Български  |  English

Утопичната реалност
на един фестивал

Мартенски музикални дни – IV

 
Интересна е географската карта на фестивала. Излъчва хармония в артистичното присъствие „отвън и отвътре”, осигурило лукса на публиката да бъде посрещната в залата от топ музиканти. Издава внимателната селекция на изключителен експерт, който се е погрижил за жанровото „ускоряване” и атрактивното разширяване на фестивалното пространство с „Джазът среща класиката”, „ММД Джуниър”, с прожекция на спектакъл на МЕТ-Ню Йорк – „Травиата” със Соня Йончева, с изложбата Не/Познати от златния фонд на колекцията на ОББ по случай 25-годишнината на генералния спонсор на фестивала, още изложбите „Меломания” и ММД през обектива на Евгени Станимиров... трудно е да се изброи всичко. Тук е мястото да напомня, че личността на фестивалния директор се създава дълголетно, с професионализъм, дипломация, личен чар и талант за изграждане на доверие и запазване на контактите с качествени и всепознати артисти и импресарски агенции. От години сериозното равнище и творческият климат на фестивала се дължи на безшумното, но навсякъде осезаемо, сдържано, но ведро присъствие на музиколога Ива Чавдарова (не ще се уморя да го напомням). Русенската общественост, струва ми се, дотолкова е свикнала нейният екип да й „доставя” знаменити музикални имена, че вече някак трудно си дава сметка за невероятната слухова информация, която й се предлага всяка година. И подвигът на това растящо качество създава авторитета на самия фестивал като утопична реалност, привлекателна за редки индивидуалности, които иначе бихме могли да чуем само на авторитетни европейски форуми извън България.
Програмната стратегия на Дните образува специфични темброви сегменти. След клавирното и струнно великолепие, откроени в предишните текстове за тазгодишното издание, във фестивалния лабиринт се откроиха още и незабравими
 
Гласове
Неаполитанецът Марко Бизли е прекроил представите за същността и параметрите на вокалното изкуство. Репертоарът му е отдаден на две области, изискващи както специфична траектория на гласа, така и сериозна изследователска работа – това са изкуството на барока и италианската песенна традиция. Дойде в Русе с програма, която е назовал “Sud”, посветена на „силния и непокварен глас на Средиземноморската традиция”. В света на „щастливата” шумотевица на евтините ефекти, изкуството на Бизли е велико със самотното очарование, което излъчва. Такъв е и гласът му, с „изначален” идиом, по-скоро висок, естествено оцветен, споделящ, очароващ, тих, нюансиран... но силно изразителен, способен да внуши всяко познато на човека чувство и състояние. Музицира заедно с квартет от лютни, барокова китара и ударни/дайрета непринудено и спонтанно, сякаш с приятели, срещнали се да попеят и посвирят. Ренесансово благородство и простота излъчват, „обгрижват” магическата тарантела, а в многоликото й представяне прозира богата древност, проектирана и върху ранната италианска професионална музика. Щастлива първа среща с невероятни артисти!
А баритонът Матиас Гьорне дойде отново, този път с Брамсовия цикъл „Хубавата Магелона”, а Мария Принц, на която се дължи и повторната визита на големия певец, бе на пианото. Особен е характерът на този Брамсов опус, в редица текстове той е назован „единствената Брамсова имагинерна опера”, пример за синтетично изкуство. Историята от XV век на любовта между Магелона и Петер се разказва от четец, а гласът и пианото влизат в сюжета. Поетът Лудвиг Тик влага в преразказа на старата легенда, т.е. в партията на четеца, известна доза ироничен подтекст. Изисква от артиста няколко пласта в поднасянето му. Симеон Лютаков предпочете предимно отчетливия, семпъл разказ на приказката. А музиката на Брамс е „раздвоена” между героиката на епоса, когато песните звучат като симфонични ядра, и любовната романсова лирика. Нещо, което бе съществено за Гьорне и той го показа изцяло през различни типове вокалност - владее ги съвършено и чрез разнородни емисии формулира стиловите особености на песенния Брамс. Тук палитрата му от средства е много по-контрастна от „Зимен път” на Шуберт, например, а влизането в различни тоналности се отразява чувствително на звуковата бленда. Изразителен до краен предел! Всяка една от 15-те песни Гьорне третираше като разказ в разказа, за него и в действителния разказ имаше музика, въпреки че не съм сигурна, че синтезът бе достатъчно реализиран. Рядко чувствителен музикант, Гьорне е дотолкова „зависим” от стила, че на моменти, ако не е пред очите ти, можеш да помислиш, че на сцената е друг певец. Забележителни преображения, демонстрация на вокална култура, която тук не се наблюдава. Именно затова срещите с такъв певец биха били повече от университет за всеки негов колега.
Вокалният ансамбъл „Акордати” заедно с основателя си, диригента Драгомир Йосифов, сакрализираха вокалното пространство с една от най-сложните творби на Клаудио Монтеверди „Вечерня на блажената Дева Мария”. Перспективен камерен ансамбъл от отлични певци със знаещ и можещ диригент с определен афинитет към музиката на Монтеверди, посягал и към оперното му творчество, и към мадригалите с различни формации. Светът отбелязва 450 години от рождението на великия италианец, съвременник на Шекспир, когото ХХ век откри и припозна като близък по дух. Представиха псалмите и мотетите от „Вечерня”-та с отдаденост и автентично приближение на прочита до характера и атмосферата на творбата. Заедно с тях бяха виолончелистът Иво Александров и Цветана Иванова (чембало). В силно експресивно излъчване, ансамбълът постигна силата и енергията на специфичното внушение на тази музика – амалгама от литургичния култ и дълбоко интимното преживяване, с добра артикулация и сериозно равнище на овладяност на специфичната вокална техника.
 
Кларинети и саксофони
20 години кларнетистът Росен Идеалов и виолончелистката Георгита Бояджиева-Николова, нарекли се Дуо Кончертанте, свирят заедно с мисионерска отдаденост на музиката. Бяха акушери на редица новородени специално за тях композиции, „пребродиха” важни музикални текстове на ХХ век, припомниха и класически творби, възможни за техния състав. Но началото им ги означи като бележити иновативни музиканти, изследователи, със запомнящи се открития. От програмата, подбрана от тях за фестивала, все пак предпочитам оригиналните пиеси от ХХ век. „Лудус минор” на Хиндемит е реплика за кларинет и чело към клавирния му опус „Лудус тоналис”, създадена за лично ползване от домашния дует на композитора и неговата съпруга. Прочитът на двамата българи излъчва строгост в движението на гласовете, съчетана с деликатна темброва игра. Съвсем различна аура създаде пиесата на израелския композитор Офер Бен-Амос (1955) Cantillations - разумен диалог-надсвирване, разговор на инструментите в противоположни регистри, ефектен инструментализъм в музика с привкус на клезмер. До него няма как да не маркирам ефектното суингиране в пиесата на Елиът Майлс Маккинли Fleeting moments. Кулминация на концерта бяха великолепното Дуо Кончертанте от Васил Казанджиев, изпипано в сонорната си същност, и Седемте багатели за виолончело и кларинет от Константин Илиев – творбата, която бележи началото на ансамбъла, привлякла двамата музиканти, предполагам, с лаконизма, гъстотата на музикалното протичане, както и с предизвикателната инструментална фактура.
Съвсем контрастна по характер бе вечерта на чешкия ансамбъл Clarinet Factory. Съществуват повече от 10 години и, както разбирам от текста към програмата, след дългогодишно преминаване през различните класически жанрове – най-вече през транскрипциите, решават да правят предимно импровизационни кросоувър програми. Заявяват го категорично: „Не искаме да бъдем само интерпретатори и кларнетисти... искаме да сме ансамбъл, който има какво да каже, а не музей...” Въпросът с излизането от музея за мен бе доста проблематичен, най-вече по отношение на музикалната субстанция. Защото и четиримата са впечатляващи инструменталисти, но концертът им бе твърде монотонен, за което не малко допринесе и т. нар. мултимедия – т.е. видео с най-различни картинки, които с нищо не обогатяваха това, което чешките музиканти наричаха импровизация. Бедата бе там, че след първите 3-4 парчета, съзнанието влиза в режим на монотонност и накрая идеята, че присъствам на някакъв тип музикална манифактура, просто нямаше как да ме напусне.
А саксофонистите от квартет „Сигнум” разиграха отдавна познатата идея „Годишни времена” – също по-популярна програма, целяща да привлича повече публика. Или да угоди на публиката. Към тях се бе присъединил и литовският акордеонист Мартинас Левицкис. Спомням си миналогодишния шок, който преживяхме с прочита им на Багателите на Лигети, и сега очаквах още по-дръзко развихряне от прекрасните музиканти, защото те притежават ярък индивидуален почерк  и филигранно въображение. Опозицията Вивалди-Пиацола бе щедро разнолика и тук шокът дойде отново от непредполагаемите тембри и инструментални „хватки”, които се чуваха от сцената, осезаемо обособени съобразно епохите и стила на композиторите. Пак беше вечер на шокиращи открития, макар и в лоното на пиеси, които отдавна са удобни за осигуряване на контакт с публиката. Изглежда времето иска своето, публиката му – също! Пиша със съмнение това изречение, защото все още считам, че тенденциите в изкуството се диктуват от сцената, не от залата.
 
„Кавалерът на розата”
бе очакваното оперно заглавие на фестивала, отново съвместна работа между известната режисьорка Вера Немирова и диригента Найден Тодоров. Идеята за поставянето се ражда след постановка на творбата във Ваймар, дело на Немирова, откъдето са получени декорите за русенския спектакъл. Това е може би най-популярната, най-играна опера на Щраус, а за България отново се оказва извънредно явление след единствената й постановка през 1969 г. в София с режисьор Димитър Узунов и диригент Асен Найденов (впрочем, единствената за ХХ век). През настоящия век до този момент се състоя единствено постановката на „Саломе” в Софийската опера (2009 г.) с режисьор Ребека Шайнер и диригент Емил Табаков.
Тази оперна творба на Рихард Щраус по либрето на Хуго фон Хофманстал - удивителен „виенски маскарад”, изпълнен с баварски хумор - е благодатно препятствие за режисьора. Благодатно е, защото създава условия за многообразно и динамично, заредено с адреналин овладяване на сценичното пространство – особено във второ и трето действие. Препятствието идва от изкушенията на маскарада, могат да се окажат и коварни, да подхлъзнат режисьора към зрелището. Вера Немирова, която прави изключително успешна международна кариера, е всъщност немски режисьор. И това се чете в работата й. Премества действието по-близко до съвремието, удържа баланса между драмата и комедията, постига естетически завършена театрална игра, не се вторачва излишно във възможни отделни гегове (с изключение само в първата среща на барон Окс и Октавиан в будоара на Маршалката в първото действие – възглавниците бяха прекалено експлоатирани), а постига цялостно изграждане на комедийните ситуации със сериозна работа около актьорските задачи на хора и в дома на Фанинал, и особено в третото действие, където динамиката на сцената бе на границата на невъзможното за български оперен театър, а финалното сценично решение на Маршалката и Фанинал над младата двойка бе находка (без визуализацията на евентуалната съвместна старост, която очаква Софи и Октавиан). Посланието, че животът може да е низ от маски, но не е само карнавал, не е единственото в спектакъла, но „звучеше” от сцената в търсен синхрон с музиката. Декорът бе приятно функционален, не толкова бляскав и „радващ окото”; единствено във второ действие различните функции на дългата банкетна маса леко банализираха сцената.
От Германия представлението бе заредено с трима много професионални певци, от които най-бляскав бе Франк ван Хове като Барон Окс – и вокално, и артистично. Неговият Окс бе най-финият, чувствителен, на моменти беззащитен и тъжен простак с благородно потекло, който съм гледала в тази опера, където, знае се, „вилнеят” много знакови Окс-протагонисти. Освен че е певец с мобилен, пъргав глас, великолепна дикция и колосален диапазон от изразни средства, ван Хове е харизматичен артист, който завзема сцената още с появата си. Октавиан на Мари Луизе Дресен бе като застинал в младежката си невинност и нерешителност – и вокално, и артистично. Дори бунтът му срещу невъобразимото поведение на Окс във второ действие бе леко изкуствен, някак лишен от темперамент. Много по-изразителна бе изявата на Дресен – и вокална, и сценична, като мнимата Мариандел. Истинска бунтарка бе Софи на китайката Лини Гонг, която живее и работи в Германия. Изящна колоратурка, с интуиция за артистична характерност, тя изгради младата избраница на Окс с непосредственост и чувство за хумор, между лириката и фарса – също находка на Вера Немирова. Към сполуките в състава е и Андреана Николова в ролята на Анина – изключително колоритна, гъвкава и автентична в превъплъщенията на своята героиня като безскрупулно пресметлива интригантка и флиртаджийка, а в трето действие и в „маска” на мнима, уж изоставена от Окс, многодетна майка. Николова е мецосопран с рядък артистичен талант, много музикална и умна в своите превъплъщения, които никога не са разочаровали. Автентична бе и Теодора Чукурска като Мариане – умело щрихира ролята музикално и с красноречив, ярък мизансцен. Александър Крунев като Фанинал не напусна вокалното си ложе с натрапчиво вибрато, но бе доста раздвижен в актьорските си задачи.
Какво липсваше на спектакъла? Най-напред Маршалка. Универсалната Мария Цветкова, готова да поеме всякакви задачи, този път не можа да спаси ролята чрез музикалността си, чрез своята отдаденост и добра визия на сцената. Тази роля просто не е за нейния глас и независимо, че партията бе изпята безупречно като интонация, фраза и ансамблово участие, на образа й не достигаше тембър, драматична зрялост, дълбочина, различна вокалност, което особено се разкри в прочутия Монолог от първо действие. Липсваше още инструментално точен, чувствителен оркестър, който да не те държи в напрегнато очакване на гаф през цялото време. И не да полага усилия да се справя със сложността на партиите си и собствената си функция в произведението (това се чува ясно), а да води, да създава онази аура, така необходима за „полета” на „Кавалерът на розата”. Имаше ги тези моменти, но спорадично. Щях да забравя: липсваше и част от втория дует на Софи и Октавиан от второ действие. И друг път съм писала, че в тази оперна къща ножиците са винаги „под ръка”.
Специално искам да отбележа успешното участие на хора (хормайстор Стелияна Димитрова-Хернани), натоварен и със сложни актьорски задачи в динамични ситуации, с които хористите се справиха. Вижда се положеният труд, бяха сигурни, свободни и се забавляваха на сцената. И още - в операта има ново, очевидно много полезно присъствие на младия руски диригент Юри Илинов, ученик на Едуард Серов в Петербург (надявам се скоро да го видим на пулта), много добър музикант, убедих се на репетиция; той бе готвил и певци, и оркестър в качеството си на „асистент”.
 
Финалният концерт
„узакони” идеята за Русенски фестивален оркестър, доста по-различен от останалите в България, защото в него участват само бивши ученици на Националното училище по изкуствата „Веселин Стоянов”. Тази година се събраха за трети път и заедно с диригента си Емил Табаков закриха фестивала с творби, които представиха музикалния романтизъм двуизмерно – през неговата чувствена и приказна същност. Виолончелистът Александър Сомов изпълни рядко свирения у нас концертен шедьовър на Елгар. Прочитът му бе наситен със сдържана емоция, в красива линия, с красив тон и естествена бравурност – инструментално присъствие с автономна виталност в изграждането на специфичната форма на концерта. Вечерта продължи с брилянтно изпипаната интерпретация на комплицираната театрална музика „Сън в лятна нощ” от Менделсон с четец Евгения Явашева, солистки Дарина Линкова и Галя Симеонова и русенския хор „Проф. Васил Арнаудов” с ръководител Свилен Димитров. Оркестърът излъчваше рядка удовлетвореност от съвместността си, майсторски постигната от диригента. Това бе среща на музиканти, които поддържат у себе си живо желанието да служат на изкуството. Тънко, изящно, деликатно оцветено музикално действо, с много вкус и наслада от включването към обществото на Шекспир-Валери Петров и Менделсон! А бисовата пиеса „Хоро” от Табаков, създадена за концерта по молба на фестивала, подлуди залата с виртуозното съчетание на характерни неравноделни метруми, с тембровите изненади, със съвършеното си оркестрово писмо и мощната енергия, която изригна от сцената. Логичен финал на един фестивал, който не само гради традиция, но дефинира и бъдещето.
Русе - София
още от автора


Мартенски музикални дни - I
Мартенски музикални дни – II
Мартенски музикални дни - III
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”