Български  |  English

Завръщане

Сигизмунд Кржижановски (1887-1950)

 

Нещата хвърлят сенки, но в някои светове сенките хвърлят неща, пише Кржижановски в един от непреведените си разкази. Сенките се еманципират и заживяват свой живот. Неслучайно в приказката (или разказа, историята - формата като че ли има малко значение?) на Х. К. Андерсен сянката на разказвача се отделя от своя господар и му причинява много неприятности. Можем да споменем и Чудната история на Петер Шлемил, класически текст за продажба на собствена сянка. Казусът Кржижановски не се вълнува от търговската страна на въпроса, а от метафизичната. Съдбата на Сигизмунд Доминикович Кржижановски е историята на две метаморфози - превръщането на автора приживе в сянка и на последващото му второ преображение и завръщането му под формата на пълнокръвен текст.

 

Роден в Киев, пътешествал в предвоенна Европа, владял свободно половин дузина езици, избрал да живее в миниатюрно пространство (справка „Квадратурин“) на Арбат в Москва след 1922 г., сценарист на филми през шеметните 20-те, женен за актрисата Ана Бовшек (в чийто сандък са открити ръкописите му десетилетия след смъртта му), умира на 28 декември 1950, гробът му е неизвестен. Сенките, както е известно, не умират. А в случая с К. (ако позволите препратката), тъкмо напротив, той тепърва се връща към своя истински живот – в литературата. В този смисъл, читателите са много щастливи, получават не от умрял писмо, а цяла книга.

В послеслова към българското издание на „Итанесиес“ откривателят на К. Вадим Перелмутер пише, че съдбата на К. е идеална за биографа, който се отегчава от премного сведения. В архивите му има толкова много празнини, че предположението, доизмислянето и използването на въображението са необходимост. Дали вътрешната емиграция е характерологична особеност, безгрижие към фактологията или стратегия за оцеляване във времена, в които човешкият живот и мнение не значат особено много? Най-вероятно и трите, плюс някое четвърто – неизвестно, и пето - забравено. Факт е, че К. оцелява и най-вероятно съществува пряка връзка между забравата (забрава приживе, забрава и след това) и оцеляването му. Той постига нещо, мечтано от мнозина - посмъртна слава, но го прави по начин, нежелан и немислим от никого. Еквивалент на гробницата на Тутанкамон, това е комплимент, най-вече насочен към Вадим Перелмутер, далеч по-внимателен археолог от Хауърд Картър. Другите начини са известни – опълчване и геройска смърт, мъченическа смърт, тиха съпротива,

И ако продължим с египетските аналогии, сфинксовете на властта притежават списъци със зачеркнати имена (самият К. стига върховна форма на самоирония в разказа „Книгоразделител“[1], когато разказвачът отбелязва, че „в крайчеца на всичките ми ръкописи бяха отбелязали: „за връщ.“ Цяла колекция „За връщ.“). Сфинксовете в канцеларии и дирекции решават кой ще живее и кой ще умре, буквално и не само. За да се спасиш, трябва не просто да изчезнеш от списъците им, трябва да продължиш да правиш най-трудното – да работиш без надежда за успех, без признание, да трупаш търпеливо ръкописи в чекмеджето. И ако през всички десетилетия на страха ти не си спрял да пишеш без очакване, и ако имаш поне малко късмет по следите ти да попадне някой, поне толкова упорит, колкото Вадим Перелмутер, плодовете на труда ти ще се издигнат над времето и вредните му временни ефекти, а читателите ти ще се чудят над две неща – как, по дяволите, да произнесат името ти и как си успял да излъжеш системата и времето. Позволете да се обърна лично към оцелелия.

Прагматично погледнато, ти не си успял, даже напротив, провалил си се – не си станал легенда като съгражданина си Михаил Булгаков (и двамата сте родени в Киев, ти през 1887, а той – през 1891). Никой, освен съпругата ти, не си спомня за теб, хилядите ти страници ръкописи са намерени в неин сандък след смъртта й, не успяваш да издадеш нито една книга приживе, всъщност, първата излиза четиридесет години след смъртта ти. Във време, в което остават все по-малко ръкописи в шкафовете, в което архивите все повече приличат на оглозгани скелети, се появяват шест тома разкази, повести, новели, сценарии, пиеси, статии, писма (дори романи, ако на някой му е по-удобно да ги нарича така). Ако приемем, че за съвременниците си ти не си съществувал, не и в пълния си мащаб, то може ли това да означава, че именно поради тази причина ти си най-вече наш съвременник? Тук отново се натрапва цитат от бележниците ти: „Аз живея в толкова далечно бъдеще, че моето бъдеще ми изглежда минало, остаряло и изтляло“.

Какво е съвременността? Какво значи да си съвременник някому? – пита Джорджо Агамбен в своята лекция Qu’est-ce que le contemporain и търси отговорите у Барт и Ницше. Да си съвременник, означава да си с единия крак в реката на настоящето, но да си остранен или остраннен; и чрез този анахронизъм да си по-способен да чуеш и нотираш шума на твоето време.

Кржижановски се появява десетилетия по-късно, като изваден от капсула на времето, причудлив и крехък, летлив, но с дълъг, проверено е, послевкус. Затварям скобата, защото прагматичността никога не те е интересувала особено. Вие, уважаеми Сигизмунд Доминикович, сте особен побратим на Бартълби писаря и истински съвременник (първи братовчед) на Кафка. В генеалогията на фантастичния разказ Кржижановски беше липсващо звено във веригата от По и Гогол, през Хотърн до Кафка и Борхес. Непознатите на български тотални модернисти Маседонио Фернандес и Миклош Сенткути спокойно могат да бъдат герои от разказ на Кржижановски, например „Книгоразделител“. Museum of Eterna’s novel на Фернандес е роман, който не иска да започне, защото първата му половина е под формата на многобройни предговори, а Prae на Сенткути е внушителен двутомен роман (при това написан от Сенткути около 25-ата му година), който не иска да завърши.

Неслучайно споменавам „Книгоразделител“, който е може би визитната картичка на К. Характерна за него е пределната концентрация на сюжети: те плуват като в живарник, подскачат, прескачат се и чакат да бъдат уловени или просто бегло маркирани с две изречения, без дори да бъдат разгърнати. (Редно е да споменем и „Квадратурин“, по когото е създаден и анимационен филм[2].)

Но Кржижановски стига много по-далеч от изброените, той буквално изтърбушва la raison d’être на текста, показва скрипците и жлебовете на сцената и си играе с ключа на осветлението, снима и внимателно записва разговорите на публиката преди, по време на и след представлението. Той е съвършен кукловод, вълнуващ се еднакво от душите на куклите и хората, ненаситен за сюжети, опиянен от разказването, разкодирането, но не разомагьосването на историите.

Добре дошъл на рафта, скъпи Сигизмунд Доминикович. За връщ. все пак означава Завръщане.

Бел.ред. Виж и бр.15 от 22 април 2016.



[1] Вж. стр.52-55 от „Итанесиес“, изд. Аквариус

[2] https://www.youtube.com/watch?v=6yIc_8nUMtM реж. Валерий Кожин

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”