е строго академично издание, а ще бъде насочена към по-младата публика. Според него, у нас жанрът на биографията е много слабо застъпен и това, което се разбира масово под това понятие, са наследените от соцвремената идеализации и поставяния на пиедестал (или точно обратното), лутащи се в крайности, граничещи или направо припокриващи се с политическа и идеологическа пропаганда. А биографията трябва да е изчистена от емоции и пристрастия, да обхваща всестранно личността от различни критически ъгли, което би спомогнало не само за по-добро разбиране на човека, но и на времето, с което е свързан.
Разбира се, много по-лесно е да останеш обективен, ако не си познавал човека, за когото пишеш. Това със сигурност не е случаят на Димитър Бочев, приятел и колега на Марков по време на работата си за българската редакция на Дойче Веле. Той предупреди, че едно обективно негово слово за Георги Марков би било предателство срещу личността на писателя. Бочев все пак каза, че ще се опита да стои възможно най-далеко от пристрастията си, но си личеше, че задачата е трудна. По думите му, именно в текстовете на Георги Марков за пръв път е видял, че и в комунистическа България може да се пише „по европейски” дръзко и разчупено, излизайки от идеологическата догматика на режима.
Последва интересен разговор за етапите в творческия път на Георги Марков като белетрист и невероятната метаморфоза, която преживява, тръгвайки от типични за соцреализма сюжети, минавайки през различни жанрове и множество държавни награди и озовавайки се, в крайна сметка, от другата страна на барикадата в ролята на безмилостен критик, разобличител и враг на системата, на която доскоро е принадлежал и която го е ценяла високо. Бяха обсъдени по-голямата част от ранните му творби, включително зловещо пророческите му първи двe новели „Цезиева нощ” и „Зелената писалка” (1957), в които се заиграва с идеята за отравяне с химикали, скрити в предмети от бита, и сякаш предрича още в началото на писателския си път своята собствена участ. Не бяха пропуснати и два от най-успешните му текстове - „Мъже” (1962) и „Жените на Варшава” (1968), с които печели уважението и на системата, и на нейните принципни противници. Инна Пелева изрази мнение, че ранните му творби са напълно в духа на епохата, дори биха могли да бъдат определени като малко по-несръчни от други подобни произведения, писани по същото време, което по никакъв начин не предвещава бъдещето му и прави предстоящия му остър стилов и концептуален завой още по-трудно предвидим. Всички единодушно се съгласиха, че „Портрет на моя двойник” (1966) е крайъгълният камък в творческата му кариера, който окончателно оформя стила му и чрез който той намира своя автентичен литературен глас. Самият автор по-късно ще сподели, че от всичките си неща, написани в България, с чиста съвест би оставил само този текст.
Повдигна се и въпросът дали фактът, че Георги Марков е наистина успял творец по време на българския си престой, прави бягството му толкова неприемливо и опасно за режима. Инна Пелева отговори с контравъпрос: защо реално Георги Марков бяга от България? „Все ми се струва, че има още какво да се потърси отвъд баналните обяснения”, каза тя, а Димитър Бочев заяви в отговор, че, според него, бягството му не е толкова израз на политически акт, а е всъщност едно литературно бягство. България просто отеснява за таланта му. Марков не заминава с ясната идея да не се завръща. Много са възможните фактори, които натежават за последвалото решение да остане в чужбина, като някои от тях със сигурност са осъзнаването на ограничеността на творческия порив в комунистическа България, където Георги Марков вече е постигнал всичко възможно към онзи момент. Затягането на режима в страната след Пражките събития, когато негови пиеси започват да падат и книгите му да се забраняват, също вероятно повлиява на това решение, а то е окончателно затвърдено, след като Марков бива обявен за невъзвращенец и осъден на затвор в родината си.
Гости и участници се разделиха с обещанието за още изненади от Георги Марков и с надежда, че той тепърва ще намира своята нова публика. 
още от автора


1 - 09.04.2017 06:31
От: pavel emilov pavlov
Цветозар,прочетете последната глава от "Задочни репортажи" озаглавена "Чувство за непоносимост" на Георги Марков и ще разберете защо той напуска България.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”