Български  |  English

С висяща пъпна връв

 

Симеон Симеонов, „Рисунки“, галерия „Аросита“, 24 – 31 март 2017 г.
Изложбата на Симеон Симеонов в галерия „Аросита“ продължи по-малко от седмица и едва ли много хора са успели да я видят, а си струваше. Изложбата беше озаглавена просто „Рисунки”, но всъщност представляваше цялостно концептуално и пространствено решение, в което десетте рисунки с молив бяха само елемент. Освен тях, експозицията включваше един обект с интегрирана в него скулптура и две платна с релефни изображения. Произведенията бяха разположени на две срещуположни стени на съвсем малката по площ галерия. На едната бяха рисунките, а на другата - обектът със скулптурата и двете платна. Скулптурата, плачещо бебе, затворено в дървена кутия с форма на четириъгълна призма, стърчаща хоризонтално от едната стена и почти преграждаща и без това тясното помещение. Сгърченото лице на бебето се виждаше през малка квадратна дупка, изрязана отпред в кутията. Върху двете малки по формат платна, разположени от двете страни на дървената призма, се очертаваха релефни силуети на човешка фигура върху едното, и на ръка с отворена длан - върху другото. Релефът, получен чрез издуване на платното отзад с помощта на смоли, не беше дълбок и силуетите едва се очертаваха на бялото платно. Човешката фигура държеше в ръката си пъпната си връв, скицирана съвсем леко с молив. Ръката беше защипана на няколко места с телбод.
Повечето от рисунките представляваха силуети на костюмирани мъжки фигури, бюстове и глави, очертани с черен молив. На различни места в силуетите бяха скицирани с червен молив фрагменти от анатомични елементи: част от сухожилие, мускулни влакна, парче от кост. Гледани отдалече, тези анатомични фрагменти изглеждаха като внезапно зейнали рани върху иначе неутралните и съзнателно тривиализирани мъжки силуети. Бялото беше доминиращият цвят в цялата експозиция и във всяко отделно произведение. Общото впечатление беше за лабораторно чиста среда, за място, в което живото, с цялата му „мръсотия” на раждане, размножаване, отделяне, гниене и смърт, няма място. Днес така изглеждат не само болничните стаи и лабораториите, но и офисите и дори домовете ни. Съвременността съчетава по парадоксален начин две крайности: фетишизиране на „естественото“ и пълното му заличаване. В случая става дума за втората крайност, за укриването на тялото и плътта, за страха, дори бих казал ужаса, от живото с присъщата му експанзия и възможност за постоянно мутиране, както и от свързаните с това процеси на дегенерация и умиране. Това е дълбинен страх, присъщ на всеки от нас. Всяка култура е начин да се справим с този страх, начин живото, тялото, плътта да бъде дисциплинирана и обезопасена. Съвременната култура е стигнала до непостижими крайности в това отношение, като изцяло се опитва да зачеркне и скрие своеволието на живото и гледката на смъртта.
Страданието, девиациите на плътта, остаряването, агонията на тялото и смъртта са укрити в специални институции: болници, старчески домове, хосписи, траурни агенции и т.н. Парадоксът е, че постепенно, несъмнено от хуманни съображения, непокорството на плътта и смъртта биват скрити в специализираните институции от самите тях. Болниците и хосписите в нашите либерални общества все повече приличат на хотели за меден месец. За страданието и смъртта не се говори, използват се неутрални експертни термини, в стаите на умиращите често звучи тиха, разтапяща музика. Цялото това усилие на нашата цивилизация максимално да скрие от очите ни буйството и дегенерацията на плътта дава точно обратния резултат. Страхът от болестите, остаряването и смъртта стават все по-натрапчиви, стигайки понякога до истинска истерия. Това всъщност ни прави все по-незрели в отношението ни към факта, че сме телесни същества, които неизбежно са обречени на болката и смъртта. Съвременната цивилизация ни оставя неродени същински, неспособни да приемем крайността си, с което започва същинското ни зряло и индивидуализирано съществуване. Човешката фигура без индивидуални черти, без ясни полови белези, скитаща безпомощно в една бяла пустош с висяща пъпна връв в ръка, е чудесна метафора на всичко това. Връзката с „майката“ (природата, живото, телесното, плътта) е скъсана, но не е прекъсната същински и затова не е възможно автономно съществуване. Същинското скъсване би означавало да бъде приета телесността с нейния произвол и смъртност.
Затова оставаме полуродени и неспособни да се справим с инфантилните си страхове. Колкото повече се опитваме да се изолираме от тях, вместо да ги приемем и преработим, толкова повече ставаме техни жертви. Плътта непрекъснато напомня за себе си, както в малките и съзнателно безизкусни рисунки на Симеон Симеонов. Тя е рана, която постоянно се отваря в иначе идеалната бяла повърхност на света, който се опитваме да създадем. Затворена и изолирана, тя крещи и провира пръсти и през най-тесните процепи в този свят. Хуманното се оказва в същността си дълбоко репресивно.
още от автора


4 - 18.04.2017 16:40

7
От: kolio kolev
https://www.vbox7.com/play:7071600f
3 - 17.04.2017 15:16

7
От: kolio kolev
https://www.vbox7.com/play:7071600f&p=playlist&id=479174&order=date
2 - 16.04.2017 09:04

Към кольо коле
От: guardianangel
Не коментирате по същество. Тезите в текста остават непокътнати.
Систематичността на коментарите и злонамереността им ви квалифицира като очевидно засегнат от критичното перо на автора, т.е. коментарът ви е, уви, необективен и в този смисъл неконструктивен.
1 - 15.04.2017 13:31

учител
От: kolio kolev
Първа част-преразказ,втора част-литературен донос,епилог-инфатилна философия!Хуманното се оказва в същността си дълбоко репресивно.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”