Български  |  English

Изкушението

 

„Последното изкушение“ по Никос Казандзакис, драматургична версия Веселка Кунчева и Ина Божидарова, режисьор Веселка Кунчева, сценография, костюми и кукли Мариета Голомехова, хореография Стефан Витанов, композитор Христо Намлиев. В ролите: Александра Василева, Жорета Николова, Параскева Джукелова, Ева Тепавичарова, Ева Данаилова, Илиана Коджабашева, Пламен Димов, Христо Петков, Валери Йорданов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Цветан Алексиев, Сава Драгунчев, Зафир Раджаб, Драгомир Драганов, Мак Маринов, Анатолий Ставрев, Христо Стефанов, Крис Атанасов, Марио Топалов, Александър Кънев, Ненчо Костов. Народен театър „Иван Вазов“, премиера на 30 март 2017 г.
 
„Последното изкушение“ в Народния театър е нееднозначен културен факт, заслужаващ диференциращо обсъждане, а не спонтанни еднословни реакции. Кунчева и Голомехова изповядват, че текстът на Казандзакис е изпитание за тях от десет години. Публикуван през 1951 г., той е такъв за всички свои читатели. Някои стават нервни. През юли 1954 г. синодът на Атинската църква го осъжда; още през януари същата година Ватиканът го включва в индекса на забранените книги. Писателят реагира с думи на Тертулиан: „Апелирам към Твоя съд, Господи!“. Не случайно.
Романът е честно и радикално лично усилие за среща с Бога – усилие едновременно настъпващо и съпротивляващо се: свръх драматично. При Казандзакис самият Иисус страда от съмненията си, опитва се да отблъсне Бога, оспорва пътя, по който Го води. Този Иисус е скандален, да. Сякаш евангелският не е: Той сам се нарича σκάνδαλον (а ние превеждаме със „съблазън“). Кунчева и Голомехова пристъпват в скандала, какъвто е пътят към Бога.
Основното постижение на спектакъла е стриктното следване на романа. Нямам предвид сюжетната линия, която (съвсем естествено) е редуцирана и стилизирана. Имам пред очи решимостта им днес – чрез Казандзакис и в духа на търсенето му – да поставят въпроса за драматичния „конфликт между безверието и нуждата от вяра“, да въстанат срещу „дяволската теорема“ с нейната кратка и изчерпваща формула: „Яж, работи, ожени се!“ (Веселка Кунчева). Иначе казано: те поемат риска да изведат антропологическата естественост на трансцендентното в конфликта му със спихващото човека – с неговата неестественост.
Рискът се уголемява екстремно от факта, че авторите си позволяват да извадят на сцената самия Иисус. Мисля, че това е прецедент в българския театър и твърдя, че е изключителна рядкост в световния. Иисус е Господ за вярата на около една трета от днешното човечество и Неговото „драматизиране“ е само по себе си проблематично. Междувременно върху Него са натрупани тежки пластове идеологическа, естетическа и сантиментална патина. Тя прикрива същинския Му лик, слага отгоре Му затулваща щампа, трудна за изчегъртване. Кунчева и Голомехова не целят замяната й с друга някаква. Те открито се впускат в скандала Иисус и това е голямото постижение на техния спектакъл.
Безспорен успех са още общата визия и композицията. Сложната тъкан от реалност, визии, сънища, мечтания и кошмари при Казандзакис се извежда до мащабни визуални знаци. Доминиращата сценографията облачна завеса с майсторското владение на осветлението, мобилизирането на сценичната техника, музикалната картина заработват в тази посока. Дълги страници от текста са сублимирани в мощни пластични решения (моят фаворит е сцената с Мария Магдалена и любовниците). Успешно е и сработването на актьорския екип, превръщането му в едно тяло.
Театърът от този тип страни от търсенето на солови актьорски постижения: то му е противопоказно. Бих могъл да изведа поотделно, например, присъствието на Жорета Николова и Александра Василева, на Валери Йорданов и Христо Петков, но не в това е работата. Постановката зависи на живот и смърт от ансамбловото единство и то е постигнато във висока мяра. Все пак, иска ми се специално да погледна решението с Пламен Димов.
При него Иисус е често некатегоричен, нееднозначен, смазващо всекидневен. Бързам да заявя, че Димов става неубедителен в моментите, когато излиза от тази линия. Четенето на Казандзакис я налага. Изисква я обаче и прочитът на евангелските текстове. Скандалното на Иисус Христос следва в много голяма степен от Неговата непатетичност, от естествеността Му, каквато се предполага от стоенето в истината. Естествеността на самата Истина.
Неуспехите в спектакъла идват от „патериците“, към които Кунчева и Голомехова понякога посягат, от недостатъчното им удържане в откритостта на скандала Иисус. Тогава се отпада или в екстремността на гротеската, или в лоша илюстративност чрез банални образци. Няма значение дали ще са от спектъра на религиозния кич (обилно леещ се поне от времената на барока до днес), на агитационните щампи (от типа „партийно събрание в колхоза“) или от рубриката „песни и танци на народите“. На лице са и артистични финтифлюшки, разсейващи ударността на действието.
Най-същественият дефицит произтича, струва ми се, от недостатъчната изведеност на решаващата сцена: самото „последно изкушение“. Опитвайки се да избягат от директна демонстрация на кръстната екзекуция, Кунчева и Голомехова не успяват да внушат категорично, че то е сън-кошмар на страдащия върху кръста. Успоредно с това, в стремежа си да избегнат бъбривост и да постигнат по-ясен пластичен знак, те отстраняват есенциално важни пластове, какъвто е например протестът на съсипаните „бивши апостоли“. За сметка на това, търсейки отчетлив образ за зловещеенето на баналността, се въвежда танцът на гротескните андрогини, който в този си вид буди недоумение. При това положение не може да е изненада, че финалът не е до край убедителен.
„Последното изкушение“ на Кунчева и Голомехова в премиерния му вид (зная, че те продължават работата върху спектакъла) не може да бъде обявено за безспорно събитие. В същото време, подценяването му би било диагноза за късогледство или злонамереност. Представлението чупи „непреодолими“ граници, намира театрален език за „неизречими“ проблеми, постига силни внушения и е честно – дори в пораженията си.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”