Български  |  English

Живот по време на буря

 
Документалният конкурс
на 21. Международен София филм фест
 
Какво ще направиш, когато бурята връхлети малкия ти подреден свят? Този въпрос си задавах почти след всяка прожекция от международния документален конкурс на 21. София Филм Фест. Дали беше случайно или не, но селектираните заглавия сякаш бяха обединени в желанието си да накарат зрителя да се замисли за абсурда на живота, който всички ние неистово се стремим да забравим, залисани в дребните тревоги и малките радости на ежедневието. Повечето герои в представените ленти търсеха смисъл на своето съществуване, след като са преживели голям житейски катаклизъм. През последните години документалистиката реабилитира човека, превръщайки го от фон на велики исторически събития в център на повествованието. Доста често обаче тази тенденция носеше със себе си риска от затваряне на главния герой в неговата самодостатъчна микровселена. Сега документалистите явно правят нов завой. Можем да кажем, че този завой е придружен и от смяна на поколенията, защото част от подбраните ленти на фестивала бяха дебютни, но вече отличени на не един и два престижни фестивала. Личните истории на човека отново са в центъра на документалните филми, но с по-изявен философски уклон на разказа и без излишен егоцентризъм, защото протагонистът се сблъсква с достоен екранен антагонист – животът с неговите непредсказуеми обрати.
С такъв непредсказуем обрат се сблъсква професорът по теология Джон Хъл, който живее щастливо, докато през 1983 г. не губи зрението си. В този момент неговата вяра не е достатъчна, за да преодолее шока, и той започва лично пътешествие на себепознание в напълно непознатия за него свят на слепотата, което документира в аудиодневник. През 1990 г. записките му са публикувани и предизвикват огромен отзвук. Творбата привлича вниманието на младите режисьори Питър Мидълтън и Джеймс Спини, които са толкова удивени, че решават нейната екранизация да бъде дебютният им филм – “Дневници за слепотата”. Да направиш филм за слепотата с визуалните средства на киното е изключително амбициозна задача дори за опитни кинематографисти, но двамата документалисти успяват да се справят блестящо, компенсирайки неопитността си с естетична чувствителност. За основа на разказа са използвани оригиналните аудиозаписи на Хъл, които са толкова емоционални и въздействащи, че, в съчетание с картината на екрана, образуват невероятно аудиовизуално есе. Вероятно съзнателно авторите искат да потопят зрителя в сюрреалистичен, но и магически сън, чиито образи избледняват в момент на пробуждане, както с времето изчезват визуалните спомени на главния герой.
Сюрреалистично усещане предизвика и българското заглавие “Пустиняци”, което е пълнометражен дебют на режисьора Цветан Драгнев. Ситуиран в Северозападна България, филмът представя съдбите на дванадесет души, избрали да останат да живеят в “най-бедния район на Европейския съюз”. Героите в този филм като че ли са извадени от произведение на Йордан Радичков или Станислав Стратиев. Те събират гъби и билки, за да осигурят своята прехрана, но едновременно с това обсъждат произведенията на Жан-Пол Сартр, екзистенциализма и незнайно как успяват да публикуват книги с поезия. Според разпространените клишета, тези хора би трябвало да са смачкани от перманентната политическа и икономическа буря в България. За тях обаче “пустиняк” е титла, която се присъжда на хората, знаещи как да живеят в трудни условия. Точно тази тънко прокарана разделителна линия между живота и оцеляването предизвиква у зрителя позитивна емоция, но и го хвърля в размисъл за собственото му съществуване и ценности.
Към подобни размисли подтиква и “Един нормален аутистичен филм” на Мирослав Янек. Представяйки пет деца, попаднали в бурята на обществената стигма за аутизма, чешкият режисьор сякаш задава въпроса “Какво е да си нормален?”. Янек е използвал индивидуален подход при изобразяването на всеки от героите си, противопоставяйки тяхната реалност на заобикалящата ги действителност чрез различни кинематографични средства. Прониквайки в магическия начин на мислене на малкия сценарист и киноман Лука, виртуозния пианист Денис, енергичната рапърка Майда, разказвачката на истории Марямка и малкия й брат, зрителят се убеждава, че те са нормалните, принудени да живеят в невротичен и ненормален свят.
Деца са и главните герои в дебютната лента на холандеца Питър-Ян де Пу “Земята на просветените”. Те обаче не са в конфликт със заобикалящата ги действителност, защото я формират. Въпреки това, конфликтът за тях е ежедневие, тъй като живеят в размирните райони на Афганистан. Оставени на самотек, група афганистански деца от племето Кучи изравят съветски мини и ги продават на други деца, работещи в мина за добив на лазурит. Друга група деца пък държи контрола над контрабандата на скъпоценния камък през планините на Памир, обира минаващите кервани и мечтае американските войници най-после да се изтеглят от земята им. Голам - водачът на една от тези групи, има план за бъдещето. Иска да забогатее и да се ожени за най-красивото момиче от бандата. Целта му да изгради живот като приказна реалност в заобикалящата ги аномия изглежда някак наивно. Оставени без пример за подражание и подкрепа, героите обаче се опитват да се държат така, както смятат, че трябва да се държат възрастните. Питър-Ян де Пу прекарва седем години сред тях, за да документира тази „приказка”. Резултатът е съчетание между игрално и документално кино, напомнящо на съвременна версия на “Повелителят на мухите”, в която могат да бъдат открити влияние от документалната естетика на Вернер Херцог и множество приказни алегории.
Не по-малко противоречива и жестока е действителността, която представя индийският филм “Машини”. Режисьорът Раул Джаин ни отвежда в огромните халета на текстилна фабрика в Гуджарат, където се стичат хиляди фалирали заради сушата фермери от околните щати, за да работят при нечовешки условия на смени от 12 часа за 3 долара на ден. Те вече не са хора, а притурки на машините, които, макар да не са в идеално състояние, „получават” много повече пари за своята поддръжка. Машинният ритъм отмерва не само пулса в живота на работниците, но и смяната на красиво заснетите от оператора Родриго Трейо Вилануева кадри в нерушимо и безкрайно единство, изключвайки зрителя напълно от външния свят. Своеобразен стокхолмски синдром обхваща героите, които не се оплакват от своята съдба. “Не съм експлоатиран, господине! Дошъл съм тук по собствено желание”, заявява един от работниците. Той е щастлив, че може да изпраща пари на село, за да имат децата му храна, и да плаща на лихварите, при които е заложил земята си. Избягали заради природното бедствие, опустошило домовете им, тези хора правят съзнателния избор да се подложат на още по-нехуманно изпитание, което ги обезличава.
Напълно съзнателно на подобно изпитание се подлага и противоречивият норвежки режисьор и артист Мортен Траавик, решавайки да реализира филма си „Денят на свободата – Лайбах в Северна Корея”. Траавик е дългогодишен режисьор на клиповете на световноизвестната словенска група. Той е известен и като един от малкото западняци, поддържащи контакти със Северна Корея, където е бил канен да осъществява артистични проекти. Неговите връзки с тоталитарния диктаторски режим неведнъж са ставали повод за критики, а той неведнъж ги е използвал, за да скандализира западното общество. Известна е неговата инициатива да покани севернокорейски специалисти, за да подготвят норвежки войници за парад, който да бъде заснет за негов проект. Този път обаче Траавик надминава себе си с последната си провокация – да организира концерт на най-противоречивата западна група в най-противоречивата диктаторска държава на света и то по повод нейния национален празник. Това поставя началото на опасно приключение по време на абсурдно пътешествие, което съвпада с поредното покачване на напрежението между Северна и Южна Корея и реалната заплаха от война. През цялото време Траавик води зрителя като опитен кукловод през поредицата от бури, които предизвиква както сред севернокорейското общество, така и сред членовете на „Лайбах”. Смешни ситуации се редуват със схватки с цензурата и местните власти, които те карат да се питаш дали цялата тази история няма да завърши трагично. Отговорът очевидно е бил неизвестен и на Траавик, който през цялото време оставя впечатлението, че експериментира с всички. Членовете на „Лайбах” проектират спомените си от живота при режима на Тито върху реалността в държавата на Ким Чен Ун, а местните жители са в истински шок и не знаят как да реагират на напълно непознатата за тях музика. Всичко това се развива на фона на познатата ни от клиповете на групата визия, съчетана перфектно с реални всекидневни кадри от живота на Северна Корея и западни новинарски емисии, които оставят понякога у публиката усещането, че е попаднала в сатирична гротеска по роман на Оруел. Едно е сигурно – всеки от героите придобива впечатления от един напълно непознат за него свят, а най-ценното от цялото пътешествие е себепознанието, което постига.
Премеждията носят философско себепознание и на героя в грузинския филм “Новият живот на Гогита”. След като прекарва 14 години в затвора, той най-после има възможност да се върне към живота си. Гледа доста стоически на реалността. Докато другите считат, че една голяма част от живота му е била погубена, Гогита пък изтъква факта, че, за разлика от останалите си другари, е останал жив благодарение на своята присъда. Сега мечтае за собствен дом с добра жена. Запознава се с Мака в интернет. Тя вече не е толкова млада и не е най-красивото момиче на света, но прави страхотни кексове. Между двамата пламва любов, макар че не са се виждали, и скоро правят планове за своето бъдеще. Майката на Гогита обаче се съмнява в неговия избор и смята, че синът й може да си намери и по-красива, и по-слаба жена. Гогита обаче отново е рационален и пита коя би проявила интерес към беден фермер и бивш затворник, който все още живее с майка си. Въпреки това, той решава да опита късмета си в търсене на невеста на морето, но много скоро разбира, че не може да се впише сред желаните ергени. Остава му да се върне при Мака, но дали тя ще му прости? Режисьорът Леван Когуашвили е създал трагикомична приказка за търсенето на любовта в съвремието и разминаването на желанията ни с действителността. Макар филмът да е съвсем ординерен от кинематографична гледна точка, историята е изключително затрогваща и забавна, така че няма да остави зрителя безучастен.
Няма как да ни остави безучастни и носителят на наградата за най-добър документален филм тази година на 21. Международен София Филм Фест – „Буря”. Пълнометражният дебют на мексиканката Татяна Хуезо е спиращ дъха разказ за нерадостните съдби на две нейни сънароднички. Една обикновена сутрин Мириам е арестувана на работното й място и е обвинена в трафик на хора, но без каквито и да било доказателства. Самите полицаи й разкриват, че знаят за нейната невинност, но им трябва изкупителна жертва. Така тя се озовава в затвор в южномексикански щат на повече от 1000 километра от нейния дом, а изправителното заведение се управлява от… мафията. Мириам трябва да плаща всеки месец рекет в размер на стотици долари, а ако откаже, ще бъде убита. Както колегите си в “Дневници на слепотата”, Хуезо е избрала различен начин да представи историята на героинята си. Чуваме само изпълнения й с болка и напрежение глас, покрит от кадри с лицата на пътниците в автобус, който пътува за въпросния затвор. Пътят минава през полицейски постове, а в обектива често попадат уплашени погледи и разтревожени лица. Облаците се сгъстяват и бурята става реална, но дъждът не отмива болката. На фона на разказа на Мириам се появява образът на втората героиня – Адел. Виждаме я като клоун в пътуващ цирк, а контрапунктът между разказ и образ още повече засилва усещането за безнадеждност. Зад веселия грим стои друга тъжна история. Дъщерята на Адел е била отвлечена преди 10 години от синовете на висши полицейски началници. Тя не смее да я търси, защото са й заявили, че, ако вдига шум около случая, момичето ще бъде убито. Остава й само надеждата, че детето й е някъде там… Живо.
А ти какво ще направиш, когато бурята връхлети твоя малък подреден свят и го превърне в сюрреалистичен кошмар?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”