Български  |  English

Истинската оперна публика
чака своя театър

 
Той сам ме потърси с молба да се срещнем и да поговорим. Състоянието на оперния театър в България, перспективите за младите певци и неговите проекти, свързани с тях, са темите на неговия размисъл на глас пред моя микрофон. Анастасов е русенец, израсъл е в оперно семейство. Майка му, Мария Венциславова, и баща му, Анастас Анастасов, бяха сред най-силните фигури не само на операта в Русе, но и в българския оперен театър изобщо. Състоянието на оперното изкуство в България и в родния му град е тема, по която Анастасов говори ангажирано, с вълнение. Моята намеса бе по-скоро с поддържаща или уточняваща функция. А неговите думи съвършено ясно набелязват проблемите, които големият български певец иска да постави. Затова текстът, който следва, е само негов.
 
За състоянието на Държавна опера – Русе
и не само...
В последните години получавах постоянно информация, че нещата в Русенската опера все не вървят, че стават все по зле и по-зле. Реших да посетя един спектакъл там през септември миналата година. Спектакълът бе на „Отело”. Никога не бях присъствал на подобно нещо и твърдя, че се изисква огромно майсторство от директора (тогава директор беше Найден Тодоров – Е.Д.) да събере в един спектакъл всички възможно най-слаби певци, с които разполага България. И за това се изискват усилия, не е толкова просто. Видях не само певците, но и хора, оркестъра, въобще „качеството” на този оперен театър, който по времето, когато аз бях член на трупата преди 20 години, а и доста години след това, беше на нивото на най-добрия театър на България, който тогава беше Софийската опера. Видях този спектакъл и реших, че е крайно време нещо да се направи. Навлязох малко по-дълбоко в ситуацията. Излязоха много любопитни неща. Оказа се, че проблемите са много по-сериозни, отколкото си ги представях. И всичко започва може би оттам, че няма никаква оперна критика в България. Няма един компетентен човек, който да гледа спектакъла и да каже: „ А, бе, хора, това нещо не може така да продължава, защото става дума за опера.” Залъгват хората с псевдозвезди, казват, че са от Миланската скала, а те там са играли буквално първо храстче преди 30 години. И им се лепва етикетът „солист на Миланска скала”. И когато искаш да направиш сериозен продукт, както през ноември миналата година направихме „Кармен” с Анита Рачвелишвили – а тя е наистина най-доброто мецосопрано в момента в света, някак си вече интересът у хората е подбит от „големите звезди”, които са ги заливали до този момент. Резултатът е, че когато се представят наистина световни певци, хората си казват: „А, те ще са като ония, другите, които видяхме и които за нищо не стават”. Една свястна критика няма кой да напише, раздават се абсолютно безсмислени награди от рода на „Кристална лира”. ”Музикант на годината” се дава на посредствен диригент. Аз гарантирам за това, защото мога да правя съпоставки. Съпоставки не с Миланската скала, където ходя да пея, а с второстепенни и третостепенни театри във Франция, в Белгия, в Испания... Където нивото е много по-високо, отколкото тук. А нашите театри се опитват да ни продават домати и краставици на цената на стриди. Българският оперен театър имаше ниво, в момента такова няма. Няма какво да лъжем хората, те сами го знаят. Има театри в провинцията, в които на спектакли като този, който споменах, при възможни 550-600 места в салона, има 50 човека. Това се случва много редовно. Не говоря за София, която е двумилионен град.
Връщам се към Русенската опера. Сега бившият й директор Найден Тодоров е директор на Софийска филхармония, но реално той продължава да контролира русенската опера. И не само това – просто той не иска да има конкурс в скоро време за нов директор на Русенската опера (конкурсът вече е обявен – Е.Д.), защото имат много уговорени неща да правят съвместно с НДК, заглавия, които при един нов директор могат да паднат. Така че, за него тази институция продължава да бъде „интересна хапка”. Смятам, че определено във филхармонията му е повече мястото, отколкото в един оперен театър, може би има качества на симфоничен диригент. Но оперният диригент е много сериозно нещо. Той трябва да има познания за италиански стил на пеене, да говори перфектно езика, да разбира от гласове. Работил съм с абсолютно всички големи диригенти. И съм забелязал, че има и много млади диригенти, които са много добри, кадърни.
Оперната публика стана малобройна, защото нивото се срина. В Русе познавам страшно много хора, по-възрастни от мен, които винаги са ходели на опера, но от години избягват да го правят. И ми казват директно: „Ние чакаме. Бъди сигурен, че когато операта наново започне да прави сериозни спектакли, залата ще бъде пълна. И пак ще идваме. Но на нас ни омръзна да гледаме такива неща”.
Реформата, която тук наложиха, за мен е най-грешният възможен избор – да оставиш един театър да се самоиздържа от продажба на билети. До какво доведе това в Русе? Операта изведнъж набъбна до 350 души, тя има троен оркестър, нагласен на половин, четвърт и не знам още каква дробна единица щат. В една и съща вечер част от оркестъра свири в Шумен, друга част е във Видин, правят се всякакви спектакли, защото трябва да се продават билети. Това е страшно за самите музиканти, ти ги принуждаваш да работят непрекъснато, разхвърляни във всякакви жанрове – то не бяха мюзикъли, не бяха рок опери, не бяха поп концерти – акомпанименти на поп певци... Ама това е Русенска опера, значи водещото са оперните заглавия!
Тази реформа на Министерството на културата беше началото на края. Ти трябва да направиш страшно много спектакли, излизаш пред публика без репетиции или с минимален брой репетиции. И какво се получава, кое страда най-много от цялата тази работа? Публиката, но и музиката, нивото на музиката! Театри като Виенска Щаатсопер примерно може да си го позволят - да изиграят 35 спектакъла в месец, защото там говорим за феноменални музиканти, за невероятна организация. И въпреки всичко, нивото на една Щаатсопер никога няма да бъде толкова високо, колкото на Миланската скала. Защо? Миланската скала държи на принципа стаджоне. Там подготвят една постановка – репетиции, репетиции... и в момента, в който тръгнат спектаклите, започват репетициите за следващото заглавие. Т.е. хората са съсредоточени само в определеното заглавие и имат много репетиции – репетиционните периоди вървят от 3 до 5 седмици. Има и минимум 4-5 репетиции с оркестъра плюс генерална. Да не говорим колко всяко звено е работило отделно, преди да се съберат. Така имаш възможност да обърнеш сериозно внимание на заглавието, а не да направиш поредното заглавие. Това трябва да се приложи и тук. В Софийската опера нещата са други - репетиционният период е по-задълбочен, по-строго е всичко, Карталов като директор е по-строг, но често и там нивото страда. Защото говорим за Национална опера. И финансово нещата са различни. Никой оперен театър в България, освен в София, не може да си позволи да продава билети по 50-70 лева за спектакъл. В България няма друг оперен театър, който да има над 600 места. Говорим за град, в който е съсредоточен огромен ресурс – политически, управленски, дипломатически, финансов и т. н.
Затова смятам, че отново трябва да има реформа. Която ще позволи на директорите на оперите да са спокойни, че заплатите на състава ще дойдат от Министерството на културата, че ще могат да мислят за репертоара, за това какво да се направи, за да се открои сезонът, какви певци могат да се поканят... Трябва да имат някаква сигурност. Не е задължително да бъде 100 процента. Но сега, за да оцелееш, трябва да проявяваш свръхактивност, при която автоматически губиш качество, колкото и да си добър. За труда, който хората в операта полагат, трябва да получават доста повече от това, което е в момента. Никой не иска огромни заплати, иска се достойно възнаграждение, някаква адекватност между труда, който полагат, и това, което получават.
 
Фондацията и младите
Представлявам фондация „Орлин Анастасов”. Всеки може да влезе на сайта на фондацията и да види екипа. Сега ще публикуваме интересни материали с кого сме партньори, кои споделят идеите ни, с кога работим съвместно. Подготвяме проекти, които да поощрят млади изпълнители, което е другата болна тема. Аз съм вече на 40 години. От певците, които правим световна кариера, единствената по-млада от мен е Соня Йончева. И оттам нататък – празно. Т.е., някой ден, като спрем ние да пеем, ще има дупка. От 20 години България не е произвела и един певец с потенциал за световна кариера. Хайде, да не е кариерата на Красимира Стоянова или Соня Йончева, но хубава, голяма кариера. Няма такива певци. И затова ние направихме тази фондация, тъй като наистина има хора с идеи, които могат да свършат много неща в България, но не могат да се съберат заедно. Всеки дърпа към себе си и гледа сам да си направи някаква реклама. Едва от 6 месеца съществуваме, но с нас се свързаха много фондации, които реално помагат на младите хора. Целта е да се хванем всички заедно и да направим нещата, както трябва.
Подготвяме специални проекти, като партньор ще ни бъде Музикалната академия. Целта е младите певци, които са в академията и са на добро ниво, ние да продължим работата с тях. Защото, колкото и да е добър един педагог, той може да учи ученика си до известно ниво. Оттам нататък в развитието му има нужда от други хора. Има нужда да срещне големи диригенти, режисьори. В момента, в който научиш оперната техника, реално започва важното. Така че, ние искаме да поемем точно тези хора, да им помогнем, да ги внедрим в европейските театри.
 
Оперният фестивал на остров Корфу
Той е прекрасна възможност за младите. Ще учат с големи диригенти, режисьори, с певците, които ще идват и ще преподават в академията, която ще е към фестивала. Ще участват и в проектите, които правим в България, още в първия, който предстои на 22 юни в зала 1 на НДК – правим „Селска чест” и „Палячи – ще гостува Марко Берти, много сериозно име в световната оперна панорама. Във всички тези спектакли две-три от ролите ще се изпълняват от тези млади хора. Няма по-добър педагог - това е старо клише, от сцената. Всеки месец ще има с какво да занимаваме тези млади хора. И ще има сериозен контрол, за да не си въобразяват, че като са пропели, нещо са постигнали. Защото забелязвам една тенденция да не се съобразяват с възможностите си в момента, а да посягат към материал, който не им е по силите. И така, полека лека, тези малко на брой качествени гласове изчезват.
Работейки с младите хора, търсим начини да им поемем път, хотел, да бъде безплатно обучението им. Един човек, за да твори, колкото по-малко грижи има на главата си, толкова по-високи резултати ще постигне. Затова и театрите трябва да имат сигурност.
Фестивалът започва през септември и ще се прави в старата крепост Керкира на остров Корфу. Ще гостуват Даниела Барчелона, Анита Рачвелишвили, Роберто Скандюци пак ще дойде. Ще направим четири заглавия - „Норма”, „Аида” „Кармен”, после една комедия - „Севилският бръснар”. Фестивалът е в Корфу, защото там имаше много инициативни хора, които приеха идеята с огромно желание. Всички се включиха – и кметът, той искаше да се направи побратимяване с Русе. Стремим се към това. И оркестърът, и хорът ще бъдат от България, както и 80 процента от солистите. Мисля, че това е полезно, най-вече за младите оперни певци, да излязат извън България, да получат някаква визия, а и всички хора, които сме поканили – импресарии, директори на сериозни оперни театри, да купят това, което им хареса.
До фестивала имам доста ангажименти: отивам най-напред в Сеул за постановка на „Борис Годунов”, отново ще пея Борис, после съм в Берлин, Дойче опер, за „Набуко”, после съм си оставил един период за фестивала – до септември ще съм наистина безумно зает. След фестивала имам дебют в „Разбойници” на Верди в Билбао, досега не съм го пял... Решил съм вече все повече да обръщам внимание на по-младите, нямам какво да търся повече в професионален план, по-нагоре няма къде да ходя, от 20 години съм солист на най-големите оперни театри. Бих искал също да подчертая, че това, което правя с младите, не ми служи за стъпало към някакъв по-висок пост. Аз искам да го направя просто защото има нужда да се направи. И не търся да съм директор на оперен театър, за да стана после на друг театър и да стигна, не дай си Боже, до Министерството на културата. Има хора по тази част, която в България е много разпространена, има и хора като мен, певци, които знаят какво е необходимо, те не са много. И мисля, че започваме полека лека да го правим.
Записа Екатерина Дочева
 
Бел. ред. Вестникът е готов да публикува и други мнения по повдигнатите от Орлин Анастасов въпроси.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”