Български  |  English

Евтушенко и духът на времето

 
Въпреки, а може би и в пълно съгласие с известното изказване на Евгений Александрович Евтушенко, че "поетът в Русия е повече от поет", той ще остане в историята преди всичко като поет. Въпреки – защото поезията изглежда по-голяма и по-значима от цялото му останало творчество. А той всъщност е писал проза, публицистика, мемоари, сценарии, снимал е и се е снимал в киното. В пълно съгласие – защото цялата обширна дейност на Евтушенко, включваща не само художествената, а и обществената, сякаш потвърждаваше, дострояваше образа му на поет. Той и кино снимаше като поет, следователно – беше нещо повече от поет.
Това „повече“ е едва ли не най-главното в поетичната самодемонстрация на Евтушенко. Ако за Бродски поет е този, който е властелин на езика, а следователно и на всичко останало, тъй като няма по-важна материя от езика, Евтушенко е равнодушен към него. Неговата „Братската ВЕЦ“ е истинска какофония, речевите му деформации („Падат бели снегове“) изглеждат груби и неловки.
Евтушенко е риторичен (понякога подчертано, както в поемата „Майката и неутронната бомба“) и често нарочно свежда поезията до банални и биещи на очи формулировки („Неинтерeсни хора по света няма“). Дори когато откриват в поезията му връзка с Маяковски (макар че по-скоро има смисъл да се говори за Семьон Кирсанов), става дума не за поетичното слово, а за поетичен жест, ярко украсен със социалност. Всъщност, тази жестикулация, тази поза е призвана да запълни словесната непълноценност така, както знаменитите пъстроцветни крещящи сака на Евтушенко би трябвало да се възприемат като ярка рамка на неговата лирика. И завещанието му (да бъде погребан в Переделкино близо до гроба на Борис Пастернак) е последният му и затова особено важен поетичен жест. Евтушенко бе чувствителен към злободневието, към болезнените точки на деня и затова в поезията му има толкова открита памфлетност („Бабий Яр”, „Наследниците на Сталин”). Той беше вкоренен в историята, по-точно – внимателен към това, което се нарича „историческо значение” или „историческа значимост”. В тази „значимост” и поезията дава своя принос, а често и я определя. Съвсем не случайно той се зае да направи изводи за руската поезия на ХХ век, създавайки своя антология, т. е. утвърждавайки становището си. И успя. Или просто пренесе със себе си това, което му се струваше важно, скъпо, ценно от ХХ век. Достатъчно е да си спомним честването на рождените му дни в Политехническия музей, които се провеждаха няколко години подред.
Със смъртта на Евтушенко времето на шестдесетниците още повече се отдалечи от нас. Може би той носи характера на 60-те години повече от Вознесенски, Ахмадулина или Аксьонов; и във всеки случай, ако не изобщо на духа на епохата, поне на част от нея. Евтушенко поразява с удивителното съчетание между официозност и опозиционност, съветска гордост и симпатия към Запада. Той имаше някакъв особен статус на официална полуразрешеност, статус на пътуващ поет, приет на Запад, на съветски представител в чужбина.
Любопитно е друго. Ако за обществената роля на Евтушенко може да се говори дълго, то за чисто поетичното му значение е трудно. Ако се отклоним от редовете и стихотворенията, превърнали се в знак на времето (специално песните), едва ли може да се каже еднозначно с кои стихове ще остане в паметта.
Николай Александров
lenta.ru
2 април 2017г.
 
През последните 20 години фигурата на Евгений Александрович Евтушенко предизвикваше известно чувство на неловкост: екстравагантната външност на старец с безумни блестящи сака, клоунски кепета и саморъчно направени чанти през рамо, силно и афектирано рецитиращ собствените си стихове – старомодни и излишни.
Когато става дума за него, често се припомняше известната фраза на Бродски: „Ако Евтушенко е против колхозите, аз съм за”, като поет е прието да го сравняваме с неговия връстник и приятел Андрей Вознесенски (винаги в полза на последния), а полувековната му (през 1963) номинация за Нобелова награда изглеждаше едва ли не недоразумение. Обвиняваха го в безкраен пиар, обезценявайки дори най-смелите му постъпки – защитата на дисидентите Юлий Даниел и Александър Солженицин, публикуването на скандалната поема «Бабий Яр» или стихотворението «Танковете се движат из Прага», посветено на съветската инвазия в Чехословакия през 1968 г. Често и охотно го обвиняваха (макар да изглежда съвсем неоснователно) в сътрудничество с КГБ – изглеждаше подозрително, че Евтушенко обикаляше света като емисар на Съветския съюз, сприятелявайки се с всякакви политически лидери - от президента Никсън до Фидел Кастро. Накратко, напоследък у нас се стараеха да възприемат Евтушенко в най-добрия случай като куриоз.
Така е – след разпада на Съветския съюз той постепенно се превръщаше в гротескна и дори неуместна фигура. След 1991, когато като депутат във Върховния съвет на СССР решително се противопостави на ГКЧП (Държавен комитет по извънредното положение – самопровъзгласил се орган на властта в СССР, съществувал от 18 до 21 август 1991 г. – бел. ред.), неговата лирико-политическа звезда повече не позна възход. Поетът-трибун, говорещ фактически от името на огромната безгласна маса, изчезна – по-точно престана да бъде нужен, след като същата тази маса придоби глас. И Евтушенко се превърна в малко смешен и малко печален анахронизъм. «Най-прогресивният», моден и актуален от поколението на шестдесетниците, той се оказа най-излишният в условията на новата реалност. И това, разбира се, не е случайно. Нищо не остарява по-бързо от най-модните неща. За разлика от своите лирични връстници Окуджава, Ахмадулина, Вознесенски, далеч по-вкоренени в недрата на езика и затова по-недосегаеми за влиянието на времето, Евтушенко беше плът от плътта на 60-те – епохата на полусвободата, на смътните надежди, на великите строежи и на тоталното тържество на метафората като изразно средство.
Той, както никой друг, умееше да балансира на границата на позволеното, знаейки с някакво шесто чувство къде е, и никога не я престъпваше. Той спореше с вождовете (известно е безстрашното му участие в полемиката около поемата «Бабий Яр», която никак не се харесала на Хрушчов), бидейки или, в крайна сметка, смятайки се за един от тях. Между другото, високомерната потребност за контакт с елита, твърдата вяра, че поетът има право да говори със силните на деня като с равни, не е чужда на стопроцентовия антагонист на Евтушенко Йосиф Бродски: след т.нар. Ленинградски самолетен процес (група еврейски дисиденти се опитват да похитят самолет в Израел), той, без да се замисля, написва писмо до Брежнев с молба да ги помилва. И това е в духа на времето - както малко по-късно Евтушенко написва в своята помпозна и официозна поема «Братската ВЕЦ» «Поетът в Русия е повече от поет». В крайна сметка, така се е струвало тогава на мнозина, ако не на всички.
За каквото и да говореше Евтушенко – за строителството на Братската ВЕЦ, за убийството на Мартин Лутър Кинг или за военния преврат в Чили, той неизменно откликваше на трептящите във въздуха смътни вибрации. Няма да е преувеличено твърдението, че именно през Евтушенко в края на 50-те, през 60-те и 70-те преминаваше нервът на времето. И когато този нерв се премести в друго поле, поетът не успя да смени честотата и да се пренастрои на новата вълна. Най-ревностният, ярък и безкомпромисен представител на шестдесетниците, Евгений Евтушенко тъкмо заради това се оказа неприемлив за нас днес.
В момента интересът към епохата на размразяването се завръща. Телевизионният сериал «Тайнствената страст», изложбата «Размразяване» в Централния дом на художниците и други обсъждани културни феномени актуализират, връщат в дискусионното поле това странно, миражно, наивно и по своему много симпатично време. В този контекст Евгений Евтушенко дълго време си оставаше заседял се гост: присъствието му сред нас не позволяваше на празника да свърши, а епохата на размразяването да отплува в миналото, превръщайки се така в обект на умиление, симпатия, отстранено оглеждане. И сега, когато Евгений Александрович вече го няма, възможно е раздразнението и неловкостта да бъдат сменени с по-светли чувства, справедливи и безпристрастни. Времето на 60-те ще приключи наистина, а самият Евтушенко ще заеме своето място сред множеството отишли си герои – романтици, лъжци, конюнктуршчици. И това място несъмнено ще бъде почетно и важно.
Галина Юзефович
Meduza
2 април 2017 г.
 
Защо смъртта на Андрей Вознесенски преди седем години не предизвика такава обществена реакция?
Именно той беше любимият поет на нашето тийнейджърство (имам предвид за голямата част от моето поколение, което вече е над 50). Разбира се, като пораснахме, се срамувахме от лошия вкус на своите 15 години. Макар че работата не беше в лошия вкус, разбира се, а в съветското невежество в съчетание със затаената носталгия по острата форма, по чувствеността, по екзотиката. По „ананаса”.
При Евтушенко нещата стоят другояче. Ние, днешните хора на средна възраст, никога не сме обичали стиховете му и дори не ги възприемахме сериозно (имам предвид своя кръг, разбира се). Обичаха ги нашите родители, днешните старци. Но не връстниците на Евтушенко го опяват днес.
Очевидно смъртта на този човек обозначи важна граница. Неслучайно тя съвпадна със столетието на революцията. Приключи исторически цикъл. И значи трябва да говорим за много неща отново, „без гняв и пристрастие”. Да престанем да изпитваме носталгия по невъзвратимото и да се борим с вчерашното зло – и днешното ни стига.
Евтушенко е въплъщение на трагедията от втората половина на съветската епоха – трескавият и искрен опит да се очовечи и подмлади могъщия дракон с ледена кръв. Или по-точно – опитът на хора, от чиито тела и души се е състоял този дракон, да станат просто хора и така да получат ново бъдеще. И те станаха хора, но бъдеще не получиха – не и онова, за което мечтаеха.
Евтушенко беше надарен с огромен социокултурен талант – със способността да въплъщава духа на времето. И с доста ординерен поетически дар, при това стеснен от едноизмерната съветска естетика. Прочее, трудно е да се съди за неговите чисто поетични способности – той не ги развиваше, не се учеше, не се замисляше за тънките проблеми на занаята, не му беше до това. Във всеки случай, той беше изряден версификатор – не по-лош от неговите приемници на Голямата Естрада Дмитрий Биков и Вера Полозкова. Но, ако все пак нещо от написаното от него е запазило известно обаяние, то това са именно стиховете от 50-те и началото на 60-те, но не гражданските („Бабий Яр” или „Наследниците на Сталин”), а чисто лиричните, любовните.
Друг е въпросът, че едва ли щяхме да опяваме автора на няколко добри стихотворения. Евтушенко е интересен с друго. Ранните му стихове са своего рода репортаж за хората такива, каквито са искали да бъдат описани. Тоест, не толкова за тях, колкото за тяхното съзнание и език. Това е много важно уточнение. Какви са искали да бъдат тези хора? Четете стиховете на Вознесенски и прозата на Аксьонов. Как са искали да бъдат описани? Точно тук е мястото на Евтушенко. Той гениално умееше да почувства каква полуистина хората от неговото поколение искат да чуят. И я говореше, сякаш разказвайки за самия себе си – толкова несъвършен, но толкова изключителен.
Да, но всичко това е имало смисъл, докато се е мержелеело мечтаното Ново Небе. Трудно ни е да си представим, но през 1961 огромно количество млади съветски хора наистина са вярвали, че ще живеят в комунизма така, както читателите на Айзък Азимов в същото това време напълно сериозно си представяли своята старост сред човекоподобни роботи и космически експреси. В кой момент откраднаха бъдещето на човечеството, заменяйки го с кисело-сладкия край на Фукуяма, а после и него откраднаха? Това е отделна тема. Оказа се, че новата земя отдавна е погубена, а новото небе е изядено в гладната година. Че разузнавачите на бъдещето са се върнали с празни ръце. А иначе е прекрасно, че сте отново хора, а не органи на тялото на дракона. Но тогава трябва да се стигне до сложната и невинаги приятна истина за себе си като за хора. Трябва да се порасне. Евтушенко и неговите читатели не искаха това, предпочитаха да останат вечни тийнейджъри. В това си качество те прекрасно се удовлетворяваха взаимно, както и властта.
А тези, които са пораснали, това не ги удовлетворява. Може да се предположи, че Евтушенко дразнеше и Бродски - не като незаслужено успял човек (макар че този успех на Бродски не му беше нужен, той си имаше доста по-престижен), не като конформист, не като „съветски поет”, а като вечен тийнейджър, самовлюбен и безотговорен. Но всъщност, и Гумильов е бил такъв. Друга работа е, че в неговия случай това е била лична черта, а не социална роля. При това – безспорно безопасна.
Но тези инфантилни възрастни хора преживяха своята историческа трагедия. Огромна е съблазънта да не се мисли за нея, съдейки за епохата по наследството на нейните аутсайдери, още повече, че в чисто художествен смисъл то по правило е много по-важно. Какво значение имат картините на Коржев, Попков и Жилински при наличието на Шварцман, Зверев, Арефиев? Музиката на Шчедрин при наличието на Шнитке и Губайдулина? Стиховете на Евтушенко при наличието на Бродски, Аронзон, Соснора, Сергей Волф, Чудаков, Красовицки, Рейна, Горбаневска, Ерьомин, Сапгир, Айга, Всеволод Некрасов (това са само шестдесетници, при това списъкът не е пълен)?
Но изкуството е едно, а историята – друго. Ние сме в правото си (и дори сме длъжни) да игнорираме вкусовете на мнозинството хора, но не и опита и съдбата им. Евтушенко не е за изкуството, а за хората. Това не е изход, не е предмет на любов и любуване, това е въплъщение и свидетелство.
Сега, когато отново изпитваме мъка и носталгия по бъдещето, от което историята за пореден път ни лишава, това свидетелство се оказа важно.
Валерий Шубински
colta.ru
2 април 2017 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”