Български  |  English

Фукуяма
и новият му прибор за диагностика

 

Напълно разбирам хората, които биха подходили скептично към Франсис Фукуяма. За мен самия той дълго време беше „онзи интелектуалец с нелепата книга за края на историята”. Това обаче е повърхностно и незаслужено отношение към един проницателен човек, който отдавна е надскочил първата си известна книга. Тя наистина му дава първите „петнайсет минути слава”, но, за разлика от много други хора, той не засяда в този капан, развива се и се променя дори в зряла и късна възраст.
 
Преди да говоря за „Политически ред и политически упадък[1], не мога да не разкажа за контекста, в който Фукуяма разгръща своята философия и личност.
Йошихиро Франсис Фукуяма е трето поколение наследник на японски имигрант. Дядо му става жертва на репресиите на Рузвелт срещу японците на Западния бряг и е интерниран заедно с повече от 110 000 души след нападението над Пърл Харбър. Може би затова внукът му никога не става демократ, въпреки всички обективни обстоятелства. Бащата на Франсис е преподавател по история на религиите в Чикаго. Майка му идва от Киото и е дъщеря на основателя на икономическия департамент в тамошния университет и първи президент на университета в Осака. Фукуяма, в този смисъл, има много добро, привилегировано потекло от род на академици. Той самият е израснал в Манхатън и никога не е научил японски. Записва се да учи класическа филология и после заминава за Париж, където иска да продължи заниманията си със сравнително литературознание. Там е студент на Ролан Барт и Жак Дерида, но само след половин година решава, че това не е нещото за него и се връща в Щатите, където записва магистратура по политически науки в Харвард.
Можем да прескочим работата му за Корпорация РАНД[2] и участието му във формулирането на неоконсерватизма и да започнем направо от първия му известен труд. Най-напред концепцията за край на историята, за връхна точка на обществения прогрес, след която се шири безкрайна утопия, нормално събужда реакционен ужас. Все пак, идеята звучи фундаментално марксистки. Но ако човек препрочете внимателно есето от 1989 г., което предхожда книгата от 1992 г., ще открие, че Фукуяма изрично се дистанцира от Маркс и дава да се разбере, че е ученик пряко на Хегел, без посредник. От Хегел той заема и идеята за края на историята. Този край немският философ бърза да обяви още през 1806 г., когато става свидетел на победата на революционната стихия, персонифицирана от Наполеон, срещу пруския монархизъм при Йена. Хегел може и да е тръпнел от недотам здраво възхищение от Наполеон и революцията, но това не го превръща в якобинец или анархист. Напротив, Хегел много силно е вярвал в реда. Смятал е обаче, че този ред трябва да еволюира и да отразява новите постижения на човешкото съзнание. Фукуяма продължава тъкмо тази мисловна традиция и затова в центъра на неговите търсения са институциите – как се изграждат, как се реформират и как се подменят, за да посрещнат новите обществени реалности, провокирани от новите нива на човешкото съзнание. От Хегел е заел и типичния си политически центризъм. Да, той отначало е бил част от неоконсервативното движение, но когато то залита към милитаризма, Фукуяма го напуска, още преди да е изтекъл първият мандат на Буш младши. През 2008 г. той дори заявява подкрепа за Обама и то не от програмни съображения, а по-скоро с аргумента, че след войната в Ирак и финансовата криза, срещу републиканците трябва да има наказателен вот и че той е нормална и необходима форма на демократична отчетност. Този пример много добре илюстрира какво всъщност представлява центризмът при Фукуяма – той не е някаква високомерна интелектуална поза, зад която се крие срамежливо левичарство (както аз самият до скоро си мислех), а единствената логична позиция за изследовател като Фукуяма, за когото редът е по-важен от моментния идеологически кливидж[3]. В неговия случай това е либералният ред. И тази центристка позиция прекрасно му служи в научната работа, за което могат да се намерят конкретни примери – в книгата „Нашето постчовешко бъдеще” той разглежда перспективите за използване на биотехнологичния напредък за усъвършенстване на хората и таказасяга тема, която един консерватор би се уплашил да обсъжда дори насаме със себе си. В същото време, неговата оценка за подобна перспектива е изпълнена с резерви и в нея няма либерален възторг, а напротив, загриженост за бъдещето на демокрацията и свободата в един постчовешки свят. Така той може да си позволи да плува в либерални води без никога да потъва.
В центъра на резервите и критиките към него е фактът, че 25 години по-късно предсказанието за края на историята и победата на либералната демокрация не намира никаква реализация. И тук се налага препрочитане, този път на книгата, не на есето. Фукуяма действително бърка в прогнозата си, но си оставя вратичка. В книгата от 1992 г. той прогнозира, че постмодернизмът ще се окаже най-големият вътрешен проблем за либералната демокрация и че има опасност той да въздейства върху отслабването на нейната сила, защото деконструира досегашните философски построения и не прави никаква по-сериозна апология на пълноценното социално съществуване. За постмодернизма няма каузи, които наистина да си струват, тъй като отсъства висша морална инстанция, а Фукуяма не може да се раздели с вярата си в либералния ред и неговата обективна ценност. Ако се върнем назад, ще видим, че срещу „Краят на историята” през 90-те идват повече атаки от лагера на постмодернистите, отколкото от Хънтингтън, например. Но именно това по-песимистично предсказание се реализира. Днес постмодернизмът и неговият профанизиран вакуум заплашват да погълнат всички жизнеутвърждаващи постижения на западната цивилизация начело със самия либерализъм.
Може да се каже, че през 2014 г. Фукуяма е променил вижданията си в „Политически ред и политически упадък” и дори признава частична капитулация пред Хънтингтън, защото отчита, че културите са най-важният първоизточник на политически ред и следователно, докато има различни култури, не е възможно един политически ред да победи в целия свят. Книгата води читателя на забележително пътешествие с много ерудиран гид – то тръгва от Френската и Американката революции, минава през колонизацията и деколонизацията, световните войни, та чак до изграждането на съвременните държави; и се стреми да обясни защо и как след хиляди години цивилизация по света, продължават да се получават толкова различни резултати. Фукуяма извежда три основни стълба на модерната държава – държавност (като централен монопол върху принудата), върховенство на правото (вместо върховенство на закона) и демократична отчетност. Използвайки тези три градивни елемента на модерното управление, той дава много по-задоволителни обяснения на многобройните вариации на политически ред. Китай, например, е създал отлично работеща държава хиляди години преди всички останали, но никога не успява да установи върховенство на правото, защото там никога не е имало трансцедентна религия, която да бъде коректив на човешкото поведение. И така там всички норми на поведение произтичат само и единствено от деспотичната държава. В Африка, например, има много висока корупция (няма демократична отчетност), защото там демокрацията се е появила преди или едновременно с държавното строителство. Европейските нации като че ли са уцелили най-добрата подредност, защото имат дълга държавна традиция, преди още да са се демократизирали, и така са по-малко уязвими за корупция. Освен това, още по-назад във времето, те имат и религиозна традиция преди държавата и затова успяват да установят върховенство на правото. За Фукуяма либералната демокрация е перфектен баланс между тези три стълба и то само в този ред – върховенство на правото, държавност, демократична отчетност. В това отношение за най-успешна държава Фукуяма определя Дания, като я превръща в нещо като нарицателно и мярка за всички останали в изследването. На дъното на таблицата изпада Нигерия, която пък се приема за мярка за корупция и институционален провал. Във връзка с това е интересно да се отбележи, че Фукуяма не обвинява изцяло колонизацията за проблемите на Африка. Той отчита, че колонизацията е разрушила традиционните институции на местното население, но смята, че голяма част от днешните проблеми са породени от прекалено бързата абдикация на европейците от цивилизаторската им роля. И тук, като най-ярък пример, е посочена Субсахарска Африка.
След държавното строителство, Франсис Фукуяма изследва проблемите на упадъка. До настоящия момент в работата си той не е засягал тази тема. Упадък - твърди той - има тогава, когато държавността, демокрацията и правото отстъпят място на естествените биологични механизми у хората.Намеханизми като реципрочния и кръвния алтруизъм – инвестирането на енергия и правене на жертви от страна на един индивид, който очаква отсреща същата проява на алтруизъм. Казано в модерен контекст – на корупция и непотизъм. Фукуяма е дълбоко убеден, че това са биологични реалности и че хората са естествено социабилни, а държавността е неестествена, защото изисква неперсоналност при подбора и при разпределянето на властта и привилегиите и така върви против природата. Това е въпрос, по който той недвусмислено заема консервативна позиция, защото дефакто отрича идеята за „обществения договор” и поддържа виждането, че социумът е естествен, биологичен факт. При всяко оттегляне или разрушаване на държавните институции, хората винаги и навсякъде се завръщат към един и същ биологично заложен примитивен механизъм на социабилност. Точно това се случва при политическия упадък. Хората на властови позиции започват да обменят услуги и блага не през легитимните институционални канали, а през примитивен реципрочен алтруизъм. Проявленията на упадъка са патронаж и клиентелизъм. Патронажът свързва по-малки групи, които се оформят около даден силен лидер и го обслужват, очаквайки реципрочна отплата. На принципа на патронажа се основават всички корупционни схеми, вътрешните фракции в партиите и институциите, както и бандите, които в момента плячкосват разпадащи се държави като Либия. Патронажът не се проявява само като упадък. А тъй като е биологично обусловен, той може да се прояви и в предмодерните държави, които все още не са станали неперсонални, а са още патримониални. В патримониалната държава управниците се разпореждат с ресурсите като със своя собственост, а с администрацията - като със свое семейство. Този ранно държавен патримониализъм после отново се проявява при упадъка, само че зад нова демократична фасада. Клиентелизмът е по-инклузивна форма, защото включва много повече играчи. В него са замесени директно или индиректно стотици хиляди или дори милиони хора. При клиентелизма политиците използват финансови и нефинансови стимули, както и мрежа от верни посредници (организирани патронажно активисти, агитатори, журналисти и пр.), за да привлекат и мобилизират избиратели. Понякога това може да бъде директно купуване на гласове, но може да приеме и безброй други форми. По този въпрос позицията на Фукуяма може да се определи като либерална и дори откровено лява, защото той заклеймява клиентелизма само в „популисткия” му вид (например, партията на Хуан Перон в Аржентина). В същото време, Фукуяма не класифицира харченето на публични пари за социални програми като клиентелизъм и защитава подобен тип социална политика. Нещо повече, той дори забравя, че Перон също е провеждал активни социални програми за подпомагане на бедните слоеве на обществото, но това не е довело до дълготрайни положителни резултати.
Трудното и песимистично заключение, до което Фукуяма стига, е, че в САЩ политическата система, която може да се похвали с едни от най-забележителните и здрави институции, в момента се намира в упадък. Администрацията е проядена от такъв патронаж и клиентелизъм, какъвто за последен път е имало през XIX век. Същевременно неперсоналната държава е започнала да отстъпва пред примитивни биологични механизми. Всеки от читателите по света може да направи паралел с политическата система в родината си - „Политически ред и политически упадък” е универсален инструмент за измерване на здравината на институциите и за диагностициране на проблемите им. Упадъкът има своите исторически, духовни и културни причини, защото все пак, както учи Хегел, всяка промяна в материалния свят е предварително извършена в съзнанието. И докато човешкото съзнание се променя, редът и упадъкът ще се редуват, а краят на историята ще се отлага за неопределено време.


[1] „Политически ред и политически упадък”, Франсис Фукуяма, 2017, издателство „Изток-Запад”, превод от английски Камен Костов и Боян Костов.
[2] Корпорация РАНД е един от водещите мозъчни тръстове в света, който прави специални проучвания по поръчка на Американската армия с фокус - политическо насилие и тероризъм.
[3] В политологията „кливидж” е социален разлом, разделяне на гласуващите в противникови блокове от типа: град/село, собственици/работници, църква/държава, център/периферия и т.н.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”